14 Р Е Ш Е Н И Е № 108 гр. София, 05 юли 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Румен Петров при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 238 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – Варна и по жалба на подсъдимия Д. С. Б., чрез защитника му адвокат С. И. от АК – [населено място], срещу решение № 3 от 08 януари 2018 година на Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 288 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 29 от 15 май 2017 година на Варненския окръжен съд, НО, постановена по нохд № 279 / 2015 година по описа на този съд. Касационният протест съдържа формално позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. ал. 3, т. 2 от НПК, подкрепени с доводи за фактическа липса на мотиви на атакувания съдебен акт „…по съществени въпроси от предмета на доказване и неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в потвърждаване на оправдателната присъда по отношение на подсъдимия Н. И..”. Не е посочено дали решението се атакува изцяло или в някоя негова част и коя е тя. Отправеното искане е за отмяна на решението на Варненския апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В жалбата на подс. Б., чрез защитника му адв. И., също са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Визираните процесуални нарушения касаят общо съдържанието на въззивното съдебно решение с твърдения за липса на отговори в пълнота на направените пред този съд възражения, за позоваване на мотивите на присъдата и повърхностен и формален анализ на факти от съществено значение по делото, а всичко това представлява нарушение на разпоредбите на чл. 339, ал. 2 от НПК, както и на основните принципи на процеса, регламентирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 18 от НПК. Основната теза на защитата на подсъдимия, която не е получила отговор от въззивния съд според изискванията на закона, е свързана с липсата на субективна съставомерност на действията на подсъдимия по нормата на чл. 255 от НК. Идентично възражение се прави и пред настоящата инстанция в рамките на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Отправени са алтернативни искания за отмяна на атакувания съдебен акт и цялостно оправдаване на подсъдимия Б. или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста при заявените в него отменителни основания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Намира жалбата на подс. Б. за неоснователна. Жалбоподателят – подсъдим Д. Б. участва лично в производството пред ВКС и със защитника си адвокат Й. Й. от САК, надлежно упълномощен да го представлява пред ВКС. Защитникът поддържа изцяло касационната жалба с акцент върху липсата на достатъчен капацитет и познание у подсъдимия относно извършваната твърде специфична дейност, инкриминирана по делото, което е позволило на други лица да се възползват и злоупотребят. Поддържа искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подс. Б. по повдигнатото му обвинение. Подсъдимият Н. И. не участва лично пред ВКС, редовно призован и не се представлява от защитника си адвокат Н. И., също редовно уведомен. Не са представени писмено становище по подадените касационен протест и жалба, както и писмени бележки по съществото на делото. Гражданският ищец – министъра на финансите, чрез ТД на НАП – [населено място], не изпраща представител, редовно призован. Представени са писмени бележки, в които страната заявява становище за основателност на касационния протест, вкл. отправеното искане за отмяна на атакуваното от прокурора въззивно съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Поддържа гражданския иск, както е предявен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената присъда Варненският окръжен съд е признал подсъдимия Д. С. Б. за виновен в това, че през периода от 14. 08. 2008 година до 15. 12. 2008 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, сам и в съучастие като извършител с подсъдимия Н. В. И., в качеството си на управител на [фирма] – [населено място], избегнал плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 1 608 962 лева данък върху добавената стойност, като потвърдил неистина в пет броя справки – декларации (СД) по Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), подробно описани, и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2 и т. 7 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода. Оправдан е по обвинението да е извършил престъплението в съучастие с подсъдимия И. и по квалификацията на престъплението във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Със същата присъда съдът е признал подсъдимия Н. В. И. за невиновен в това, на 15. 12. 2008 година, в [населено място], в съучастие като извършител с подсъдимия Б., да е избегнал плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 335 662 лева данък върху добавената стойност, като е потвърдил неистина в справка-декларация по ЗДДС от същата дата и е приспаднал неследващ се данъчен кредит по 12 броя фактури, издадени от името на [фирма], подробно описани, поради го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2 и т. 7 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Осъдил е подсъдимия Д. Б. да заплати на държавата, чрез министъра на финансите, сумата 1 608 962 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, заедно със законните последици. Отхвърлил е предявения граждански иск срещу подсъдимия Н. И. за сумата 335 662 лева. Присъдил е направените по делото разноски и дължимата държавна такса върху уважения граждански иск, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Б.. Срещу присъдата е подаден протест от прокурор при Варненската окръжна прокуратура срещу оправдаването на двамата подсъдими (И. изцяло и Б. във вр. чл. 20, ал. 2 от НК) и жалба от подсъдимия Б. срещу осъждането му като цяло, по които е образувано производство пред Варненския апелативен съд и е извършена въззивната проверка на присъдата. Постъпило е и писмено становище от гражданския ищец с възражения относно отхвърлянето на гражданския иск срещу подс. И.. Не е провеждано въззивно съдебно следствие. Постановено е решение, с което присъдата е потвърдена изцяло. По касационния протест: ВКС намира протеста за неоснователен и съображенията за това са следните: Както вече бе посочено, протестът не посочва изрично частта от решението, която се атакува с него или оспорването касае решението като цяло. От съдържанието му обаче категорично може да бъде изведено, че недоволството на представителя на обвинителната власт е свързано единствено с оставянето без уважение на въззивния протест, а в него ясно е оспорена само частта от присъдата, с която двамата подсъдими са оправдани (И. изцяло, а Б. – частично). Предвид естеството на въззивния съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло, различно атакуване - извън оправдателната й част, не би било допустимо. Изложените в касационния протест доводи касаят изцяло отхвърлянето като неоснователни на съображенията във въззивния протест, които дори са изрично възпроизведени (с. 2 от протеста). Позовавайки се некоректно на разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК, към която препраща разпоредбата на чл. 339, ал. 3 от НПК, но само в случаите на постановена нова въззивна присъда, авторът на касационния протест извежда доводите си за фактическа липса на мотиви на въззивния съдебен акт, което поначало винаги е съществено нарушение на процесуалните правила, като сочи допуснато такова нарушение именно по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Отразяването на горните констатации бе необходимо във връзка с очертаване на рамката на касационната проверка, която винаги се извършва само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица (чл. 347, ал. 1 от НПК). В случая, протестът съдържа твърдения за доказаност на участието на подс. И. в инкриминираната задружната дейност с подс. Б., изразила се в съзнателно включване в изготвената и подадена пред данъчните органи СД по ЗДДС от 15. 12. 2008 година на фиктивни сделки, документирани с 12 броя фактури, позволяващи неправомерно ползване на данъчен кредит и в резултат – редуциране на данъчните задължения в полза на представляваното от подс. Б. дружество. Доказани са, според представителя на обвинителната власт, действията на подс. И. по изготвяне, подписване и представяне на процесната СД, а утвърдените от въззивния съд факти по делото и формирания извод за липса на общност на умисъла за постигане на престъпния резултат, са в противоречие с доказателствата, вкл. представените от прокуратурата за предходни осъждания на подс. И. с влезли в сила присъди за идентична престъпна дейност като настоящата. На последното обстоятелство е поставен особен акцент в касационния протест и е отделено преобладаващо място и значение. Твърди се, че мотивите на влязлата в сила присъда представляват свидетелстващ документ, особено когато подсъдимият е признал фактите по обвинителния акт и те са залегнали в мотивите на присъдата. Пояснено е, че представените присъди свидетелстват в две насоки – за достоверността на обясненията на подс. Б. от ДП, депозирани на 26. 06. 2014 година, които обвинението намира за ключови по делото и за осъществената през 2008 година от двамата подсъдими „мащабна” дейност, част от която е инкриминирана в настоящето производство, поради което не се касае за еднократно оказана услуга чрез инцидентно извършена счетоводна дейност за управляваното от подс. Б. дружество, както неправилно е приел съдът (с. 3-4 от протеста). Извън тези пространни съображения, в рамките на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е заявено единствено игнориране от съда на обясненията на подс. Б., посочени по-горе и превратна оценка на други доказателства, без да е посочено кои и поради какви несъответствия с останалата доказателствена съвкупност те се дефинират като оценени не по действителното им съдържание. Обобщено, в касационния протест е заявено ненадлежно формиране на изводите на съда относно действията на подс. И., без обаче тези твърдения да са обвързани със съдържанието на атакувания съдебен акт и с конкретни данни от делото. Би могло да се каже, че изложените в протеста съображения представляват по-скоро собствен на автора му прочит на доказателствената съвкупност, отколкото съдържателно оспорване на дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата. Независимо от това, внимателният прочит на протеста позволява да се установят действителните причини за недоволството на обвинителната власт от този съдебен акт и да се извърши касационната проверка в рамката, очертана от протеста и коментирана по-горе в решението. На първо място, неоснователно се претендира порок на атакувания съдебен акт на плоскостта на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК – липса на мотиви. Известно е принципното положение, че мотивите на постановения съдебен акт обективират вътрешното убеждение на съда, като позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който то е формирано. Изискването за мотивираност на съдебния акт се отнася както до фактите и тяхната доказателствена обезпеченост, така и до правните въпроси, поставени за решаване по делото. Уместно е в тази връзка да се посочи, че разбирането на съдебната практика за „липсата на мотиви” не се свежда само до пълна липса на специално предвидената в закона съобразителна част от съдебния акт. Достатъчно е да липсват и само отделни съображения по основните въпроси или изложените съображения да са съществено непълни (р. 199/07. 05. 2012 година на ВКС, І НО). В случая, мотивите на присъдата и въззивното решение съдържат доводи и съображения за формираните от тях изводи по фактите, както и отговори на направените възражения (л. 428 – 443 от нох дело – мотиви и л. 95 - 98 от внох дело - решение). Независимо че мотивите на присъдата търпят известен упрек, тъй като съдържат по-скоро изброяване и пресъздаване на доказателствените източници, което в някаква степен ги лишава от аналитичност, те все пак позволяват да се установи начинът на формиране на вътрешното убеждение на съда и да се извърши дължимата проверка. Въззивният съд е изложил своите съображения по фактите, като така е отговорил на възраженията в протеста (с. 96 - 97 от внох дело). Вероятно обстоятелството, че те не удовлетворяват обвинителната теза, е причина същите възражения да бъдат релевирани и пред касационната инстанция. Следва да се напомни и несъмненото правно положение, че въззивният съд поначало не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата, какъвто е настоящият случай. На следващо място, ВКС преценява като неоснователно и конкретно направеното в протеста възражение срещу доказателствената дейност на съда. Твърди се, че съдът е игнорирал обясненията на подс. Б. от 26. 06. 2014 година, депозирани на досъдебното производство. На посочената дата, след привличането на Б. в качеството му на обвиняем, са проведени два разпита, протоколите за които са приложени съответно на л. 6 и на л. 8 в т. 7 от ДП. Първият разпит (с оглед отразения в протокола час) е проведен от разследващия полицай, а вторият – по реда на чл. 222 от НПК пред съдия, като и двата са при участието на упълномощения защитник на подсъдимия. Заявеното от Б. в двата разпита е идентично като съдържание. Обясненията, депозирани пред съдия, са приобщени по делото чрез прочитането им по реда на чл. 279, ал. 1, т. 3 и т. 4 от НПК (протокол на л. 252 от нох дело). Заявеното в касационния протест, че тези обяснения са игнорирани от съда, не намира опора в данните по делото. В мотивите на присъдата са изложени съображенията на съда за отказа му да кредитира същите за достоверност, като тези съображения се основават на оценката и анализа на обясненията във връзка и с останалите доказателства по делото, които не подкрепят заявеното от подс. Б. (л. без номерация, след л. 445 от нох дело). Въззивният съд също е обсъдил тези обяснения, не е намерил причини да не утвърди изводите на първоинстанционния съд и е изложил съображенията си за това, макар и лаконични (л. 97 от внох дело). Необходимо е да се отрази и констатацията, която ВКС прави, че значението на тези обяснения на подсъдимия Б. за установяване на обективната истина по делото значително е надценено, доколкото те са доста общи, лишени от конкретика, а впоследствие са и променени. Отделен е въпросът за възможността обясненията на подсъдим, представляващи по същността си „оговор”, да бъдат поставени в основата на съдебен акт, с който се ангажира наказателната отговорност на другия подсъдим, освен ако не са подкрепени от други доказателствени материали по делото, каквито в случая липсват. От съдържанието на протеста става ясно, че именно в подкрепа на твърдението за достоверност на тези обяснения на подс. Б., оценени като „ключови” по делото, обвинението е представило копията от влезлите в сила присъди (в които личните данни са заличени и подсъдимият е посочен единствено с инициали). Изложените в тази връзка пространни съображения не държат сметка за несъмненото принципно положение, че валидно за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия и за произнасянето на съда е обвинението, формулирано в обвинителния акт и затова то трябва да бъде направено по начин, който да поставя рамките на процеса и да определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него (чл. 102 от НПК). Затова е абсолютно задължително в обстоятелствената част на обвинителния акт да бъдат посочени фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му (в този смисъл ТР № 2 / 2002 година на ОСНК на ВКС, т. 2 – т. 4). В конкретния случай, именно тези факти липсват в обвинителния акт, с който е сезиран съдът, защото изложеното като инкриминирани действия на подс. И. има презумптивен характер, какъвто е недопустим за обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване. В обстоятелствената част на обвинителния акт, с. 2, абз. последен, е отразено единствено, че „… обвиняемият Б. предоставил на свой познат счетоводител – обв. Н. И. възможността да оформи месечните отчети … Така обв. Н. И. съставил и подписал дневниците за покупки и продажби на дружеството и въз основа на тях месечната справка-декларация…”. Очевидна е липсата на факти за този подсъдим, изпълващи съдържанието на нормата на чл. 255 от НК като елементи от обективния и субективния състав на престъплението, вкл. и такива, сочещи именно подсъдимия И. като данъчно-задължено лице по смисъла на чл. 3 от ЗДДС, при положение, че управител и представляващ дружеството е бил подсъдимият Б., а по делото не е установено, въпреки положените от съда усилия, подс. И. да е бил изрично упълномощен или да е осъществявал фактическото изпълнение на задълженията на търговеца, възложени му от данъчния закон (в този смисъл ТР № 4 / 2016 година на ОСНК на ВКС, т. 3). Иначе казано, инкриминираните по отношение на подс. И. факти сочат на изначална тяхна несъставомерност по нормата на закона, по която са подведени и този дефицит не е могъл да бъде преодолян при проведеното съдебно следствие. Що се касае до доводите за осъществена „мащабна дейност” от двамата подсъдими, този въпрос е следвало най-напред да бъде решен от прокурора и едва след това от съда. Съображенията за наличие на данни за идентична дейност на подс. И., установени в рамките на други наказателни производства, биха могли да имат правно значение само в предвидените в закона случаи и при наличие на съответните предпоставки (напр. относно правната квалификация на последваща престъпна дейност, при индивидуализацията на наказанието, определянето на общо наказание, привеждането в изпълнение и пр.), но не и като аргументи във връзка с ангажиране на наказателната му отговорност по настоящето наказателно производство. С оглед изложеното и при положение, че задълженията за формулиране и доказване на обстоятелствата по чл. 102 от НПК изцяло са в тежест на прокурора и разследващите органи, неоснователно се претендират увредени интереси на обвинението при отхвърляне на обвинителната теза. Като е сторил това, съдът не е нарушил закона, каквито оплаквания се релевират в касационния протест. По касационната жалба на подс. Б.: ВКС намира жалбата за частично основателна, макар и не само по изложените в нея съображения. С нея се оспорва постановеното по делото осъждане на този подсъдим основно в две насоки – твърди се практическа липса на мотиви на решението на въззивния съд поради съществена непълнота на изложението и неправилно приложение на закона поради несъставомерност от субективна страна на извършеното от него. Това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, както те са посочени и в касационната жалба. На идентични възражения в касационния протест относно съдържанието на атакувания съдебен акт вече бе подробно отговорено по-горе в решението, като настоящата инстанция не установи допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК, заявено в двата процесуални документа, с които е сезирана. За да е налице практическа липса на мотиви, би следвало те да са непълни, неясни или противоречиви, т. е. съдът да не е обосновал някои свои изводи, да са изложени твърдения, които взаимно се изключват или предположения и неясноти относно фактите и правото. Неудачното излагане на някои съображения или краткостта на съдържанието не опорочават съдебния акт, ако изводите на съда са убедителни и релевантните факти са правилно установени (в този смисъл Ст. Павлов, Наказателен процес, с. 660 и сл.). Въззивният съд е изложил подробно и последователно приетите за установени от него факти, след като не е намерил основания за събиране на нови доказателства или за промяна на приетите от първоинстанционния съд фактически положения. Естеството на подлежащите на установяване факти, свързани с писмени документи (СД) с конкретни реквизити като форма и съдържание (данъчни фактури за търговски сделки), предпоставят идентично описание на тези факти, в какъвто смисъл е възражението в касационната жалба. От значение е, че от съдържанието на атакувания съдебен акт става ясна волята на съда за взетото решение и съображенията за неговото постановяване. Основанията за отхвърляне на възраженията във въззивната жалба са изложени не само в обобщението накрая (л. 97-98 от внох дело), но се извеждат и при обсъждането на доказателствените източници по делото. На следващо място, настоящата инстанция преценява като неоснователно и възражението за несъставомерност на деянието на подс. Б. от субективната страна. Известно е принципното положение, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактите (по доказването) и след това – по приложението на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. В случая е установено по несъмнен начин, че през инкриминирания период от време подс. Б. е бил управител и представляващ търговското дружество [фирма], подписвал е необходимите за функционирането му документи, вкл. дневници за покупки и продажби, СД, пълномощни на различни лица и пр. Срещу това е получавал парични суми, които, по негово твърдение, не са били значителни. Било му е известно, че управляваното и представлявано от него дружество не разполага с офис, служители, материални активи, транспорт, счетоводство и т. н. Въпреки това, ежемесечно е предоставял на свид. С., а накрая и на подс. И., в качеството им на компетентни лица в областта на счетоводството, немалък брой фактури за сключени сделки, които те да осчетоводят с цел да бъдат представени пред данъчните власти. Съзнавал е, че такива сделки, с предмет търговия със зърно и с горива за сериозни суми практически не се извършват от „неговото” дружество при липсата на каквито и да било предпоставки и условия за нормалното функциониране на един търговец. Не е познавал и не е комуникирал по повод сделки със свидетелите А., А., Г., Н. и пр., сочени в подписваните от него документи като съконтрахенти по тези сделки в качеството им на собственици и управители на [фирма], [фирма], [фирма], [фирма]. От данните по делото несъмнено се установява напълно фиктивния характер на сделките и липсата на каквато и да било реална търговска дейност, осъществявана с посочените дружества (също и показанията на свидетелите З. и П. – данъчни служители, на М. – шофьор, на С., Н. и П. - търговци, подробно обсъдени от въззивния съд – л. 92 – 95 от внох дело, данни от ревизионния акт и ревизионния доклад, заключенията на ССчЕ – експерт П., на СГрЕ и пр.). Показанията на посочените свидетели са обсъдени по действителното им съдържание и дават основание за така направените изводи относно характера на сделките. Конкретният предмет на тези сделки не е бил вписван в предоставяните от подсъдимия фактури, не са налице договори за тях като основание за издаването им. Изобщо, по делото, а също и във връзка с извършената данъчна ревизия, не са предоставени от подсъдимия и не са установени каквито и да било първични счетоводни документи и тяхно счетоводно отразяване. При изложените съображения ВКС намира, че по делото не са налице релевираните в жалбата на подс. Б. касационни основания и преценява същата за неоснователна, а атакуваното въззивно съдебно решение за правилно и законосъобразно. Основното искане за оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение поради несъставомерност на деянието от субективна страна, последица от неправилното схващане, че въпросите за вината са такива само по приложение на правото, но не и на фактите, няма как да бъде удовлетворено, защото от установените по делото от предходните съдебни инстанции факти не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. Жалбата не съдържа оплакване за явна несправедливост на наложеното на подс. Б. наказание. Доколкото с нея се възразява ангажирането на наказателната му отговорност като цяло, ВКС провери тежестта и параметрите на тази отговорност и намери, че при индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание са съобразени всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наказанието лишаване от свобода е определено при предвидения в закона минимум от три години и при правилна преценка за липсата на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Не е наложено предвиденото в закона наказание конфискация на част или на цялото имущество, тъй като по делото е установено, че подсъдимият не притежава такова, както правилно е приел първоинстанционният съд. Настоящата инстанция констатира неправилност на присъдата при приложението на материалния закон относно приложението на чл. 68 от НК и чл. 23 и 25 от НК, която не е констатирана и отстранена от въззивния съд. Първо, на основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение определено общо наказание за съвкупност от престъпления, формирана с присъдата по нохд № 201 / 2003 година, която съвкупност неправилно е отразена в присъдата. От посочените в присъдата три престъпления, за които подсъдимият е осъден с влезли в законна сила присъди, това по нохд № 48 / 2004 година не е включено в съвкупността (видно от данните от свидетелството за съдимост), а и не би могло да бъде, тъй като се намира в отношение на рецидив с престъплението по нохд № 45 / 2002 година. Второ, присъединяването на наказанието глоба може да бъде направено само в рамките на формирана от съда съвкупност от престъпления и определяне на общо наказание за тях. В случая, съдът изобщо не е извършвал групиране на наказания по влезлите в сила присъди за подс. Б., а е присъединил, неясно към какво, наложено наказание глоба за престъпление, предмет на осъждане на Б. по нохд № 702 / 2002 година, което не е в съвкупността, формирана по нохд № 201 / 2003 година и въобще в каквато и да е съвкупност. Трето, казаното относно присъединяването на наказание е относимо и за приспадането на изтърпяна част или изцяло на наказание, наложено за някое от престъпленията, включени в съвкупността. Без да бъде формирана такава съвкупност от престъпления, приспадането на изтърпяно наказание и присъединяване на друго няма как да бъде извършено, защото поначало е възможно само в рамките на съвкупността. Тези принципни положения са изводими от разпоредбите на чл. 23 и сл. от НК и са безспорни за съдебната практика. Четвърто, съдът не е изложил ясни правни съображения в мотивите на присъдата за така постановеното от него, като само е възпроизвел съответните диспозитиви и това нарушение не е отстранено по реда на въззивната проверка. Поради това, присъдата в тези ѝ части и решението за потвърждаването им следва да бъдат отменени, като въпросите във връзка с групирането на престъпленията и определянето на общо наказание за тях, за привеждането в изпълнение и за присъединяването на наказания от съвкупността, следва да бъдат решени в производство по чл. 306 от НПК и при съобразяване на принципните положения, залегнали в ТР № 3 / 2009 година на ОСНК на ВКС и на даденото с него задължително тълкуване по приложението на законовите разпоредби. Частичната отмяна е в полза на подсъдимия, доколкото касае ненадлежно произнасяне на съда по привеждане в изпълнение на наложено наказание и присъединяване на друго. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 3 от 08 януари 2018 година на Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 288 / 2017 година и потвърдената с него присъда № 29 от 15 май 2017 година на Варненския окръжен съд, НО, по нохд № 279 / 2015 година в частта им, с която на основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение определено общо наказание по нохд № 201 / 2003 година на Районен съд – Монтана и с която на основание чл. 23, ал. 3 и чл. 25, ал. 3 от НК е присъединено наказание глоба от 800 лева по нохд № 702 / 2002 година на РС – Враца и е приспаднато наказание пробация по нохд № 2290 / 2012 година на същия съд. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ИЗПРАЩА делото на Варненския окръжен съд за провеждане на производство по реда на чл. 306 от НПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.