Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№.65

гр. София,14.02.2022 г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2261 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение №11654 от 22.07.2020 г. по в.т.д.№550/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №1920 от 29.10.2019 г. по т.д.№2582/2018 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Гаранционен фонд срещу ЗАД „Даллбогг: живот и здраве“ АД иск по чл.520, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 66 069.20 лв. до сумата от 178 580.50 лв., като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника с правно основание чл.499, ал.5 от КЗ и чл.86 от ЗЗД за сума в размер на 112 511.30 лв., потвърдено е решение №1920 от 29.10.2019 г. по т.д.№2582/2018 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Гаранционен фонд срещу ЗАД „Даллбогг: живот и здраве“ АД иск по чл.520, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 178.580.50 лв. до пълния предявен размер от 184 820 лв., като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника с правно основание по чл.499, ал.5 от КЗ и по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сума в размер на 6239.50 лв. и е разпределена отговорността за разноските.
В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението в посочената част поради нарушение на материалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК: 1. Допустимо ли е прихващане на неплатени дължими вноски от застраховател към Гаранционен фонд с бъдещи плащания по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. 2. Налице ли е нищожност на застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ако той е сключен от лице, попадащо в кръга на лицата, посочени в чл.477, ал.2 от КЗ. 3. Трябва ли да е налице първоначален спор между застраховател и Гаранционен фонд, за да възникне възможността на застрахователя да търси регресно обезщетение от Гаранционния фонд. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.
Обжалва решение №11654 от 22.07.2020 г. по в.т.д.№550/2020 г. на САС в частта, с която е потвърдено решение №1920 от 29.10.2019 г. по т.д.№2582/2018 г. на СГС в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД е осъдено да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.520, ал.1 от КЗ сумата от 66 069.20 лв., ведно със законната лихва от 06.12.2018 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските.
В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право. 2. Сключените от името на търговец сделки от лице без представителна власт изначално действителни ли са , т.е. пораждат ли действие от момента на тяхното сключване или същите са в състояние на висяща недействителност и не пораждат действие, като е налице възможност те да бъдат потвърдени, вкл. и конклудентно по реда на чл.301 от ТЗ. 3. Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, които са сключени от името на еднолично дружество с ограничена отговорност /ЕООД/ след прекратяването му поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор, когато дружеството не разполагало и не са били вписани в Търговския регистър органи на управление. 4. Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъла на чл.301 от ТЗ, сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт, след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите, когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл.268, ал.1 от ТЗ. 5. От кой момент Гаранционен фонд дължи заплащане на законна лихва на застрахователя в хипотезата на чл.273, ал.4, изр.2 от ТЗ /отм./. Спрямо въпроси първи и втори се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че решението в частта, с която е прието, че не се дължи ДДС върху направените разноски за външни разходи и за обработка на щетите, е очевидно неправилно.
Гаранционен фонд не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът не е извършил плащане към ищеца на дължимата по силата на чл.520, ал.1 от КЗ вноска за м.септември 2018 г., в размер 184 820 лв., изчислена съобразно представеното решение на Комисията за финансов надзор, като поради сбъдване на вътрешно процесуалното условие е разгледал възражението за прихващане, направено от ответника с негови вземания /по чл.499, ал.5 от КЗ/ срещу Гаранционен фонд за платени по нищожни договори за застраховка /поради липса на съгласие, като сключени от починали преди сключване на договорите физически лица и лица, еднолични собственици и управители на две търговски дружества/ застрахователни обезщетения за събития, настъпили извън територията на Република България. Посочил е, че в случая вземанията на страните са насрещни и парични, като произтичат от закона и е намерил за неоснователно възражението на ищеца, че правната същност на Гаранционния фонд, която изключва каквато и да било търговска дейност, прави неприложима разпоредбата на чл.103 от ЗЗД и института на прихващането - при условие, че са налице предпоставките на чл.103 от ЗЗД, извършването на прихващане е допустимо предвид това, че в закона липсва разпоредба, която да забранява прихващане с вноските по чл.520, ал.1 от КЗ. Разглеждайки представените по делото застрахователни полици, сключени между застрахователя и различни физически лица, починали преди сключването на договорите, е изложил съображения, че в случаите, в които автор на волеизявлението е лице, което е починало /не съществува в правния мир/ е налице липса на съгласие /поради липсата на волеизявление/, поради което и посочените процесни договори са нищожни. По отношение на застрахователните договори по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилисти“ със застраховани лица търговски дружества /„Адика ВД“ ЕООД и „Теди и Роз“ ЕООД, чийто еднолични собственици на капитала и управители също са починали преди сключване на договорите за застраховка/, е установил, че част от представените полици със застраховано лице „Адика ВД“ ЕООД не носят подпис на застрахованото лице и за тях е счел, че не е налице валидно сключен застрахователен договор, тъй като липсва обективирано съгласие на застрахования, което следва да е писмено, изразено чрез подписването на полицата. Спрямо останалите застрахователни полици, сключени от „Адика ВД“ ЕООД и „Теди и Роз“ ЕООД е посочил, че съгласно чл.157, ал.1 от ТЗ дружеството, в което капиталът се притежава от едно физическо лице, се прекратява със смъртта му, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността му, като в случая са обявени съдебни решения, съгласно които наследниците на едноличните собственици не са поискали да продължат дейността на дружествата, следователно дружествата са прекратени. Същите нямат вписани прокуристи, а в случай, че управителите са били упълномощили друго лице за сключване на договор за застраховка, представителството е прекратено със смъртта на едноличните собственици на капитала, като на дружествата не е назначен и ликвидатор, който да ги представлява. Изразил е становище, че с прекратяване на дружествата със смъртта на едноличните собственици, същите обаче не са загубили персонификация и съществуват в правния мир, но са с ограничена способност за участие в правния живот, защото липсва орган, който да формира и изразява воля, следователно към датата на сключване на полиците дружествата /съществуващи все още правни субекти/ са били представлявани от лица, които не са техните собственици и управители и не са имали представителна власт. Позовавайки се на разясненията на т.2 от ТР №5 от 12.12.2016 г. по т.д.№5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност, но на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници, а в случая на евентуалната недействителност може да се позове единствено търговецът, но не и застрахователят, респективно тези застрахователин договори за валидни, а възражението за прихващане с вземането по тях е неоснователно. В този смисъл и като е намерил, че наличието на спор в хода на уреждане на претенцията между Гаранционен фонд и застрахователя относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, не е елемент от фактическия състав, от който възниква регресното вземане на застрахователя при установяване, че отговорността за заплащане на обезщетение е на Гаранционен фонд, е достигнал до извод, че възражението за прихващане е основателно до размера на установеното регресно вземане на ответника за заплатени от него без основание застрахователни обезщетения – 107 524.65 лв. Изложил е съображения, че разпоредбите на чл.499, ал.4 и ал.5 от КЗ уреждат правото на застрахователя при последващо установяване, че отговорността да плати застрахователно обезщетение е на Гаранционния фонд, да търси платеното от него, заедно със законната лихва от плащането, но при действието на отменения КЗ за регресното вземане на застрахователя срещу Гаранционния фонд по чл.273, ал.4, изр.2 от КЗ /отм./, законодателят не е предвидил изричен падеж, поради което Гаранционен фонд изпада в забава от датата на отправената до него покана за плащане /чл.84, ал.2 от ЗЗД/, каквато в случая не е отправяна. Следователно за извършените плащания преди влизането в сила на новия КЗ липсва основание за претендиране на законната лихва върху недължимо платеното, а размерът на дължимата мораторна лихва, изчислен съобразно размерите на лихвите върху отделните недължимо платени суми, представени в съдебно счетоводната експертиза, е 11 226.15 лв. По отношение вземането за ДДС върху направени разноски за външни разходи и обработка на щетите по Приложение 1 и Приложение 2 е посочил, че по делото липсват доказателства върху претендираните от ответника по иска суми за такси и разноски да е начислен ДДС от чуждестранно бюро на застрахователите или НББАЗ, от кореспондент, както и за това да е издадена фактура, поради което липсва основание да бъде присъждан този данък. Предвид установения размер на вземанията, с които ответникът по иска е направил възражение за прихващане /регресно вземане на ответника за заплатени от него без основание застрахователни обезщетения – 107 524.65 лв. и дължима мораторна лихва върху тях - 11 226.15 лв./, е достигнал до извод, че възражението за прихващане е основателно за общ размер от 118 750.80 лв., а исковата претенция е основателна за сумата от 66 069.20 лв.
На първо място следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
От друга страна при постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Както бе посочено по отношение на приетите за валидни застрахователни полици, сключени от „Адика ВД“ ЕООД и „Теди и Роз“ ЕООД, е изразено становище, че са налице договори, сключени от лица, действали като представители, без да имат представителна власт, които договори са в състояние на висяща недействителност, на която може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници, но не и застрахователя. В този смисъл въззивният съд по същество е намерил за неотносими и не се е произнесъл по възраженията на застрахователя относно хипотетичната невъзможност на ликвидаторите да се противопоставят на договорите на основание чл.301 от ТЗ, поради което трети и четвърти въпроси не са обусловили решаващата воля на съда /още повече, че с тях се предпоставя становище, че сключването на застрахователен договор от ликвидатор по правило не може да обслужва ликвидацията/. По този начин въззивният съд се е съобразил изцяло, както с посочената от касатора застраховател практика на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, така и с разясненията, дадени в ТР №5 от 12.12.2016 г. по т.д.№5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1 от 07.03.2019 г. по т.д.№1/2018 г. на ОСТК на ВКС, според които тезата за абсолютна и неоздравима нищожност на договора, сключен чрез мним представител – без представителна власт, е логически изключена, респективно договорът не е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, а на недействителността може да се позовава /съдебно или извънсъдебно/ само лицето, от името на което е сключен или универсалните му правоприемници. Ето защо по първите четири въпроса, формулирани от касатора застраховател, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Не може да се допусне до касационно обжалване решението в обжалваната от застрахователя част и по петия от поставените въпроси. Макар и да е обусловил решаващата воля на съда, спрямо този въпрос не се установяват предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличието на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК. Разпоредбата на чл.273, ал.4, изр.2 от КЗ /отм./ е ясна и непротиворечива, като в същата /за разлика от нормата на чл.499 от КЗ/ не е предвиден определен ден за изпълнение на задължението за заплащане на законната лихва, респективно Гаранционен фонд изпада в забава с оглед правилото на чл.84, ал.2 от ЗЗД, както е приел и съдът в решението.
Не са налице поддържаните селективни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК и спрямо обусловилия правната воля на въззивния съд, трети от поставените от Гаранционен фонд, правни въпроси. Касаторът не е посочил практика на ВКС, на СЕС или на КС на РБ, с която разрешението на въззивния съд по поставения въпрос е в противоречие. От друга страна разпоредбите на чл.499, ал.4 и ал.5 от КЗ са ясни и непротиворечиви, като според настоящия състав не съществува съмнение, че: 1. Наличието на спор в хода на уреждане на претенцията между Гаранционен фонд и застрахователя относно субектът, който следва да обезщети увреденото лице, не е елемент от фактическия състав, от който възниква регресното вземане на застрахователя, ако се установи, че отговорността за заплащане на обезщетение е на Гаранционен фонд. 2. Отговорността на Гаранционен фонд не е ограничена във времето, като този спор може да възникне и след уреждане на претенциите, а смисълът ал.4 и ал.5 на чл.499 от КЗ е осигуряване на бързина при изплащане на обезщетението на увреденото лице, без да се изчаква разрешаване на наличен спор между застрахователя по гражданска отговорност и Гаранционния фонд.
На следващо място с оглед мотивите на въззивната инстанция, първите два въпроса на касатора Гаранционен фонд не са обусловили решаващата воля на съда, поради което и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато - в решението не е обсъждана възможността за извършване на прихващане с невъзникнали бъдещи вземания /друг е въпросът, че в закона не съществува нормативна забрана за извършване на прихващане с вноски по чл.520 от КЗ/, нито е изразявано становище относно наличие или липса на нищожност на застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при сключването му от лице, попадащо в кръга на лицата, посочени в чл.477, ал.2 от КЗ.
Предвид изложеното обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като с оглед изхода на правния спор и направените от страните искания за присъждане на разноски, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4270.76 лв., а ответникът по касация дължи на касатора, юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №11654 от 22.07.2020 г. по в.т.д.№550/2020 г. на САС.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд да заплати на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД ЕИК[ЕИК] сумата от 4270.76 лв., разноски за адвокатсок възнаграждение пред ВКС.
ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД ЕИК[ЕИК] да заплати на Гаранционен фонд сумата от 200 лв., юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.