Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр. София, 04 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети февруари, две хиляди и четиринадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Цветинка Пашкунова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Пенка Маринова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №170 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на искане на защитника на осъдената С. Ц. И., с което се предлага да бъде възобновено приключилото наказателно производство, водено срещу нея. С присъда, постановена по НОХД №238/2013 г. по описа на Районен съд- гр.Търговище осъдената И. е призната за виновна в това, че за периода от 28.02.2008 г. до 18.12.2009 г., в качеството си на длъжностно лице- административен секретар на Районна прокуратура- гр.Омуртаг е присвоила сумата от 38 599, 73 лева от бюджета на Районна Прокуратура, връчени и в това й качество и поверени й да ги пази и управлява, като на основание чл.202, ал.2, т.1, във вр. с чл.201, във вр. с чл.26, ал.1, във вр. с чл.54 НК и е наложено наказание в размер на четири години „лишаване от свобода”, което да бъде изтърпяно при първоначален „общ” режим и наказание „лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност, свързана с материално отговорна или отчетническа дейност”. С присъдата И. е осъдена да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 38 599, 73 лева, представляваща обезщетение за претърпени в резултат на извършеното престъпление имуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.12.2009 г. до окончателното изпълнение на задължението. С присъдата И. е осъдена да заплати и разноски по водене на делото в размер на 1 544 лева. Постановеният първоинстанционен съдебен акт е изменен с решение №80 от 27.11.2013 г. по ВНОХД №182/2013 г., по описа на Окръжен съд- гр.Търговище, с което е намален размера на присъденото обезщетение за причинените в резултат на престъплението имуществени вреди от 38 599, 73 лева на 35 901, 05 лева, както и размера на дължимите от осъдената разноски по водене на делото от 1 544 лева на 1 436, 04 лева. Атакуваната присъда е потвърдена в останалата й част. С искането се поддържа, че в хода на приключилото наказателно производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като е налице противоречие между мотивите и диспозитива на постановената последна първоинстанционна присъда. Поддържа се, че отразените в съдебния акт парични суми, представляващи предмет на престъплението са различни, като не е ясно, коя от тях е приета от решаващия съд за присвоена от И.. Сходно оплакване се прави и по отношение на въззивния съдебен акт, като се твърди, че и при него е налице съществена разлика между възприетото в мотивната му част и отразеното в диспозитива на решението. В искането е направено и оплакване за нарушаване на процесуални правила, тъй като въззивният съд е приел за присвоена сума, която надхвърля тази, за която е призната за виновна осъдената И. в първата пъроинстанционна присъда. Поддържа се, че съдът не е отчел, че с този съдебен акт са дадени рамките на въззивното произнасяне (защото тя е била единствено обжалвана от И.) и е невъзможно да бъде утежнено нейното положение. Правят се и възражения, свързани с анализа на доказателствата, осъществен от решаващите съдилища, по отношение на сумите, разходвани от осъдената за пощенски марки, както и тези похарчени за консумативи, необходими за осъществяване на нормалната дейност на Районна прокуратура- град Омуртаг. В искането се прави и оплакване за явна несправедливост на отмереното наказание, като се поддържа, че И. единствена се грижи за близките си. Оспорва се и ефективното му изтърпяване. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: По допустимостта на искането Депозираното искане на защитника на осъдената И. за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД №182/2013 г. по описа на Окръжен съд- гр.Търговище е подадено в срока по чл.421, ал.1 НПК и е допустимо. То се отнася до съдебни актове, които не са проверявани по касационен ред. По основателността на искането Разгледано по същество искането за възобновяване е частично основателно. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК. Решаващите първоинстанционен и въззивен съдебен състав са направили подробен и верен анализ на доказателствените материали и са изяснили правилно релевантните за изхода на производството факти. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че липсват доказателства, установяващи факти на извършване на престъплението по отношение на средства, използвани за закупуване на пощенски марки. По отношение на тези средства (в размер на 2 875, 10 лева) осъдената е призната за невиновна, независимо, че за този разход липсват разходно отчетни документи. Правилно решаващите съдилища са преценили, че не следва да възприемат обясненията на осъдената И. за това, че липсата на документи, установяващи действително направените разходи, представлява резултат на действие, извършено от трето лице, в опит да й бъде навредено. Напротив, от анализа на приложените по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства е направен верен извод, че те установяват факта на извършване на престъплението и авторството на осъдената И.. Не е спорно, че на нея е било поверено управлението на паричните средства и тя е осъществила през инкриминирания период поредица от действия, които са и дали възможност да получи инкриминираните парични средства. В настоящото производство не съществува задължение решаващият касационен съдебен състав да извършва служебна проверка на съдебните актове по приключилото наказателно производство, като следва единствено да провери същите въз основа на направени с искането оплаквания. Доколкото в искането, депозирано от защитата на осъдената, липсват конкретни оплаквания, свързани с отделни пунктове на обвинението, а единствено е изразено общо недоволство от изводите на предходните съдебни състави, то не съществува и основание да бъде правен детайлен преглед на доказателствената съвкупност с оглед възприетия от предходните съдебни състави извод за виновност на осъдената. Ето защо и касационният съд прие, че трябва единствено да отбележи, че споделя изводите на първостпенния и въззивния съдебен състав по отношение на факта на извършване на престъплението и авторството на И.. Не могат да бъдат възприети и оплакванията за това, че е налице съществено нарушение на процесуални правила, допуснато от въззивната инстанция, която е признала за виновна осъдената по обвинение, по- тежко от максимално възможното. При внимателен преглед на съдебните актове, постановени в хода на приключилото наказателно производство, може да бъде направен извод, че максималното обвинение, за което е допустимо да бъде постановена осъдителна присъда е за извършено длъжностно присвояване на сумата от 38 599, 73 лева. Именно това е и размера на обвинението, за които осъдената е призната за виновна с присъда №37, постановена на 12.06.2012 г. по НОХД №259/2012 г. по описа на РС- гр.Търговище. Тази присъда не е атакувана от държавното обвинение и в оправдателната й част (за разликата до пълния размер на средствата, отразени в обвинителния акт) тя е влязла в сила. По отношение на този предмет на обвинението не е допустимо постановяване на осъдителен съдебен акт. Конкретното оплакване на защитата е свързано с това, че в мотивната част на атакувания въззивен съдебен акт съдът е отразил (на стр.46 от делото), че са налице доказателства, установяващи това, че осъдената е съпричасна към извършване на престъплението по отношение на сумата 44 572, 08 лева. В този съдебен акт е посочено и това, че И. трябва да бъде призната за виновна единствено за сумата от 35 901, 05 лева, като от предмета на престъплението, очертан в първоинстанционния осъдителен съдебен акт е отстранена сумата от 3 319, 78 лева, която представлява размер на данъчни и осигурителни задължения. Касационният съд е категоричен, че липсва неяснота в мотивите на въззивното решение, тъй като в него ясно и недвусмислено е посочено защо съдът приема, че размера на присвоените средства са 44 572, 08 лева и по каква причина осъдената е призната за виновна единствено за сумата от 35 901, 05 лева. Отразени са пространни и по съществото си верни мотиви защо в случая действа забраната за недопускане на утежняване на положението на обжалвалия подсъдим и кое налага изменението на атакувания първоинстанционен съдебен акт. Не съществува неяснота на въззивния съдебен акт, нито противоречие между мотивната му част и неговия диспозитив. Не на последно място може да бъде посочено, че за контролиращата инстанция е възможно и допустимо да отрази в съдебния си акт открита неточност, но когато същата не може да бъде отстранена (както е в случая) това не може да бъде отразено в диспозитива. Трябва да бъде посочено и това, че взетото от съдебния състав решение по конкретното наказателно производство се отразява в диспозитива на съответния постановен съдебен акт, като именно там се очертават и неговите граници. При сравняване на диспозитивите на постановените първоинстанционен и въззивен съдебни актове се установява, че предмета на престъпление, посочен в диспозитива на въззивното решение е с по- ниска стойност, в сравнение с този, посочен в първоинстанционната присъда. Ето защо липсва основание да се приеме, че е допуснато нарушение на забраната reformatio in peius. На тези основания касационният съд прецени, че в хода на приключилото наказателно производство, водено срещу осъдената И., не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, които налагат възобновяването му или отмяна на влезли в сила съдебни актове. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: При индивидуализацията на наказанието на осъдената И. предходните съдебни състави са ценили като смекчаващи отговорността й обстоятелства нейната възраст, социалния й статус, това, че тя е неосъждана, не се е укривала и е съдействала за разкриването на престъплението. Като отегчаващо отговорността обстоятелство е ценена престъпната упоритост на осъдената и това, че тя е осъществявала продължаваното престъпление през изключително дълъг период от време (повече от десет години). При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства съдилищата са приели превес на смекчаващите и са отмерили наказанието на четири години „лишаване от свобода”. Касационният съд принципно се съгласява с изводите на предходните съдебни състави, като единствено намира за необходимо да отбележи, че като смекчаващо отговорността обстоятелство трябва да бъде ценено и това, че осъдената полага единствени грижи за свои роднини и самата тя има влошено здравословно състояние. Правилно наказанието на И. е определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, но същото трябва да бъде занижено. Наказание в размер на три години „лишаване от свобода” е съответно на обществената опасност на осъдената и на тази на извършеното от нея престъпление. Наказание в такъв размер отговаря и на баланса на смекчаващите и отегчаващите отговорността й обстоятелства и е съобразено с предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл.202 НК минимално наказание от една година „лишаване от свобода”. Касационният съд прецени, че изпълнението на наказанието трябва да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. Няма спор, че при определянето му в размер на три години „лишаване от свобода” института на условното осъждане е приложим. В случая неговото приложение е обусловено и от възрастта на осъдената, това, че тя има влошено здравословно състояние, че полага грижи за свои роднини, а и от сравнително дългия период, изминал от установяване на престъплението и приключването на воденото наказателно производство. Приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 НК е допустимо защото ефективното изтърпяване на наказанието не е наложително с оглед поправяне и превъзпитаване на осъдената, като целите на чл.36 НК могат да бъдат постигнати и с отлагането му за предвидения в закона максимален пет годишен срок. Единствено и само с оглед пълнота на изложението трябва да бъде посочено и това, че неправилно кумулативно предвиденото наказание по чл.37, ал.1, т.7 НК е наложено за срок от три години. Този срок е по- кратък от срока за който е наложено основното наказание. По този начин е допуснато нарушение на съществуваща задължителна съдебна практика по приложението на чл.37, ал.1, т.7 НК (Тълкувателно решение №61/1980 г., т.3). Констатираното нарушение не може да бъде коригирано, тъй като съдебният акт, с който е наложено това наказание е атакуван единствено от осъдената. Ето защо допуснатото нарушение на материалния закон може да бъде единствено отбелязано, но не и отстранено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по ВНОХД №182/2013 г., по описа на Окръжен съд- гр.Търговище. ИЗМЕНЯ решение №80 от 27.11.2013 г., постановено по ВНОХД №182/2013 г., по описа на Окръжен съд- гр.Търговище, като НАМАЛЯВА наложеното на С. Ц. И. наказание „лишаване от свобода” от четири на три години. ОТЛАГА на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението на така наложеното наказание „лишаване от свобода” за срок от пет години, считано от влизане на настоящия съдебен акт в сила. ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.