Р Е Ш Е Н И Е № 279 София, 12.02.2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 25.09.2018 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 2905 /2017 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ВЕТРОРЕЗИНА БАЛКАН” ЕООД, гр. Стара Загора против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1318 от 12.06.2017 г., по в.т.д.№ 595/2017 г., с което е потвърдено решение № 1639 от 19.09.2016 г., по т.д.№ 5330/2015 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу „ЕНЕРГОРЕМОНТ ХОЛДИНГ”АД, София обективно съединени искове: по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 916 267.24 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор № 1819-1/П 19 за изпълнение на проект „Изготвяне на работен проект, доставка и монтаж на стоманена носеща конструкция на мокър комин на сероочистваща инсталация за блокове 5 и 6 на „ТЕЦ Марица- Изток 2”ЕАД, по задание на Консорциум „Идреко Инсигма” и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 36 250.08 лв. - мораторна лихва за забавено плащане за периода 04.08.2014 г. до 23. 12. 2014 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на правата и задълженията, произтичащи от сключения подизпълнителски договор между „КОНСОРЦИУМ ИНДРЕКО ИНСИГМА” и „ЕНЕРГОРЕМОНТ ХОЛДИНГ”АД и тези от процесния договор между страните по настоящето дело, които според изложеното в касационната жалба, са останали необсъдени от въззивния съд в тяхната взаимна връзка, касаторът основно възразява срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на изградения от въззивния съд правен извод, че в качеството си на изпълнител е действал без наличие на предварително съгласуване с прекия възложител, поради което надхвърляйки първоначално уговорения предмет на възложената му изработка, претендираното заплащане на допълнително изпълнените СМР, дори явяващи се необходими за цялостното завършване на готовия трудов резултат, няма основание в процесния подизпълнителски договор. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени доводи. Касационното обжалване е допуснато с определение на второ търговско отделение на ВКС,ТК № 248 от 24.04.2018 г., по настоящето дело, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото материалноправен въпрос:”Задължителни ли са указанията на консултант (главен инженер) по време на строителството и подлежат ли на заплащане извършените в тяхно изпълнение работи?”. Прието е, че свързан с принципа за реално изпълнение – общ за българското облигационно право, този въпрос, с оглед особените допълнителни последици, които алеаторният характер на договора за строителство поражда, е относим към приложението на чл.168, ал.4 ЗУТ и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото в тяхното кумулативно единство. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид данните по делото и въведените касационни основания, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, надлежно ангажиран и относим към релевантни за изхода на спора факти, е възприел за основани на закона правните изводи на Софийски градски съд за недължимост на претендираното от изпълнителя – ищец възнаграждение за изпълнените на обекта СМР, на основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Поради съвпадение с направените от СГС фактически констатации решаващият състав на въззивния съд е препратил към мотивите на първостепенния съд по правилото на чл.272 ГПК. Позовавайки се на договорната клауза на чл.2. р.ІV от сключения между „ЕНЕРГОРЕМОНТ ХОЛДИНГ”АД,София, като възложител и „ВЕТРОРЕЗИНА БАЛКАН” ЕООД, Стара Загора, в качеството му на изпълнител подизпълнителски договор № 1819-1/П-19, с предмет „Изготвяне на работен проект, доставка и монтаж на стоманена носеща конструкция на мокър комин и мокър комин от материал GRP, на сероочистваща инсталация за блокове 5 и 6 на „ТЕЦ Марица Изток 2” ЕАД, според която за допълнително извършени на обекта СМР, свързани с предмета на договора, е необходимо конкретното им възлагане от прекия възложител и допълнително договорени от съконтрахентите цени, въззивният съд е счел, че при безспорното отсъствие на постигнато допълнително съгласие между последните за извършване на СМР, извън обема на първоначално договорените, твърдяното в исковата молба договорно основание за плащане на претендираното от изпълнителя допълнително възнаграждение от 916 267.24 лв. за фактурирани СМР по фактура № 249 /04.08.2014 г. и по фактура № 255 / 11.09.2014 г., издадени от „ВЕТРОРЕЗИНА БАЛКАН”ЕООД, но неосчетоводени от възложителя, се явява недоказано. Изложени са съображения, че макар допълнително проектираната и изградена от изпълнителя стоманена носеща конструкция, според заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза, да е била технологично необходима за нормална експлоатация на създаденото съоръжение, с оглед поставени допълнителни изисквания в хода на изпълнение на възложената работа по основания договор, свързани със сигурността на достъпа до същото, възлагането й на ищеца, като изпълнител от трето лице – главният възложител по основания договор –КОНСОРЦИУМ „ИДРЕКО-ИНСИГМА”, по който последен „ЕНЕРГОРЕМОНТ ХОЛДИНГ”АД, София е изпълнител, изключва да е налице основание за ангажиране договорната отговорност на последния за заплащане на допълнително възнаграждение, в качеството му на пряк възложител по подизпълнителски договор от 01. 06. 2010 г.,сключен с ищцовото търговско дружество. Позовавайки се конкретните права и задължения на страните, обективирани в договора помежду им въззивната инстанция е счела за ирелевантно относно приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД участието на изрично определен от „ЕНЕРГОРЕМОНТ ХОЛДИНГ”АД, София негов представител (св.М. М.), както при водените в хода на строителството преговори с главния възложител и на строителната площадка на обекта, така и при въвеждане на обекта в експлоатация. І. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: Договорът за строителство, като вид договор за изработка, притежава основаните правни белези на последния, но и допълнителни особености, налагащи и специфично проявление на задълженията на възложителя и изпълнителя – строител. Макар в действащото ни право да липсва легална дефиниция на договора за изпълнение на строеж, той е изрично регламентиран в чл.157, ал.1 ЗУТ и чл.163, ал.1 ЗУТ, а правната теория и съдебна практика го определят като възмезден, неформален, каузален, консенсуален, с продължително изпълнение и двустранен. Последното означава, че породените със сключването му задължения, които са генетично и функционално свързани, са и за двете страни. Съобразени размера и съдържанието на дължимите престации, към момента на сключване на договора за строителство, както и възможността, те да бъдат изменяни без допълнително споразумение между съконтрахентите( при необходимост от допълнителен и/ или увеличен обем строителни работи), било поради предписание на специализираните контролни органи в строителството, било поради създадено впоследствие по-сполучливо техническо решение, дава основание да се приеме, че този договор има алеаторен характер. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е и чл.266, ал.2 ЗЗД, установената с който възможност за изменение в цените на строителните материали и работна ръка се явява фактор, можещ допълнително да повлияе върху размера на дължимо от възложителя възнаграждение. Нормативно установено изискван (чл.170,ал.1 ЗУТ), характерно за този вид договор е документиране изпълнението на задължението на страните. На документиране, по силата на изрично разпореденото от закона, подлежат и всички предписания, свързани с изпълнението на строежа. Поради тази специфика на договора за строителство, сключването му поражда, наред с правните последици, чието съдържание е определено по волята на страните и други права и задължения, които по вид и съдържание се определят от закона, т.е, без да е необходимо волеизявление на съконтрахентите. Включени по право в съдържанието на договор, така установените от закона условия в едната си част се определят от диспозитивни норми, съответно приложими при липса на уговорка между съконтрахентите, а в друга създават административни, по своята правна същност, задължения. Изпълнението на тези административни задължения следва да се счита за мълчаливо уговорено между страните със самото сключване на договора за строителство. Към групата на мълчаливо уговорените задължения по закон следва да бъде отнесено и изискването, установено в чл.168,ал.4 пр. 1 ЗУТ, според която предписанията и заповедите на лицето, упражняващо строителен надзор, вписани в заповедната книга, са задължителни за строителя, предприемача и техническия ръководител на строежа, като неизпълнението им води до пораждане на отговорност за строителя по чл.163 ЗУТ и в този смисъл е и отговорът на поставения въпрос. Дали изработеното въз основа на даденото предписание подлежи на допълнително заплащане от възложителя е въпрос на конкретна преценка на ангажираните ,по предвидения в ГПК ред, доказателства ІІ. По правилността на обжалваното въззивно решение: Въпреки възприетото разрешение на поставения правен въпрос въззивното решение – валидно и допустимо, като краен резултат е правилно. Видно от клаузите на чл.1- чл. 5 от раздел ІV, наименован „Цени и начин на плащане” от сключения между страните подизпълнителски договор уговорената между съконтрахентите цена, подлежаща на плащане на изпълнителя е окончателно определена, като изрично е постигнато съгласие при необходимост и искане на възложителя за извършване на допълнителни работи, свързани с предмета на договора, строителят е длъжен да извърши тези допълнителни работи само по допълнително уговорени между съконтрахентите цени. Следователно обстоятелството, че в границите на установената с чл.9 ЗЗД договорна свобода, страните по делото, въз основа на постигнато общо съгласие помежду си, са уговорили твърда окончателна стойност на изброените в процесния подизпълнителски договор СМР, като са детайлизирали и условията, при които изпълнителят може да претендира допълнително възнаграждение, означава, че неосъществяването им - факт неоспорен в процеса, изключва ангажиране договорната отговорност на прекия възложител за престирането му, независимо от извършените на обекта допълнителни СМР, безспорно надхвърлящи първоначално договорения предмет на изработката, необходимостта за които, възникнала в хода на строителството, е въз основа на самостоятелно предприета от главния възложител по основания договор, промяна в първоначалния проект. Затова, като е съобразил гореизложеното, излагайки аналогични правни съждения, въззивният съд не е постановил обжалвания съдебен акт при сочените в касационната жалба пороци, обуславящи неговата касация, като неправилен. В случая исковата сума се претендира единствено и само на договорно основание, поради което не следва да бъде обсъждан въпроса за евентуалното нарушаване на основания принцип на българското облигационно право - за недопустимост на неоснователното обогатяване. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на насрещната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски. Същите, съобразно приложения списък по чл.80 ГПК възлизат на сумата 24 696.42 лв. - реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение с ДДС за осъществената от адв. Р.Й. правна защита и съдействие, съгласно приложена фактура № 2278/29.01.2018г. и преводно нареждане за преводен кредит от 05. 04. 2018г. на „Уни Кредит Булбанк”АД на АД”Й.,В. ,Н.”. Мотивиран от горното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ в сила въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1318 от 12.06.2017 г., по в.т.д.№ 595/2017 г., по описа на с.с. ОСЪЖДА „ВЕТРОРЕЗИНА БАЛКАН” ЕООД, гр. Стара Загора да заплати на „ДИТОМАНН ЕНЕРГОРЕМЕНТ ХОЛДИНГ”АД,гр.София сумата 24 696.42 лв./ двадесет и четири хиляди шестстотин деветдесет и шест лева и четиридесет и две стотинки/, деловодни разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: Особено мнение на съдията- докладчик Ваня Алексиева: Считам, че с оглед дадения отговор на поставения правен въпрос въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а исковата претенция- уважена, съобразно процесуалното правило на чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК. Последователно в правната доктрина се поддържа тезата, че при договора за строителство,като вид договор за изработка, но със специфика, налагаща и особеност в правата и задълженията на страните по него, контролът на изпълнението не е въпрос само на вътрешните отношения между съконтрахентите.Поради това и свободата на договаряне, установена с чл.9 ЗЗД, на която ответникът се позовава, защитавайки тезата за недължимост на претендираното възнаграждение на договорно основание, с оглед изричната клауза на чл.2. р.ІV от сключения между „ЕНЕРГОРЕМОНТ ХОЛДИНГ”АД, [населено място], като възложител и „ВЕТРОРЕЗИНА БАЛКАН” ЕООД, Стара Загора, в качеството му на изпълнител, подизпълнителски договор № 1819-1/П-19, при този вид договори е ограничена от въведеното от законодателя административно регулиране на отношенията. Затова и измененията, наложени от фактори, израз на това административно регулиране на строителния процес, които засягат основния предмет на договора за строителство(СМР) следва да се считат за мълчаливо договорени между страните още при неговото сключване. Това означава, че възникналите допълнителни задължения за строителя да извърши непредвидени при сключване на договора за СМР, строителни работи, които са технологично необходими и се дължат на дадени по време на изпълнението му обосновани и правомерни задължителни предписания във вр. с конкретното строителство, както е в случая, следва да се считат и за мълчаливо предоговорени между съконтрахентите по взаимно тяхно съгласие. Аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е именно качеството на участниците в строителния процес и на адресати на административно правните норми на ЗУТ и на подзаконовите нормативни актове, свързани с приложението му. Следователно макар тези предписания да се отразяват най- вече на строителя, несъмнено е, че в разглежданата хипотеза те рефлектират и върху основното задължение на възложителя - да заплати възнаграждението. Тази последица за възложителя е израз на основания принцип на българското облигационно право за недопускане на неоснователно обогатяване. Затова и изискването за еквивалентност на престациите, намира приложение в задължението на възложителя да плати допълнителните работи, както когато са предписани от него в хода на изпълнението, така и наложени по технологични причини. Като допълнителен аргумент следва да се посочи и правилото на чл.266, ал.2 ЗЗД, изискващо еквивалентност на насрещните престации и към момента на сключване на договора за изработка( за строителство), и към момента на изпълнението му – окончателното завършване на строежа. Съдия- докладчик: