Ключови фрази
Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * тълкуване на договор * пропуснати ползи * право на строеж * неистински документ


9


Р Е Ш Е Н И Е

№124

София, 04.07.2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 184/2011 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на: [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. Б. С. и на [фирма] [населено място] срещу решение № 302 от 07.04.2010 г. по в.гр.д.№ 86/2010 г. на Апелативен съд – София и касационна жалба на [фирма] срещу решение № 772 от 22.10.2010 г. по същото делото в частта, с която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение.
Касаторите, чрез процесуалните си пълномощници, поддържат доводи за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне по нередовна искова молба и извън заявения размер на исковете, и неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Считат, че въззивният съд неправилно е приложил чл.20 ЗЗД и тълкувайки ясна договорна клауза е достигнал до необоснован извод за неизпълнение на договорни задължения по суперфицията. Не споделят становището на апелативния съдебен състав за доказаност на претендираните от ищците вреди, представляващи пропуснати ползи поради невъзможност да ползват обектите за периода на неизпълнение на задължението за построяване на сградата и издаване на разрешение за ползване. Съображенията им в тази насока са основани на липсата на доказателства за съществуването на сигурност в увеличението на имуществото на ищците. По изложени в жалбите доводи, се иска отмяна на решението в частта, с която е оставено в сила решение № 32 от 20.07.2009 г. по гр.д.№ 120/2007 г. на Окръжен съд – Благоевград за осъждане на [фирма], на основание чл. 79, ал.1, вр. 82 ЗЗД да заплати на заплати на: В. А. сумата 6 666 лв. – част от дължимо обезщетение за вреди от неизпълнен договор; на Н. Ф., Г. Ф., И. М. и П. А. – по 3 333.50 лв./частични искове/, съответно в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение по предявения от [фирма] обратен иск, [фирма], на основание чл.127, ал.2 ЗЗД е осъден да заплати на дружеството сумата от 5 000 лв., ведно със законната лихва от 22.06.2007 г., както и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение за отхвърляне на искането за оспорване истинността на договор за строителство от 18.06.2002 г.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си пълномощник, считат, че не са налице основания за достъп до касационно обжалване. Подробни съображения са изложени в писмени отговори, с искане за присъждане на разноски.
С определение от 16.11.2011 г. настоящият съдебен състав е констатирал, че е формирана противоречива практика на отделни състави на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК по обуславящ за изхода на делото правен въпрос: „ При предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване имуществото на ищеца, или същото се предполага” сезирал е общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по реда на чл.292 ГПК, като е спрял производството по делото.
След приключване на образуваното тълк.дело № 3/2012 г., с определение № 6/17.01.2013 г. е възобновено производството по делото, а с определение № 166/18.03.2013 г. , на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е допуснато касационно обжалване на основното и допълнителното решения на въззивната инстанция, предмет на подадените касационни жалби.


Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери допустимостта и правилността на въззивното решение с оглед поддържаните в жалбата основания за касационно обжалване, приема следното:
За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение по предявените срещу [фирма] субективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1, вр. с чл.82 ЗЗД, решаващият въззивен състав е приел, че по силата на валиден договор за суперфиция, сключен с нотариален акт № 163/2001 г. приобретателите на ограниченото вещно право / [фирма] и [фирма] / са поели задължение срещу учреденото в тяхна полза право на строеж на офис-сграда, да изградят в срок от 24 месеца от откриване на строителната площадка и даване на строителна линия и ниво, със собствени средства, материали и труд, офис –сградата в завършен вид до ключ и издаване на разрешение за ползване. Тълкувайки договора съобразно критериите по чл.20 ЗЗД и след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, решаващият състав е направил извод, че посочения срок включва не само фактическото построяване на сградата, но и издаването на разрешение за ползване, предвид и целта на договора. Неизпълнението на задължението на приобретателите на правото на строеж в рамките на срока е причинило на ищците вреди, представляващи пропуснати ползи от възможността да ползват придобитите обекти в сградата. Според съда, налице е предвидимост на вредите и причинна връзка между неизпълнението и възможността за увеличаване имуществото на ищците чрез придобиване на реално очаквана имуществена облага, предвид възможността за собственика да ползва процесните обекти, вкл. и да придобива граждански плодове от тях. Направен е извод, че забавата на длъжника е лишила собствениците – кредитори от призната от закона правна възможност да извличат полезните свойства на вещта и винаги има за последица пропусната полза, съизмеряваща се със средната пазарна наемна цена. При определяне размера на обезщетенията, въззивният съд се е позовал на тричленната техническа експертиза.
По обратния иск по чл.127, ал.2 ЗЗД, съдът, отчитайки приложимостта на чл.304 ТЗ, предвид общо поетото задължение от двамата търговци – приобретатели на правото на строеж спрямо учредителите – собственици на терена, е направил извод за доказаност на претенцията в заявения размер от 5 000 лева.
За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено искането за оспорване истинността на писмен договор за строителство от 18.06.2002 г. , съдът е отчел, че този документ е частен диспозитивен и, че липсва оспорване на автентичността му. Направено е разграничение между твърдяната от ответниците невалидност на договора и възможността за оспорване на истинността на документа.
С решението от 22.10.2010 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението относно общият размер на дължимите на ищците обезщетения по чл.82 ЗЗД.
Решението е валидно и процесуално допустимо.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на двамата касатори за произнасяне от страна на въззивния съд по нередовна искова молба – поради неуточнени по размер искови претенции, съставляващи обезщетения за пропуснати ползи за всеки от ищците и по отношение на всеки от отделните обекти в офис сградата, както и за произнасяне над заявения общ размер на частичните искове. Действително, в исковата молба и в хода на първоинстанционното производство не са конкретизирани отделните частични искове по отношение на всеки един от обектите, но тази нередовност е отстранена във въззивното производство/ с.з. на 11.03.2010 г./ От направеното от процесуалния пълномощник на ищците/въззиваеми/уточнение е видно, че общият размер на претендираните обезщетения за отделните обекти, предявени като частични, не надхвърля посочения в исковата молба размер на отделните субективно съединени искове, а именно: за ищеца В. А. – 6 666 лв., а за останалите ищци – Н. Ф., Г. Ф., И. М. и П. А. – по 3 333.50 лв. Предвид предмета на делото, очертан от частично заявените самостоятелни искови претенции, е ирелевантно сборуването им както по отношение на уважените частични искове/общо 20 000 лв./, така и по отношение на пълния размер на дължимите обезщетения/34 012.98 лв./ установени от едночленната и тричленна експертизи, в каквато част е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. Независимо от това следва да се отрази, че въззивният съд не е посочил по-голям общ размер на обезщетенията за всички ищци – в исковата молба е посочен общ размер 102 613 лв., а в решението за поправка на ЯФГ е посочена сумата 34 012.98 лв.
Въззивното решение е неправилно.

По релевантния за изхода на спора правен въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии се е произнесло с Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. и на основание чл.130, ал.2 от ЗСВ то е задължително за съдилищата. Съгласно тълкувателното решение, при предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Установяването на пропуснатата полза, съставляваща неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът би изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Както е посочено в тълкувателното решение, пропуснатата полза, като елемент от фактическия състав на правото на обезщетение, не се предполага, а следва да се докаже от страна на кредитора – възложител, че при точно изпълнение на задължението за изграждането на обекта, със сигурност би получил увеличаване на имуществото си. В производството по чл.82 ЗЗД ищецът следва да установи наличието на правоотношения с трети лица по повод ползването или разпореждането с обекта, които са били осуетени именно в резултат на забавата на длъжника, или да установи , че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност, или за разпореждане при изгодни условия.
Обжалваното въззивно решение не съответства на задължителните постановки, дадени от ОСГТК на ВКС в частта, с която въззивният съд е приел, че сама по себе си забавата на длъжника, лишила собственика-кредитор да извлича полезните свойства на вещта винаги има за последица пропусната полза, съизмеряваща се със средната пазарна наемна цена.
По делото не са ангажирани доказателства за установяване на относими към основанието на претенциите факти, а именно пропускане на твърдяната от ищците полза, настъпила в резултат на доказаното по делото виновно неизпълнение на задълженията по договора за суперфиция от страна на касаторите. След като частичните искове не са доказани по основание/ поради недоказаност на елемент от фактическия състав на чл.82 ЗЗД/, то не следва да се преценяват експертните заключения относно размера на средните пазарни наеми на отделните обекти за претендирания период на забавено изпълнение.
Независимо от горните съображения, за пълнота, следва да се обсъдят и останалите доводи на касаторите, които се поддържат и в съдебно заседание на 12.06.2013 г.
Изцяло неоснователни са доводите за неправилно тълкуване волята на страните по договора за суперфиция относно поетите задължения от страна на изпълнителите и срока за окончателното предаване на обектите с разрешение за ползване. В случая липсват данни за неспазване на кумулативно предвидените в чл.20 ЗЗД критерии, приложими при тълкуване на спорни договорни клаузи. Изводът на въззивната инстанция, че уговореният 24 месечен срок се отнася до изпълнение на цялото насрещно задължение на приобретателите на правото на строеж – построяване на сградата със собствени материали, средства и труд в завършен вид до ключ и издаване на разрешение за ползване, а не само до задължението за фактическо построяване на сградата, предвид и целта на договора, е напълно обоснован. При тълкуването правилно решаващият въззивен състав е съобразил и волеизявления на страните, обективирани в договор за строителство от 18.06.2002 г.
Не могат да се споделят твърденията на касаторите за липса на виновно неизпълнение на поети от тях задължения по договора за суперфиция, по съображения, че забавата на строителството се дължи на пропуски при откриване на строителната площадка и даване на строителна линия. Становището на въззивния съд за необорване на презумпцията за виновност на приобретателите на ограничено вещно право е напълно обосновано и законосъобразно. Правилни са основните съображения на съда, че срокът за построяване на сградата и издаване на разрешение за ползване е изтекъл на 28.06.2004 г., а процедурата по частично изменение на ПУП е инициирана от [фирма] през м.октомври 2006 г., което изключва верността на твърденията, че забавата се дължи на виновно поведение на длъжностни лица от техническата служба на [община], които са определили строителна линия и ниво при допуснато отклонение от регулационния план. От друга страна, при съобразяване на доказателствата, вкл. и заключението на тричленната техническа експертиза за несъщественото, по смисъла на ЗУТ, отклонение в дадените строителна линия и ниво, въззивният съд е извел правни изводи с оглед действащата нормативна уредба по чл.175 – 177 ЗУТ.
По тези съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК, тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се отмени основното решение в посочените по-горе части и да се постанови ново решение по съществото на спора за отхвърляне, като неоснователни, на предявените частични първоначални искове, а предявеният евентуален обратен иск следва да се остави без разглеждане.
В останалите обжалвани части на въззивното решение, с което е оставено в сила решението на първата инстанция за отхвърляне като недоказано, на основание чл.156, ал.1 ГПК/отм./, искането за установяване неистинност на пълномощно изх. № 265/31.03.2000 г., заверено от Г. Б. Т., кмет на Община – Б., както и в частта за обезсилване на решението в частта за отхвърляне на искане за оспорване истинността на договор за строителство от 18.06.2002 г., не са налице основания за касиране.
При постановяване на решението във връзка с оспорване автентичността на пълномощното, въззивният съд се е позовал на категоричното експертно становище, поради което е приел за недоказано оспорването и съответно за неоснователно искането за изключване на този документ от доказателствата по делото. К. не сочи конкретни оплаквания за неправилност в тази част, а доводът за непредставяне на оригинала на пълномощното е ирелевантен, доколкото именно по него е работила графологичната експертиза, а от друга страна, по делото е представен нотариално заверен препис от документа.
По отношение на обезсилването на решението на първата инстанция за отхвърляне на искането за оспорване на договор за строителство от 18.06.2002 г., въззивният съд, след като правилно е приел, че се касае за частен диспозитивен документ, и след отчитане на доводите на ответниците във връзка с оспорването, законосъобразно е приел, че всъщност не става въпрос за същинско оспорване по смисъла на чл.154 ГПК/отм./, сега чл.193 ГПК, което обуславя и недопустимостта на произнасянето от страна на първата инстанция. Тези изводи съответстват на данните по делото и са изцяло съобразени със съответните процесуални норми, поради което липсва основание за отмяна на решението и в посочената част.

При този изход на делото, ответниците по касация дължат на касатора [фирма] сумата 3 330 лева – разноски по делото, включващи държавни такси и разноски за вещи лица, както и адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 600 лева. За първа и въззивна инстанции липсват данни за действително направени разноски за адвокатско възнаграждение – в първоначално представеният договор за правна защита не е отразено възнаграждение и неговото заплащане, а за въззивното производство не е представен такъв договор.
На касатора [фирма] се дължат разноски в размер на 500 лв. – за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Други направени от този касатор разноски по делото не са доказани.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 308 от 07.04.2010 г. по гр.д. № 86/2010 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, първи състав в частта, с която е оставено в сила решение № 32 от 20.07.2009 г. по гр.д. № 120/2007 г. на Окръжен съд – Благоевград за осъждане на [фирма] да заплати, на основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД, на В. А. А. сумата 6 666 лв. – част от дължимо обезщетение за вреди от неизпълнен договор, а на Н. Г. Ф., Г. Н. Ф., И. М. М. и П. М. А. – по 3 333.50 лв. – части от дължими вреди от неизпълнен договор; в частта, с която след отмяна на решение № 32 от 20.07.2009 г. по гр.д. № 120/2007 г. на ОС –Благоевград по отношение на предявения от [фирма] срещу [фирма] обратен иск, [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 5 000 лева , ведно със законната лихва от 22.06.2007 г., след представяне н доказателства за заплащане на тази сума от [фирма] на ищците; в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на ищците разноски в размер на 1260 лв. и е оставено в сила първоинстанционното решение за осъждане на дружеството да заплати на ищците 3 440 лв. деловодни разноски и в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на ищците 300 лв. разноски, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. А. А. Н. Г. Ф., Г. Н. Ф., И. М. М. и П. М. А. срещу [фирма] частични искове с правно основание чл.79, ал.1, във вр. с чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетения за вреди от неизпълнен договор, както следва: за сумата 6 666 лв. за първия ищец и по 3 333.50 лв. за всеки от останалите четирима ищци.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от [фирма] срещу [фирма] обратен иск за сумата 5 000 лева , ведно със законната лихва от 22.06.2007 г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите обжалвани части, както и решение № 772/22.10.2010 г. за поправка на очевидна фактическа грешка.
ОСЪЖДА В. А. А. Н. Г. Ф., Г. Н. Ф., И. М. М. и П. М. А. да заплатят на [фирма] сумата 3330 лева – разноски по делото, а на [фирма] да заплатят сумата 500 лева – разноски по делото.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: