9 Р Е Ш Е Н И Е № 51 София, 21.07. 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 3109/2018 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ИНТЕРАКТИВ МЕДИА СЪРВИСИЗ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1716 от 04.07.2018 г. по т.д. № 1800/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 146 от 22.01.2018 г. по т.д. № 1434/2017 г. на Софийски градски съд, VI-12 състав, в частта за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка” АД /н/ прихващането, направено с изявление вх. № 10171/30.10.2014 г., на основание чл.59, ал.3 ЗБН. С оглед уважаването на този иск, предявен като евентуален, съдът не е разгледал втория евентуален иск по чл.59, ал.5 ЗБН. Първоинстанционното решение не е било предмет на въззивен контрол в частта за отхвърляне на главния иск - за прогласяване нищожността на процесното прихващане поради неспазване на изискването за форма по чл.59, ал.2 ЗБН. След обявяване на Тълкувателно решение № 1/20.12.2019 г. по тълк.дело № 1/2019 г. на ОСТК на ВКС, производството по настоящото дело е възобновено, като с определение № 85 от 18.02.2020 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: дали знанието за „опасност от неплатежоспособност“ по см. на чл.115, ал.1 ЗКИ може да се приравни на знание за „настъпила неплатежоспособност“ по см. на чл.59, ал.3 ЗБН. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакция към депозиране на касационната жалба/, с оглед постановеното решение по т.д. № 1164/2017 г. на ВКС, ТК, второ отделение, на което се е позовал касационният жалбоподател. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението поради неправилно конституиране на страните, изразяващо се в неучастието на „КТБ“ АД като страна по предявените от синдика искове. Сочат се и основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3, пр.1 и 3 ГПК. Според касатора, САС необосновано е приел, че знанието за неплатежоспособност на банката е общоизвестен факт още след поставянето й под особен надзор с решения на УС на БНБ от 20.06 и 22.06.2014 г., предвид широкото медийно отразяване на последните, сочещи наличието на вероятна неплатежоспособност. Твърди се, че изводите не се основават на доказателствата по делото, като апелативният съд служебно е приел за безспорни и ноторни обстоятелствата: наличието на знание за неплатежоспособност у всеки средностатистически гражданин и търговец, с оглед поставянето на банката под специален надзор. Сочи се още, че началният момент на неплатежоспособността на банката следва да се свърже с момента, в който лицензът бъде отнет на някое от основанията по чл.36, ал.2 ЗБН, тъй като дотогава съществува възможността банката да бъде оздравена. В проведеното публично съдебно заседание на 20.05.2020 г. касационният жалбоподател не е представляван и по делото не са постъпили допълнителни съображения по релевираните касационни оплаквания. По делото е постъпил писмен отговор от А. Д. и К. М., осъществяващи съвместно правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД /н/, в който е заявено мотивирано становище за неоснователност на касационните оплаквания. Становището е поддържано от процесуалния пълномощник на ответника по касация в публичното съдебно заседание на 20.05.2020 г., с искане за оставяне в сила на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено съществуването по основание и размер на насрещните вземания на страните, възникнали преди датата на откриване на производство по несъстоятелност на банката, както и, че с изявление за прихващане вх. № 10171 от 30.10.2014 г. ответното дружество е извършило процесното прихващане с придобитите, въз основа на четири цесионни договора, вземания срещу „КТБ“ АД /н/ със свои задължения към банката в размер на 2 143 928.72 лв., произтичащи от договор за банков кредит от 01.08.2012 г. Предвид поставянето на банката под специален надзор с решение на УС на БНБ от 20.06.2014 г. и продължаването на първоначалния срок с Решение от 16.09.2014 г. поради продължаващ остър недостиг на ликвидност за възстановяване на банковата дейност, въззивната инстанция е приела, че по отношение на банката е било налице състояние на „опасност от неплатежоспособност“ и изискуемата недобросъвестност на прихващащия кредитор е била налице към момента на придобиване на вземанията по четирите договора за цесия от 24.10. и 29.10.2014 г. Изведен е извод, че към този момент у ответника е било налице знание за настъпила неплатежоспособност на банката, предвид общоизвестните факти на спиране на плащанията и за поставянето на банката под особен надзор с първото посочено решение на УС на БНБ, предмет на масово и продължително огласяване в медиите. Позовавайки се на чл.115, ал.2, т.2 ЗКИ и на чл.7, ал.1 ЗТР, съставът на Апелативен съд – София е застъпил становище, че ответното дружество следва да се счита за уведомено за решенията на БНБ, пряко сочещи на евентуалното наличие на състояние на неплатежоспособност на банката, което предполага наличието на знание за състоянието за неплатежоспособност по см. на чл.59, ал.3 ЗБН. Предвид установеността на кумулативно предвидените елементи от фактическия състав на чл.59, ал.3 ЗБН, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта за уважаване на този иск, предявен при условие на евентуалност. В определението по чл.288 ГПК са изложени съображения за неоснователност на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за достъп до касация. Независимо от това, ВКС дължи произнасяне и по същество по сочения в жалбата порок на решението, основан на доводи за неучастието на банката в несъстоятелност като ответник по исковите претенции. Задължителен за всички съдилища отговор по този въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1/20.12.2019 г. по тълк.дело № 1/2019 г. на ОСТК на ВКС, който е в смисъл, че в производството по предявени искове по чл.59, ал.3 и ал.5 ЗБН надлежни страни са синдикът на обявената в несъстоятелност банка и извършилият прихващането кредитор, но не и банката като самостоятелен правен субект в процесуалното й качество на ответник по иска. С оглед така даденото разрешение, основано на спецификата на банковата несъстоятелност, в случая, страните по предявения и уважен евентуален иск с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН са надлежно конституирани, поради което оплакването за процесуална недопустимост е неоснователно. По правния въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване: В постановено от настоящия съдебен състав решение по т.д. № 1164/2017 г., попадащо в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК /в приложимата, сега действаща редакция/, послужило като основание за достъп до касационен контрол, е изразено разбирането, че знанието за настъпила неплатежоспособност към момента на придобиване на активните вземания, не би могло да се приравни на опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл.115 от Закона за кредитните институции, при наличие на която /в регламентираните от законодателя хипотези/ БНБ може да постави банка под специален надзор. Поради това е възприето становището на съответния въззивен състав, че при преценка на субективния елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 от Закона за банковата несъстоятелност, са ирелевантни знанието на цесионера-кредитор за евентуална неплатежоспособност или за опасност от неплатежоспособност на банката. Горното разбиране е приложимо и по настоящия спор, по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ Българската народна банка упражнява надзор върху дейността на банките, за да установи спазването на изискванията на този закон и на Регламент (EC) 575/2013, с цел осигуряване на надеждно и сигурно управление на банките и на рисковете, на които те са изложени или може да бъдат изложени, както и за поддържане на адекватен на рисковете собствен капитал. В отделните раздели на Глава единадесета от ЗКИ законодателят подробно е очертал правомощията на БНБ при извършване на надзор върху банковата дейност, надзорната информация, която следва да се оповестява, както и надзорните мерки, които БНБ може да приложи при установени конкретни нарушения от банка, нейни администратори или акционери. Сред посочените в чл.103, ал.2 ЗКИ надзорни мерки е и възможността за поставяне на банката под специален надзор при условията и по реда на чл.115–121 – при опасност от неплатежоспособност. В чл.115, ал.1 ЗКИ се съдържа изрична регламентация на целта на специалния надзор като принудителна административна мярка, а именно – оздравяването на банка, при която е налице опасност от неплатежоспособност, а в ал.2 изчерпателно са посочени алтернативните хипотези, при които е налице такава опасност: 1. отношението на общата капиталова адекватност е под определеното минимално равнище; 2. ликвидните активи на банката по преценка на БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост, или 3. банката не е изпълнила в срок едно или повече изискуеми задължения към своите кредитори. Законодателят не е приравнил нито едно от посочените основания за поставянето на банка под специален надзор на настъпила неплатежоспособност. Освен това, преценката доколко е възможно оздравяване на банка, за която е налице опасност от неплатежоспособност, съответно, какви мерки на специален надзор по чл.116 ЗКИ следва да бъдат наложени, е изцяло в правомощията на БНБ. Само ако специалните надзорни мерки не дадат резултат в рамките на определения срок, който не може да бъде по-дълъг от шест месеца, и не подобрят икономическото състояние на банката, БНБ отнема лиценза й. Предвидените в чл.36, ал.2 ЗКИ условия за задължително отнемане на лиценз са свързани пряко с финансовото състояние на банка и произтичащата невъзможност за изплащане на изискуеми парични задължения в приемлив период от време. Както е отразено и във вече публично достъпния доклад на БНБ от 27.10.2014 г., изготвен за информация на народните представители от 43-тото Народно събрание на Република България във връзка с предприетите действия, свързани с КТБ АД и ТБ“Виктория“ ЕАД : „преди процедурата по установяване на неплатежоспособността на кредитната институция да е завършила, не може да се твърди по безспорен начин, че банката е неспособна да изпълни задълженията си към своите вложители, и че по причини, пряко свързани с финансовото й състояние, не съществува перспектива тя да бъде в състояние да го направи“. Анализът и оценката на активите и оценката на капиталовата адекватност на банка, обективирана в доклади на съответни одиторски компании, принципно не съставляват публична информация, а тяхното оповестяване и моментът, към който може да се стори това, е в зависимост от конкретни договорни клаузи /в случая, съгл. сключените договори между квесторите на КТБ и трите одиторски компании, така както е посочено и в цитирания доклад на БНБ/. Предвидените законови процедури в срока на специалния надзор, свързани с окончателните резултати от одиторски анализ на активите на кредитната институция и с данните , съдържащи се в финансовите и надзорни отчети, които следва да се представят в БНБ, по принцип не предпоставят наличието на знание на физически и/или юридически лица за фактически настъпила неплатежоспособност на банка. Не би могло да се аргументира становище, че вложителите и кредиторите на банка имат знание за наличие на състояние на неплатежоспособност от момента на поставянето й под специален надзор с решение на УС на БНБ, надлежно вписано в търговския регистър. Това е важимо и при спиране за определен срок изпълнението на всички задължения на банката, съставляващо принудителна административна мярка по чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ. Възможността за налагане на посочената оздравителна мярка от БНБ, не е обусловена от настъпило състояние на неплатежоспособност на банка, а оздравяването на последната е извън регламентираното в ЗБН производство по несъстоятелност на банка със седалище в Република България. Спиране изпълнението на задълженията на банка по силата на решение на УС на БНБ, основано на чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ, не би могло да се приравни на основанието по чл.36, ал.2, т.1 от с.з., при което БНБ задължително следва да отнеме издадения лиценз на банка, изразяващо се в неизпълнение от последната, повече от седем работни дни, на свое изискуемо парично задължение. Посочената в чл.36, ал.2, т.1 ЗКИ невъзможност за изпълнение на изискуемо задължение на банка следва във всички случаи да е свързана пряко с нейното финансово състояние, подлежащо на преценка само от БНБ, в рамките на възложените й от законодателя специфични управленски и надзорни функции. След надлежна такава преценка от страна на БНБ и установяване състояние на неплатежоспособност на банка, Централната банка дължи вземане на решение за отнемане на лиценз, с постановяване на което, дейността на банката се прекратява и се извършва принудителната й ликвидация. В хипотезите по чл.36, ал.2 ЗКИ Централната банка следва да подаде искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност, подробно регламентирано в Глава втора, Раздел I от ЗБН. Установяването на състояние на неплатежоспособност на банка е предоставено в изключителната компетентност на Централната банка и то не попада в обхвата на наложените принудителни административни мерки по време на специалния надзор при опасност от неплатежоспособност, а само би могло да е последващо, т.е. след изтичане на допустимия срок, през който банка е поставена под такъв надзор и след установяване по категоричен начин, че приложените оздравителни мерки не са подобрили финансовото състояние на банката, респ. задълженията й превишават стойността на нейните активи. В нормата на чл.59, ал.3 ЗБН са предвидени две хипотези по отношение на момента на придобиване на вземането или задължението, обусловени от: знание за настъпила неплатежоспособност или постъпило искане от Централната банка за откриване на производство по несъстоятелност. За да е относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, кредиторът на банка, извършващ прихващане, следва да е недобросъвестен и чрез придобиване на вземане или задължение след посочените, алтернативно предвидени моменти, да е целял поставянето си в по-благоприятно положение спрямо останалите кредитори на несъстоятелността. Имайки предвид специалната уредба в ЗКИ и ЗБН на предпоставките за установяване на състоянието на банкова неплатежоспособност и на самото производство по несъстоятелност на банка, не би могло да се приеме, че с поставяне на банка под специален надзор, с надлежно вписано в търговския регистър /сега търговски регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел/ решение, прихващащият кредитор, придобил активното вземане, или задължил се след решението на УС на БНБ за предприемане на оздравителни мерки по чл.116 ЗКИ, е в известност за настъпила нейна неплатежоспособност. Знанието за неплатежоспособност по см. на чл.59, ал.3, пр.1 ЗБН не може да бъде обосновано със знание на прихващия кредитор за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор. Знанието за настъпила неплатежоспособност не би могла да се приравни на опасност от неплатежоспособност, или евентуално наличие на състояние на неплатежоспособност на банка, като във всички случаи предвиденият от законодателя субективен елемент подлежи на пълно главно доказване от ищеца, чрез всички допустими доказателствени средства. С оглед даденото разрешение на правния въпрос, настоящият състав не споделя изразеното от въззивния съд становище, че обявените в ТР решения на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, с продължен срок за този надзор, пряко сочат на евентуално наличие на състояние на неплатежоспособност на банката, което обстоятелство предполага наличието на знание за неплатежоспособност по см. на чл.59, ал.3 ЗБН към момента на придобиване от „Интерактив медиа сървисиз” ЕООД качеството на кредитор на „КТБ” АД, по силата на четири договора за цесия от 29.10.2014 г. /при неточно отразяване от САС на датата на един от тези договори – при посочване на датата 24.10.2014 г., на която е сключен предходен договор за цесия/. Като несъответстващо на специалната регламентация на надзора при опасност от неплатежоспособност на банка следва да прецени изразеното от апелативния съд разбиране, че мярката по чл.115, ал.1 ЗКИ се налага в случаите, „когато е констатирана неплатежоспособност на банката”. Обосновката на решаващия въззивен състав, че последното е общоизвестен факт, е изведена в нарушение на чл.146, ал.1 т.4 ГПК /квалифицирано в касационната жалба като необоснованост на този самостоятелен извод/. Действително, в исковата молба е обективирано твърдение, че не само основанията за поставяне на банката под специален надзор, с прекратяване на нейната дейност, но и оповестеният окончателен доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ” АД, съставляват общоизвестни обстоятелства по см. на чл.155 ГПК. За да бъдат изключени обаче тези обстоятелства от обхвата на доказване, съдът е длъжен да съобщи на страните кои факти са общоизвестни, което в случая не е сторено нито от първата, нито от въззивната инстанция, независимо от релевираните във въззивната жалба оплаквания в този смисъл. Допуснатото съществено процесуално нарушение препятства възможността едва с решението съдът да обяви твърдян от ищеца факт за общоизвестен, след като насрещната страна го е оспорила, и съответно – да приеме осъществяването на такъв факт, без да е налице основание за отпадане на необходимостта от неговото пълно доказване. Тази констатация налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, с оглед евентуално отстраняване от въззивния съд на допуснато от първата инстанция нарушение по чл.146, ал.1, т.4 ГПК, при съобразяване на указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая е необходимо да се уточни, че жалбоподателят не е въвел касационни доводи, възпроизвеждащи всички оплаквания във въззивната жалба: изобщо за липса на доклад, съответстващ на изискванията на чл.146 ГПК и за необходимост този пропуск да се отстрани от въззивната инстанция. Затова, с оглед диспозитивното начало в процеса, при новото въззивно разглеждане се дължат необходимите съдопроизводствени действия, свързани с обхвата на доказването, с оглед твърденията и възраженията на страните във вр. с чл.155 ГПК. Предвид изложеното, атакуваното въззивно решение, с което е уважен първият евентуален иск по чл.59, ал.3 ЗБН, е неправилно и подлежи на отмяна. На основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС, на основание чл.294, ал.2 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1716 от 04.07.2018 г. по в.т.д. № 1800/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: