Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 584

Гр.София, 23.06. 2022г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.850 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. С. чрез адв.Н. И. М. срещу решение №.774/5.07.21 по г.д.№.4062/21 на АС София, 10с., с което е потвърдено решение №.4866/11.08.20 по г.д.№.9565/16 на СГС за отхвърляне на предявения от касатора иск за сумата 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди, който е квалифициран по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ-за нарушаване на права, защитени от чл.5 пар.2 от ЕКЗПЧОС.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение е прието, че е било образувано досъдебно производство /ДП №.ЗМ 763/13 по описа на 1 РУП Стара Загора, пр.пр. №.2573/12/, водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.216 ал.1 НК /за това, че противозаконно е повредил чужда недвижима вещ - дворно място в [населено място], [улица].89, собственост на Г. И./ и чл.325 НК; в жалбата на пострадалите лица, във връзка с която е образувано, ищецът е бил посочен като извършител на престъпните деяния; с постановление от 3.09.13 разследващ полицай от РУ Стара Загора е назначил съдебно-психолого и психиатрична експертиза, която да даде писмено заключение за вменяемостта на М.С. - дали е разбирал свойството и значението на извършеното инкриминирано деяние и могъл ли е да ръководи постъпките си; съгласно заключението на вещите лица същият страда от „персистиращо налудно разстройство“ от м.09.12г., което заболяване изключва неговата вменяемост; въз основа на горната констатация, с постановление от 31.10.13 досъдебното производство е било прекратено, като е инициирано производство за принудителни медицински мерки по чл.89б.“б“ НК - прокуратурата е внесла предложения в съда за прилагане на принудителна медицинска мярка по чл.89 б.“б“ НК, каквато е била наложена от РС Стара Загора /процедурата за реализация на принудителни медицински мерки е уредена в глава 34 НПК, инициира се по предложение на прокурор в районна прокуратура до районния съд по местоживеене на лицето; преди внасяне на предложението задължително се назначава експертиза и възлага на разследващ орган да изясни поведението на лицето преди и след извършване на деянието и представлява ли това лице опасност за обществото – чл.427 НПК/. Въззивната инстанция е посочила, че с оглед правопораждащите факти, изложени в исковата молба и уточненията, в това число твърдяното от ищеца арестуване и извършване на психиатрична експертиза противно на волята му-в нарушение на чл.70 НПК, Наредба №.16/05 и Наредба №.24/04-въпреки неговото противопоставяне освидетелстването е било извършено в кабинета на разследващ полицай, претенцията следва да се квалифицира по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ. В разглеждания случай на М.С. не е било повдигнато обвинение за престъпления по чл.215 и чл.325 НК с формален акт - постановление, но това не обосновава извод, че той не е придобил качество на обвиняем с оглед установените с чл.6.1 ЕКЗПЧОС стандарти относно наказателно обвинение-съгласно същите обвинението не се свързва обезателно с официално уведомяване на едно лице от компетентен орган, в което се съдържа твърдение, че то е извършило престъпление /решения по дела Делкур, Девеер, Ф./; наказателно обвинение има и под формата на други мерки, които мълчаливо съдържат такова твърдение и също засягат положението на заподозрения. Досъдебното производство е било образувано срещу неизвестен извършител, но жалбата, инициирала това производство, е сочела ищеца като несъмнен извършител на деянията – поради което е било абсолютно задължително да се установи неговата вменяемост и способността му да разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си. Отразено е, че ищецът счита, че беседата /освидетелстването/, извършено от експертите в кабинета на разследващия полицай, и изготвеното заключение нарушават правата му по чл.5 ЕКЗПЧОС, тъй като не е бил съгласен с извършването им. Съдът е приел, че тези твърдения и предявеният иск са неоснователни. Посочил е, че процесуалните и процесуално-следствените действия, свързани с назначаването и изготвянето на психолого-психиатричната експертиза, са били абсолютно задължителни и наблюдаващият прокурор, респективно функционално подчинения му полицай, не са имали право да се отклонят от задължителните предписания на НПК-един от способите за събиране и проверка на доказателства в наказателния процес е експертизата /чл.136 НПК/, като тя е задължителна, когато съществува съмнение относно: причината за смъртта, характера на телесната повреда, вменяемостта на обвиняемия, способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение по делото, и да дава достоверни обяснения за тях, способността на свидетеля с оглед неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, да дава достоверни показания за тях. На следващо място отговорът на експертизата, че ищецът не е вменяем, е продиктувал прекратяването на наказателното преследване и го е предпазило от неблагоприятните последици, които се свързват с последиците на влязла в сила осъдителна присъда, постановена от наказателен съд. При тези обстоятелства искът за заплащане на обезщетение за вреди по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, както и акцесорният по чл.86 ЗЗД, са намерени за неоснователни.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл в отклонение от практика на ВКС по въпрос „наблюдаващият прокурор, съответно разследващият полицай, могат ли да назначат психиатрична експертиза за вменяемост на лице, срещу което не е повдигнато обвинение по реда на НПК, ако досъдебното производство е образувано срещу неизвестен извършител?“ /реш.№.26/ 13.05.19 по н.д.№.1239/18, ІІІ НО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК предполага разрешаване на материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, като се има предвид съдебната практика по граждански дела /т.3, ТР №.1/09 от 19.02.10, ОСГТК/. Сочената от касатора практика не отговаря на тези изисквания, тъй като съставлява такава по наказателни дела, а отделно от това и не отговаря на фактическите обстоятелства по случая и зададения въпрос. Поради това и не би могла да обоснове допускане до касационно обжалване на соченото основание. Следва да се има предвид, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма; посоченият от касатора въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът /т.1 ТР 1/09, ОСГТК/. Отделно от изложеното и за пълнота следва да се посочи, че по делото не е представено постановление за образуване на ДП, нито такова за задържане по чл.72 ЗМВР или разпореждане на съд, които да удостоверяват задържане/арест на касатора; не е приемана като доказателство по предвидения в ГПК ред и сочената експертиза, изготвена по ДП 2573/13. Самите твърдения на касатора относно начина на извършването й и участието му в нея са противоречиви – от една страна в „окончателна“ искова молба /с.74/ твърди, че е бил „арестуван“ /според първоначалната-задържан в кабинета на полицай в І РУ/, за да му се извърши експертиза, а от друга, че е отказал такава и тя е била изготвена по писмени данни-жалби на заинтересовани лица, недоказани, и поради това е неверна. Изрично сочи и, че претендираното обезщетение касае само ДП 2573/13 - за останалите действия след прекратяването му, вкл. иницииране на процедура по чл.427 и сл. НПК за налагане на принудителни медицински мерки, срещу него са били образувани три ч.н.д. - в Районен съд Стара Загора, РС Раднево и СРС, и съответно впоследствие от него - други граждански дела по ЗОДОВ за обезщетяване на вредите във връзка с тях, в това число от принудителното му отвеждане в Център за психично здраве Стара Загора на 7.01.14, където е бил държан два дни. Не са представени и доказателства, че след оставяне на жалбата му срещу постановлението за прекратяване без разглеждане, той е атакувал това определение съобразно указания в него ред, изчерпвайки средствата си за защита. Същевременно в случай, че не са били налице условията за прекратяване на наказателното производство и то бъде отменено по предвидения в НПК ред /от съд или служебно от съответния прокурор/, при евентуалното му приключване на основанията, визирани в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, страната би могла да претендира обезщетение за всички вреди, търпени във връзка с неоснователното обвиняване, вкл. с оглед характера и интензитета на предприетите процесуални действия по отношение на нея, в това число от евентуално задържане, ако е имало такова /дори да е било законно/, продължителност на производството и т.н. /т.13 ТР №.3/22.04.05 по т.г.д.№.3/04, ОСГК/. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение, респективно определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.774/5.07.21 по г.д.№.4062/21 на АС София, 10с.

Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: