Р Е Ш Е Н И Е № 70 гр. София, 03.06.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1900/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. С., повереник на частния обвинител И. В. Р., и на адв. Б., защитник на подсъдимия И. Н. Т., срещу решение № 344 от 16.10.2014 г. на Софийския апелативен съд (САС), наказателно отделение, І състав, постановено по ВНОХД № 606/2014 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на повереника на частния обвинител Р. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК – нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Жалбоподателката чрез процесуалния си представител е изложила съображения, че въззивният съд незаконосъобразно и в противоречие с данните по делото е потвърдил първоинстанционната присъда на Софийския окръжен съд (СОС), с която подсъдимият е бил признат за виновен и осъден по чл. 142, ал. 1 от НК и оправдан по обвинението чл. 142, ал. 3 от НК. Събраните гласни доказателства и заключението на съдебномедицинската експертиза говорели за наличието на основание за определяне на деянието като особено тежък случай според разпоредбата на чл. 93, т. 8 от НК, както и за данни за проявена особена жестокост по отношение на отвлеченото лице. Определеното общо наказание било явно несправедливо, тъй като наложеното на подсъдимия Т. минимално наказание не съответствало на целите на чл. 36 от НК с оглед значителното нарастване на битовите престъпления срещу личността. Близките и дълготрайни отношения между пострадалата и извършителя неправилно били оценени като смекчаващо обстоятелство, с което се толерирало насилието над личността между мъже и жени в интимни отношения. След като не била приета проявена особена жестокост по отношение на пострадалата, то с оглед множеството наранявания и продължителността на нанасянето на удари по цялото й тяло, следвало да се приложи разпоредбата на чл. 24 от НК и наложеното общо наказание да се увеличи с една втора. С касационната жалба на адв. Б., защитник на подсъдимия И. Т., се претендира явна несправедливост на наложеното по отношение на дееца прекомерно тежко наказание три години лишаване от свобода. Същото не било съобразено с конкретиката на деянието, което разкривало по-ниска степен на обществена опасност, тъй като било мотивирано от междуличностни отношения с битов характер и емоционални подбуди. При индивидуализацията му било допуснато нарушение, тъй като съдът не обсъдил наличието на предпоставките на чл. 55, ал. 1 от НК. В случая били налице основания за приложението на тази разпоредба с оглед всички смекчаващи обстоятелства – семейното положение на подсъдимия (баща на две непълнолетни деца), направените частични самопризнания, пълното съдействие за разкриване на обективната истина, особеното му психическо състояние, провокирано от пострадалата Р.. Незачитането на правовия ред неправилно било счетено за отегчаващо обстоятелство, тъй като след инкриминираните престъпления той не бил извършвал други противоправни деяния. Значението на предходното му осъждане за престъпление по чл. 343б от НК било надценено, което се отнасяло и за приписаното му неуважение към общоприетите ценности в обществото. Повереникът на частният обвинител И. Р. адв. С. поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения, а жалбата на подсъдимия счита за неоснователна. Подсъдимият И. Т. и защитникът му молят жалбата им да бъде уважена, а по отношение на жалбата на частния обвинител поддържат, че е неоснователна. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 8 от 27.02.2014 г., постановена по НОХД № 687/2012 г., СОС, НО, V състав е признал подсъдимия И. Н. Т. за виновен в това, че на 06.01.2012 г. в [населено място] отвлякъл И. В. Р., поради което и на основание чл. 142, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК. С присъдата си съдът е признал подсъдимия Т. за виновен и в това, че на 06/07.01.2012 г. в землището на с.Т. се заканил на И. Р. с убийство с думите: „Ще те пребия като куче”, „Ще намеря шило и ще те пробода в черния дроб, за да умираш бавно” и „Ако не легнеш при мене, ще те убия”, като това заканване възбудило основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. С присъдата подсъдимият Т. е признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК – че на 06/07.01.2012 г. в землището на [населено място] причинил на И. Р. средна телесна повреда, изразяваща се в счупването на първи горен десен и трети горен ляв зъби на нивото на венеца, приравняващо се на избиване на зъби, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода. С присъдата подсъдимият Т. е бил оправдан на основание чл. 304 от НПК по обвинението за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия И. Т. най-тежкото от определените наказания за престъпленията по чл. 142, ал. 1, чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 и чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, а именно три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 57, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието четири месеца лишаване от свобода, наложено му по споразумение от 15.07.2011 г. по НОХД № 326/2011 г. по описа на РС – Ботевград, като е постановил да бъде изтърпяно на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 57, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски, вкл. разноските на частния обвинител. По жалби на повереника на частния обвинител И. Р. и на защитника на подсъдимия И. Т. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 606/2014 г. по описа на САС, като с решение № 344 от 16.10.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. По реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 24.10.2014 г. решението на САС е било съобщено на частния обвинител Р. и на повереника й адв. С., а на защитника на подсъдимия адв. Б. – на 29.10.2014 г. Техните касационните жалби са подадени, съответно, на 07.11.2014 г. (видно от пощенското клеймо върху приложения плик) и на 10.11.2014 г., поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на повереника на частния обвинител Р. и на защитника на подсъдимия Т. са неоснователни. І. По жалбата на частния обвинител И. В. Р. чрез повереника й адв. С.: Възведеното конкретно основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК във връзка с оправдаването на подсъдимия Т. за квалифициращото обстоятелство по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК ограничава пределите на касационната проверка до съответствието на правните изводи с приетите от въззивния съд факти в оспорената част на въззивното решение. Относимите към престъплението по чл. 142, ал. 1 от НК фактически положения са установени процесуално изрядно, без да са допуснати нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствените материали. САС е проконтролирал изцяло първоинстанционната присъда на СОС, като в рамките на правомощията си мотивирано се е съгласил с правната оценка на приетите фактически положения във връзка с поведението на подсъдимия Т., които са дали основание за частичното му оправдаване по обвинението по чл. 142, ал. 1, т. 3 от НК. И двете съдебни инстанции безпротиворечиво са възприели основните моменти от фактологията на деянието на подсъдимия Т., значими за правилното решаване на делото в тази му част: Той и св. Р. живеели на съпружески начала. На 06.01.2012 г. вечерта двамата били в дома на майката на подсъдимия. Скарали се, като пострадалата си тръгнала с личния си лек автомобил. Докато още била в колата пред дома си, дошъл подсъдимият, измъкнал я от шофьорското място и насила я набутал на предната дясна седалка, след което потеглил за [населено място] към вила, ползвана от приятеля му св. Н.. По пътя удрял пострадалата, която се опитала да скочи от автомобила в движение, но не успяла. Тя се обадила за помощ на своя приятелка св. В., но подсъдимият не й позволил да разговаря, взел телефона и казал на св. В., че ще пребие Р. ”като куче”. Щом пристигнали до вилата, подсъдимият Т. нанесъл побой на пострадалата с удари по цялото тяло, предимно в лицевата област. Насила с влачене я въвел в къщата, като отново я заплашил с думите „Ще те убия като куче”, „Ако не легнеш до мене, ще те убия”, „Ще намеря шило и ще те пробода в черния дроб, за да умираш бавно”, и замахнал заканително със секира към главата й. След като подсъдимият заспал, пострадалата се обадила на тел. 112 и съобщила, че е отвлечена, пребита и се нуждае от медицинска помощ. Изпратеният екип на „Спешна медицинска помощ” я намерил на улицата в окаяно състояние – трепереща, с множество видими увреждания по лицето и тялото, мокра, мръсна, с разкъсани дрехи. В резултат на побоя й били причинени счупване на първи горен десен и трети горен ляв зъби на нивото на венеца с оформяне на значителен дефект в зъбната редица, което увреждане осъществява медикобиологичните признаци на средната телесна повреда, както и множествени кръвонасядания в областта на лицето, на клепачите на двете очи (периорбитални хематоми), на горните крайници – мишници и предмишници, на лявата седалищна половина и на дясната глезенна става с травматичен оток на същата, причинили на пострадалата временно разстройство на здравето, неопасно за живота. При така приетата от съдилищата релевантна фактология материалният закон е приложен правилно и точно – надлежно установените факти законосъобразно са подведени под нормата на чл. 142, ал. 1 от НК. Елементите на този престъпен състав са осъществени с целенасочените действия на подсъдимия Т. по принудителното измъкване на пострадалата Р. от шофьорското място на лекия автомобил и натикването й на пътническата седалка, насилственото й отвеждане до вилата в [населено място], където тя не е желаела да отива, лишаването й от възможност да се спаси и потърси помощ. С това свое поведение подсъдимият без съмнение е осъществил изпълнителното деяние на отвличането, като принудително е ограничил свободното придвижване на св. Р. и е променил местоположението й в пространството противно на нейната воля. Законосъобразно съдебните инстанции не са квалифицирали деянието на подсъдимия по по-тежко наказуемия състав на чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК. Въпросът дали към отвлеченото лице е проявена особена жестокост следва да се разрешава съгласно критериите на понятието „особена жестокост”, еднозначно и последователно разяснени от съдебната практика. С особена жестокост се характеризират външно обективираните чрез начина на осъществяването им прояви на изключителна ярост, садизъм, ожесточение, коравосърдечие и отмъстителност на извършителя, които са извънмерни по интензитет – явно и очевидно надхвърлят рамките на обичайното жестоко отношение при извършването на престъплението. Тези качества на конкретното деяние обрисуват в негативен план и личността на дееца, който към момента на извършване на деянието се проявява като крайно брутален, лишен от милосърдие и състрадание, бездушен човек. Деянието на подсъдимия Т. не разкрива атипични признаци на начина му на извършване, съществено разграничаващи се от обичайните за този вид престъпления, както и особено драстични черти на личността на дееца, манифестирани при осъществяването му. Насилието към пострадалата, упражнено от подсъдимия Т. при пътуването до [населено място] и след пристигането им във вилата, макар и жестоко като всяка проява на физическа принуда, не се отличава с прекомерен и изключителен интензитет, надхвърлящ типичния при подобни случаи. В такъв смисъл във въззивното решение (стр. 10) са изложени законосъобразни съображения, с които настоящата инстанция изцяло споделя. Повереникът на частния обвинител Р. адв. Сомова неоснователно твърди, че при оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК са били игнорирани данните от съдебномедицинската експертиза. И двете съдебни инстанции са се занимали обстойно с причинените на пострадалата увреждания (стр. 8 от въззивното решение, респ. стр. 6 от мотивите на СОС), като именно въз основа на кредитираното заключение на изслушаната съдебномедицинска експертиза мотивирано са отхвърлили защитната позиция на подсъдимия Т., че й ударил само 2-3 шамара. Към аргументирания отговор на въззивния съдебен състав може да бъде добавено само, че получените от пострадалата при побоя удари, макар и множествени, не са били извънредно много на брой и не са били нанесени с прекалена сила. Състоянието на самата пострадала непосредствено след деянието не е било особено тежко и не е налагало незабавна медицинска намеса – след като екипът на „Спешна медицинска помощ” намерил св. Р., св. Р., член на екипа, не преценила, че е наложително транспортирането й до болнично заведение, а я завела в дома си и я оставила там, като пострадалата посетила филиала на „Спешна медицинска помощ” – Ботевград на следващия ден. Възражението на повереника за наличието на основание за прилагане на разпоредбата на чл. 93, т. 8 от НК относно особено тежкия случай, не следва да бъдат обсъждани от ВКС, тъй като подсъдимият няма такова обвинение, а подобен квалифициран състав въобще не е предвиден от нормата на чл. 142 от НК. Неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия общо наказание лишаване от свобода с оглед отказа на съдилищата да го увеличат с една втора. Недопустимо е с приложението на чл. 24 от НК да се компенсира евентуална снизходителност на санкциите за включените в съвкупността престъпления, както неправилно считат частният обвинител Р. и повереникът й. В такъв случай следва да се оспорва определеното за съответното престъпление наказание в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Разпоредбата на чл. 24 от НК е механизъм за постигане на справедлива оценка на цялостната престъпна дейност на дееца, а не коректив на определените за отделните престъпления наказания, които сами по себе си трябва да са съобразени с всички законови изисквания за правилната им индивидуализация. Предвидената от разпоредбата на чл. 24 от НК възможност да се дерогира възприетият от чл. 23, ал. 1 от НК принцип на поглъщане на наказанията, когато те са от един и същи вид, и да се увеличи определеното общо най-тежко наказание, не е произволна и безконтролна, като може да се упражни само при наличието на определени предпоставки. Тя следва да бъде използвана, когато съдът констатира, че общо определеното наказание е несправедливо и несъответно на съвкупността от престъпните деяния, както и че с него не могат да се постигнат целите на наказателната репресия. При разрешаването на въпроса за необходимостта от приложение на чл. 24 от НК съдът следва да преценява цялостната престъпна дейност на осъденото лице и личната му обществена опасност в този контекст, обществената опасност и броя на включените в съвкупността деяния, стойностния размер на отнетото имущество, ако се отнася до посегателства върху собствеността, резултата от извършените престъпления, подбудите и мотивите за извършването им. Тъкмо върху този законосъобразен подход се основава преценката на въззивния съд за отсъствието на основания за увеличаване на наложеното на И. Т. общо най-тежко наказание лишаване от свобода. В мотивите на атакуваното решение (стр. 12) правилно е отчетено, че личността на дееца не разкрива завищена обществена опасност, нито пък отделните престъпления разкриват такава. Към тези доводи може да се добави, че броят на отделните посегателства не е голям, като те са били осъществени от подсъдимия в рамките на един и същи инцидент, при особено емоционално състояние на дееца – ядосан от скарването с интимната си приятелка Р.. С оглед тези констатации не се констатират нарушения при индивидуализацията на отговорността на подсъдимия за престъплението по чл. 142, ал. 1 от НК, наказанието за което справедливо е определено в предвидения законов минимум, нито пък крайната оценка на цялостната престъпна дейност на подсъдимия Т. налага приложението на чл. 24 от НК. Доводите на адв. Сомова за значителното нарастване на битовите престъпления срещу личността не могат да бъдат възприети като аргумент за увеличаване на общото наказание, защото отговорността на дееца следва да съответства на степента на персоналната му обществена опасност и на конкретната обществена опасност на извършените от него престъпления, които обективно не са завишени. ВКС не се съгласява и с твърденията за неправилна оценка на близките и дълготрайни отношения между пострадалата и извършителя, приети като смекчаващо обстоятелство. Тези факти няма как да бъдат игнорирани при решаването на въпроса за наказанието на подсъдимия, тъй като пряко се отразяват на неговите подбуди за извършване на отвличането. Не е без значение, че случаят е представлявал битов конфликт между трайно обвързани хора, като с оглед съществуващата между двамата продължителна връзка, деецът не е действал хладнокръвно и обмислено, а е бил воден от емоционалното си отношение към пострадалата, което обстоятелство смекчава отговорността му. С оглед изложеното дотук, настоящият съдебен състав не намира основания за различни изводи от направените от двете инстанции по фактите във връзка с обществената опасност на подсъдимия. Още по-малко би могло да се приеме становището на частния обвинител Р. и на повереника й, че с дейността си по индивидуализация на наказанието на подсъдимия съдилищата са толерирали домашното насилие. Наложеното общо наказание лишаване от свобода за срок от три години при ефективно изтърпяване съвсем не е символично и достатъчно недвусмислено и категорично манифестира нетърпимост към подобни деяния. ІІ. По жалбата на адв. Б., защитник на подсъдимия И. Н. Т.: Касаторът също неоснователно претендира нарушение на закона (в какъвто аспект следва да се преценява възражението му за неправилно приложение на правилата на чл. 54 от НК вместо визираните от чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК) и за явна несправедливост на наложеното наказание. Както вече бе отбелязано, особеностите на конкретния случай са изчерпателно и законосъобразно преценени от предходните съдебни инстанции, като е отмерено наказание в минимума на санкционната част на разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от НК. Смекчаващите обстоятелства не са подценени, нито игнорирани, като в съответствие с чл. 54, ал. 2 от НК са отчетени при конкретизирането на срока на наказанието лишаване от свобода, чийто размер е определен при пълен превес на смекчаващите обстоятелства. И двата съдебни състави са придали значителна тежест на особеното емоционално състояние на подсъдимия (недостигащо параметрите на физиологичния афект) с оглед близките му, интимни отношения с пострадалата Р. и изпитваните от него ревностни изживявания, с които именно обстоятелства са обяснени проявените от него по-бурни реакции при възникналия между двамата конфликт. Жалбоподателят без основание настоява в кръга смекчаващи обстоятелства да се включи фактът, че имал две непълнолетни деца. В материалите по първоинстанционното дело (л. 185 от НОХД № 687/2012 г. на СОС) се съдържат данни за едно дете на подсъдимия от разторгнатия му брак – П. И. Т., род. на 04.02.2009 г., за отглеждането и възпитанието на което той обаче не е проявявал необходимите грижи. (В дадените пред окръжния съд обяснения подсъдимият сам е заявил, че е „забравил” и „загърбил” детето си – л. 191 от НОХД № 687/2012 г. на СОС). Неоснователно се твърди също така, че не са били съобразени направените от него самопризнания и оказаното пълно съдействие за разкриването на обективната истина. Обясненията на подсъдимия Т. не са подпомогнали реално доказването на престъпното посегателство. По същността си лансираната от него версия за престъпното събитие представлява единствено инструмент за реализиране на правото му на защита, защото не съдържа признание на обвинителните факти. Напротив, със защитната си теза той тенденциозно е пресъздал случилото се като незначително битово спречкване, провокирано изключително от поведението на пострадалата, като на практика е отрекъл да е извършил инкриминираните му деяния. Добросъвестното процесуално поведение на подсъдимия е повод за смекчаване на отговорността му, само при направено самопризнание, обективно улесняващо доказателствената дейност по разкриване на обективната истина и разкриващо промененото в положителна насока отношение на дееца към престъпното деяние. В останалите случаи обясненията на подсъдимия са израз на конституционно закрепеното му и гарантирано от процесуалния закон право на защита, което поведение не следва да се преценява като отегчаващо обстоятелство, но не представлява и основание за по-благоприятно третиране. С оглед тези аргументи настоящият състав на ВКС намери за неоснователно искането на защитника за определяне на наказанието на подсъдимия Т. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Наличните смекчаващи обстоятелства не формират действителна съвкупност от многобройни такива, нито между тях има отделно смекчаващо обстоятелство с изключително значение и относителна тежест, което на самостоятелно основание да обуслови индивидуализация на наказанието под законоустановения минимум на санкционната част на разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от НК. Предходните осъждания на дееца, вкл. и активираното по реда на чл. 68, ал. 1 от НК, макар за леки престъпления (все по чл. 343б, ал. 2 от НК), разкриват тенденция за несъобразяване с регламентираните от закона общозадължителни правила за поведение, както и вредна склонност към злоупотреба с алкохол. Тези обстоятелства сочат, че персоналната обществена опасност на подсъдимия Т. не е незначителна, и са пречка да бъде изведен правен извод, че и най-лекото предвидено наказание би се явило несъразмерно тежко за него. Отмереното съгласно правилата на чл. 54 от НК наказание от три години лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия И. Т. престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК е справедливо и достатъчно за успешна реализация на целите по чл. 36 от НК. Като най-тежко от включените в съвкупността наказания, същото законосъобразно е наложено на дееца по реда на чл. 23, ал. 1 от НК. С оглед изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 344 от 16.10.2014 г., постановено по ВНОХД № 606/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, І състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.