Р Е Ш Е Н И Е
№ 107/2017 год.
гр. София, 01.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5040 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Й. П., С. Д. П., Х. Д. Й., П. Х. С., Е. Д. В., В. Д. М. и С. Д. С., чрез пълномощника им адвокат Пл. М., против въззивното решение с № 279 от 30.05.2016 год. по гр. д. № 502/2015 год. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 16.09.2013 год., поправено с решение от 29.12.2014 год., двете по гр. д. № 823/2012 год. на Самоковския районен съд. С него са отхвърлени исковете на касаторите срещу [фирма], М. П. К., С. Г. Ч., М. С. Н., А. С. Б., В. С. Б. и Д. Д. Р. искове с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР - за признаване за установено, че към момента на одобряване на кадастралния план на к. к. Б. б., утвърден със заповед № 0720/1971 год., наследодателят на ищците Д. К. С., починал 1990 год., е бил собственик на имот с площ 1 430 кв. м., при граници и съседи: от юг и изток – имот пл. № 298, от север – имот пл. № 392, представляващ част от имот пл. № 201 в кв. 2 по плана от 1938 год. и за установяване на непълнота в кадастралния план, изразяваща се в незаснемането на тази част от имота и неправилното й заснемане като част от имот кадастрален № 298 в кв. 2 по плана от 1971 год.
Касаторите поддържат становище за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение, с искане то да бъде обезсилено, респ. отменено и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответниците по касационната жалба – Д. Н. Н., С. Г. Ч., М. С. Н., В. М. Б., С. А. Б., Т. А. М., Д. Д. Р., чрез пълномощника им адв. Т. и [фирма], чрез адв. О., оспорват същата по съображенията в представените писмени защити. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 262 от 12.06.2017 год. на ВКС. В него е прието, че произнасянето на въззивния съд при установената идентичност на част от претендирания от ищците имот с този на ответниците, за който последните се легитимират за собственици на основание отмяна на отчуждаването му на основание заповед от 1993 год., касае доводи извън поддържаните такива и извън релевантния за спора момент, обусловило извод за проверка относно вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение. Горният извод е обоснован и с наличието на данни за влязло в сила решение по гр. д. № 86/2007 год. на Самоковския районен съд.
Съображенията, изложени в определението за допускане на касационното обжалване, са свързани със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, като проявлението на този принцип в настоящето производство се състои в констатацията за наличието на отрицателна процесуална предпоставка за предявяването на настоящия иск за собственост на спорния имот към миналия момент на одобравяне на кадастралния план от 1971 год. поради разрешения между страните спор по предходното гр. д. № 86/2007 год. на Самоковския районен съд. От решението № 223 от 15.09.2008 год. по горното дело, изискано и приложено като доказателство, се установява, че предмет на предявения между същите страни иск е установяване правото на собственост върху имот от 3 дка, заснет с пл. № 201, кв. 2 по плана от 1938 год., представляващ част от имот пл. № 298, кв. 2 по кадастралния план от 1971 год. на к. к. Б. б., което същите ищци са претендирали към миналия момент-изготвяне на кадастралната основа на плана от 1971 год., с искане да се отстрани тази непълнота с допълването на кадастралната основа с техния имот, притежаван по наследство от наследодателя им Д. К. С., починал през 1990 год., придобил този имот с договор за покупко-продажба от 1938 год. Предявеният иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР /редакция на закона преди изм. ДВ бр. 49/2014 год./ е отхвърлен с горното решение, влязло в сила на 29.01.2009 год. Поради това и спорът за собствеността на този имот към миналия момент между страните и има ли непълнота в кадастралната основа на плана от 1971 год. е разрешен с това влязло в сила решение, с което са преклудирани всички настъпили до тогава факти и обстоятелства, на които в предявената по настоящето дело искова молба ищците обосновават претендираното от тях право на собственост – наследствено правоприемство от наследодателя им Д. К. С., починал прлез 1990 год., собственик на спорния имот на основание писмения договор от 1938 год. за нива от 3 дка. Обстоятелството, че част от горния имот с площ 1 530 кв. м. със заповед на кмета от 2008 год. е нанесена в кадастъра като имот с пл. № 392 кв. 1, е обосновало предявяване на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /предходната редакция на закона/ за частта от целия имот, останала незаснета като отделен имот. Това обстоятелство обаче не може да обоснове процесуалната допустимост на настоящия иск, тъй като въпросът за принадлежността на правото както върху целия имот, така и върху част от него, не може да бъде пререшаван, освен ако след приключване на устните състезания по предходното дело, приключило с влязлото в сила решение, не са настъпили нови факти и обстоятелства, имащи значение за спорното право, каквито не се релевират от ищците в настоящето производство.
В подкрепа на извода относно идентичността на имота, предмет на решението по предходното дело, и този, предмет на настоящия спор, е приетото заключение на техническата експертиза. Обоснованият въз основа на него извод на въззивния съд за наличие на идентичност на спорния имот с част от имота на ответниците е правилен, но поради наличието на процесуалната пречка по чл. 299 ГПК не може да обоснове произнасяне по същество на спора между страните, тъй като същият е решен с влязлото в сила решение и поради това не може да бъде пререшаван. Както трайно се приема в правната теория и съдебната практика, при произнасяне от съда при липса на положителна процесуална предпоставки или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникване и надлежно упражняване на правото на иск съдебното решение е недопустимо. В рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК за служебна проверка относно допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част въззивният съд е следвало да констатира недопустимостта на първоинстанционното решение, като постановено по недопустим иск. Изложените в тази насока съображения за обратен извод са неправилни и необосновани, тъй като от данните по делото се установява, че настоящият иск за собствеността на имота /респ. част от него/ към миналия момент на одобряване на кадастралната карта е основан на преклудирани от силата на пресъдено нещо факти, поради което и образуваното по него производство е недопустимо, съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК. Като се е произнесъл по същество по този спор, вместо да констатира недопустимостта на обжалваното пред него решение, въззивният съд е постановил също недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено заедно с първоинстанционното решение и производството по предявения иск бъде прекратено.
С оглед този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците направените по делото разноски за всички инстанции, както следва: на [фирма] сумата 2 700 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и 55 лв. деловодни разноски, общо 2 755 лв., на ответницата Д. Д. Р. сумата 1 200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и съобразно изричната забележка в приложените договори за правна помощ относно присъждането й, както и сумата 200 лв., представляваща възнаграждение за настоящата инстанция на назначения особен представител на Н. К. Н.- адвокат Р. Б. от САК.
По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 4, във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 279 от 30.05.2016 год. по гр. д. № 502/2015 год. на Софийския окръжен съд и потвърденото с него решение № 243 от 16.09.2013 год., поправено с решение от 29.12.2014 год., двете постановени по гр. д. № 823/2012 год. на Самоковския районен съд и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по делото.
Осъжда Д. Й. П., ЕГН [ЕГН], С. Д. П., ЕГН [ЕГН], Х. Д. Й., ЕГН [ЕГН], П. Х. С., ЕГН [ЕГН], Е. Д. В., ЕГН [ЕГН], В. Д. М., ЕГН [ЕГН] и С. Д. С. да заплатят общо на [фирма] сумата 2 755 лв. /две хиляди седемстотин петдесет и пет лева/, на Д. Д. Р. от к. к. Б. б. сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/ представляващи направените в хода на производството съдебни разноски, а на адвокат Р. Б. от САК възнаграждение в размер на 200 лв. /двеста лева/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |