Р Е Ш Е Н И Е № 223 София, 07 май 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на девети април две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 458/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия А. С. Д., против въззивно решение № 261/19.01.2012 г., постановено по ВНОХД № 304/2011 г. от Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдена осъдителната присъда на окръжния съд от същия град. С първоинстанционната присъда № 408/05.10.2011 год. по НОХД № 945/2011 г. подсъдимият А. С. Д. е признат за виновен в това, че на 22.01.2011 г., около 22.10 ч., в [населено място], направил опит умишлено да умъртви Д. В. Т., поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 18, ал.1, във вр. с чл. 58, б. „а”, във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода. Със същата присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия за извършено на 04.12.2010 г. престъпление по чл. 170, ал.2 от НК, за което му е наложено наказание една година лишаване от свобода. Осъден е още и за това, че в периода 10.12.2010 г. – 18.01.2011 г., при условията на продължавано престъпление, извършил квалифицирана кражба по чл. 195, ал.1, т. 3 и т. 4 от НК, за което му е наложено наказание две години лишаване от свобода. На основание чл. 25, ал.1 във вр. с чл. 23 от НК е определено едно общо най-тежко наказание измежду така наложените му по настоящето дело и по други две предходни присъди, а именно осем години лишаване от свобода. С подадената касационна жалба се оспорва само ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия Д. по чл. 115 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. В жалбата и писмените бележки, депозирани от защитата, се изтъкват доводи за наличието на всички касационни основания. Отправени са алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия Д. или за намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание подсъдимият Д. и неговият процесуален представител поддържат жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. В жалбата материалният закон се счита за нарушен поради неправилна квалификация на деянието, като се поддържа, че извършеното покрива обективните и субективни признаци на престъпния състав по чл. 130 от НК. Доводите, наведени към това касационно основание, всъщност не разкриват неговото съдържание, защото се свеждат до твърдения, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, доколкото данни за осъщественото деяние се съдържат само в показанията на свидетелката Т., единствен негов очевидец, а същата се явява и пострадала. Претенцията за допуснати процесуални нарушения се аргументира с липса на подробен анализ на обясненията на подсъдимия, довело до неоснователното им отхвърляне от съда при единственото съображение, че съставляват защитна теза. Наличието на третото от касационните основания се обосновава с доводи за подценяване на смекчаващите отговорността обстоятелства. ІІ. Възраженията са неоснователни. Фактическите констатации на предходните инстанции са изградени при спазване на процесуалните изисквания за анализ на доказателствените средства. Подробно и детайлно първата инстанция, последвана и от въззивната, са изложили съображенията си относно отделните доказателствени източници и са мотивирали позицията си на кои доказателствени материали се основават, за да изведат фактологията по делото. Преди всичко следва да се отбележи, че свидетелските показания на Т. не могат да бъдат определяни като пристрастни и тенденциозни, тоест, недостоверни, само поради това, че тя е пострадала от престъпното посегателство. Предходните инстанции задълбочено са обсъдили показанията на Т.. Констатирали са тяхната последователност и безпротиворечивост относно фактите, очертаващи инкриминираните събития – от момента, в който след събуждането си е установила присъствието на подсъдимия в дома си, действията му по блъскането и повалянето й върху пода, увиването на шала около врата й, пристягането на същия до степен да не може да диша, опитите да се освободи, както и появата на свидетелките В. и Т., предотвратили довършването на деянието. Обективността на показанията на пострадалата е проверена и чрез съпоставянето им с информацията, изводима от останалите гласни доказателствени източници. Съобщеното от нея намира подкрепа (пряко и косвено) в данните, съдържащи се в свидетелските показания на Т., В. и Т.. Първата от тях споделила слуховите си възприятия – за шум като от падане на пострадалата върху пода на стаята, отчетлив вик, преминал в стонове, постепенно заглъхващи. А второ посочените, В. и Т. - за видяното от тях при влизането им в дома на пострадалата: подсъдимият, притиснал Т. на пода, както и наличието на шал, увит около врата й. Всички изброени гласни доказателствени източници са обсъдени и оценени от съда в светлината на констатациите по съдебномедицинската експертиза и разясненията, които експертът е дал при разпита му, проведен в хода на съдебното следствие. Вещото лице е разяснило, че задушаването е продължителен процес, при който жертвата може да оказва съпротива, независимо от напредналата й възраст, както и че с оглед характеристиките на средството, употребено за това в конкретния случай, е възможно да не се получат кожни кръвоизливи, който по принцип се появяват в последния стадий на асфиксията. Травмите на меките тъкани (оток) се свързват от вещото лице с механизма на въздействие, описан от пострадалата, (затягане на шала около врата й, запушване на дихателните пътища), като при този механизъм задушаване неминуемо е щяло да настъпи. Неоснователни са оплакванията за липса на надлежен анализ и оценка на обясненията на подсъдимия Д.. В мотивите на съдебните актове е отделено значително място на обясненията на подсъдимия, а съображенията на съда защо отхвърля версията му опровергават твърдението, застъпено в жалбата, за липса на оценка на същите. В принципен план тези обяснения и останалите доказателствени източници, изясняващи съществените обстоятелства, включени в предмета на доказване, са били непротиворечиви. Единственото противоречие е очертано от твърдението на подсъдимия, че не е затягал шала, увит около врата на жертвата, а се е опитвал да препятства виковете й. Тези данни са обсъдени в жалбата, като очертаващи липса на пряк умисъл, само при който може да се третира въпросът за осъществен опит за убийство. Идентични възражения са правени пред двете предходни инстанции и те аргументирано са ги отхвърлили. Неизменна е съдебната практика, че изводите за субективната страна на престъплението (формата на вина - пряк или евентуален умисъл), следва да се основават не само върху обясненията на обвиненото лице, а върху комплексното обсъждане на всички факти и обстоятелства, изведени от доказателствената съвкупност, които индивидуализират деянието- интензитета и характера на причинителската деятелност, обусловени от насоката, мястото на упражнено въздействие, използваните средства и конкретен способ. Тези принципни положения са спазени от предходните инстанции при изграждане на изводите за умисъла на подсъдимия. Правилно установената фактология, очертаваща обективно проявеното от него поведение, не може да бъде съотнесена към твърдяното намерение - „само да осуети виковете на жертвата”. Изводите, направени от предходната инстанция, за наличието на умисъл към убийство, а не само към нарушаване на телесната неприкосновеност на пострадалата, са съответни на доказаните в процеса факти и на закона, поради което липсва основание за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление. Няма основание за ревизия на наложеното наказание. Доводите, изложени в жалбата, съдържат оспорване на оценката, направена от предходните инстанции, относно факторите, имащи значение за индивидуализацията на наложеното наказание. Конкретно, самопризнанието на подсъдимия, като смекчаващо отговорността обстоятелство, подкрепени и с позоваване на ТР № 1/2009 г. на ВКС, по т.д. № 1/2008 г., ОСНК. Първо, поддържаните съображения, почерпени от цитираното тълкувателно решение, са свързани с диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, каквато не е провеждана по настоящето дело, но и в същото решение изрично е посочено, че значимостта на самопризнанието на обвиненото лице следва да се оценява с оглед неговите характеристики и съдържание. Второ, всички обстоятелства, значими за индивидуализацията на наказанието, са намерили отражение при отмерването на наказателната санкция. Високата степен на обществена опасност на деянието по никакъв начин не очертава несъразмерност на наложеното наказание в размер на осем години лишаване от свобода, определено при условията на чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. Така както е определена санкцията дава възможност за постигане на целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, поради което не следва да се редуцира. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 261/19.01.2012 г., постановено по ВНОХД № 304/2011 г. от Апелативен съд – Бургас. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.