Р Е Ш Е Н И Е № 321 София, 11 февруари 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова като изслуша докладваното от съдия Д. А. наказателно дело № 782/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Т., защитник на подсъдимия И. С. С., срещу въззивна присъда № 60 от 07.04.2014г., постановена по внохд № 36/2014г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Релевират се касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, а именно допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Прави се искане в условията на алтернативност - за връщане на делото за ново разглеждане или изменение на въззивната присъда. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че е направен обстоен анализ на събраните по делото доказателства и фактическата обстановка. Наложеното наказание е съответно на извършеното и данните на личността. Поради тази причина счита, че постановената въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Адвокат Т., защитник на подсъдимия, пледира за уважаване на касационната жалба по изложените в нея съображения. Счита, че от събраните доказателства се установяват два случая за това, че са дадени пари срещу лихва, но тези два случая не говорят за системност и осъществяване на състава на престъпление по чл.252 от НК. Намира наложеното на подзащитния му наказание за явно несправедливо, поради неотчитане на многобройните смекчаващи вината обстоятелства. Прави възражение, че съдът не е обсъдил възможността за приложение на чл.66 от НК. Жалбоподателят и подсъдим И. С. С., редовно призован, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 4 от 24.01.2014г., постановена по нохд № 126/13г., Окръжен съд – Габрово признава подсъдимия И. С. С. за виновен в това, че през периода м. януари 2012 г. – м. декември 2012 г. в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], всички в [община], без съответно разрешение е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение – отпускане на кредити /заеми/ срещу лихва на различни граждани, като с тази дейност е причинил значителни вреди в размер на общо 1360 лева на единадесет различни лица /подробно посочени в присъдата/ и е получил значителни неправомерни доходи в този размер, поради което и на основание чл.252, ал.2 във вр. с ал.1, предл. първо и чл.54 от НК го осъжда на пет години лишаване от свобода и глоба от пет хиляди лева. С горната присъда Окръжен съд – Габрово признава подсъдимия И. С. С. за невинен през същия период и при условията на продължавано престъпление по смисъла на чл.26, ал.1 от НК да е извършвал по занятие банкови сделки без съответно разрешение, в селата /населено място/., /населено място/ и /населено място/, всички в [община], както и с извършените без такова разрешение банкови сделки през периода да е причинил другиму значителни имуществени вреди над 1360 лв. и до размер на 7351 лв., от които на: Д. Т. А. от [населено място], общ. /община/, в размер на 200 лв.; М. К. И. от [населено място], общ. Севлиево, в размер на 1000 лв. и на С. М. К. от [населено място], общ. Севлиево, в размер на 4 791,00 лв., както и да е получил значителни неправомерни доходи в размер на над 1360 лв. и до сумата от 7 351 лв., поради което го оправдава по така повдигнатото му обвинение. С въззивна присъда № 60 от 07.04.2014г., постановена по внохд № 36/2014г., Апелативен съд – Велико Търново отменя изцяло присъда № 4 от 24.01.2014г. по нохд № 126/2013г. по описа на Окръжен съд, вместо което признава подсъдимия И. С. С. за виновен в това, че през периода м. 01. – м. 12. 2012 г. в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място] - всички от общ. Севлиево, без съответно разрешение, извършвал банкови сделки по занятие, за които се изисква разрешение по закон – отпускане на кредити на различни граждани, срещу задължението на същите да му върнат получените в заем суми с договорената лихва върху тях - като предоставил кредити на следните лица: на С. М. А., И. Т. К., М. Н. А., М. К. И., Р. Г. Р., Н. М. М., И. Р. Н., В. М. Н., Н. Д. Д., П. З. З., Р. Н. Г., поради което и на основание чл.252, ал.1 от НК му налага наказание три години лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг” режим, както и конфискация на следното имущество: лек автомобил „марка” с ДК [рег.номер на МПС] и лек автомобил „марка” с ДК [рег.номер на МПС] . На основание чл.53, ал.2, б.„б”, изр.2 от НК осъжда подсъдимия И. С. да заплати в полза на Държавата сумата от 1360 лв., представляваща равностойността на придобитото чрез престъпление. В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски. Касационната жалба на подсъдимия С. е допустима, но неоснователна. Първото оплакване, което се прави в касационната жалба, е за нарушение на материалния закон, но от съдържанието му е изводимо и касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, доколкото се извеждат твърдения за невярна оценка на доказателствената съвкупност. В тази връзка, по отношение на основния фактически въпрос по делото – предоставяне по занятие от дееца на парични суми на други лица под формата на заеми срещу лихва, в касационната жалба е изтъкнато заявеното в съдебното заседание от 07.10.2013г. пред първата инстанция от свидетелите С. А., И. Н., Н. Д. и Р. Г., че не са плащали лихва за взетите от подсъдимия С. в заем суми; за свидетеля Н. М. – че е заявил в същото съдебно заседание, че е взел пари не от подсъдимия, а от свидетеля Н., а за свидетеля В. Н. – че пари от подсъдимия е взимал не той, а свидетеля Р. Р.. По т.6 от жалбата, отнасяща се до свидетеля П. З., се изтъква, че същият е дал на подсъдимия С. сумата за мобилния телефон, който му бил даден от С. по негово искане, като за втората, дадена от подсъдимия на свидетеля З. сума, от свидетелските показания на свидетеля С. било установено, че втората сума е за дадени пари за гориво. По отношение на приобщаването на изброените по реда на чл.281 от НПК свидетелски показания на горепосочените свидетели касаторът разсъждава на плоскостта на необоснованост. Апелативният съд, постановявайки нова (въззивна) присъда, е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.3, вр. чл.305 от НПК и нейната мотивна част, наред с останалото изискуемо се съдържание, съдържа подробен и задълбочен анализ на всички доказателствени материали, като съдът е изложил убедителни съображения защо приема едни доказателства и отхвърля други. Това е довело и до вярно установяване на правно релевантните факти. Не може да се каже, че показанията на изброените в предходния абзац и посочени в касационната жалба свидетели, дадени в съдебното заседание от 07.10.2013г. пред първата инстанция, са невярно оценени. В тази връзка следва да се отбележи, и че в касационната жалба не са посочени конкретни пороци в аналитичната дейност на апелативния съд. Показанията на свидетелите С. А., Н. М., И. Н., Н. Д., Р. Г., В. Н., П. З. и Р. Р., дадени на досъдебното производство /пред съдия от ОС – Габрово, а за свидетеля Г. – пред орган на досъдебното производство/, са приобщени надлежно в хода на първоинстанционното съдебно следствие, при условията на чл.281, ал.1, т.1 от НПК, като за свидетеля Г. са прочетени при условията на чл.281, ал.4, вр. ал.1,т.1 от НПК. При тези констатации, правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че горепосочените свидетелски показания са част от доказателствената маса, събрана по надлежен ред и в рамките на доказателствения анализ ги е ценил, наред с останалите доказателства, сред които веществени доказателствени средства, изготвени въз основа на специални разузнавателни средства, както и другите доказателствени източници. По отношение на показанията на свидетеля С. /брат на подсъдимия/, същият не ги е кредитирал, тъй като е приел че те не кореспондират на показанията на свидетеля З., приобщени към доказателствения материал по реда на чл.281 от НПК, както и поради родствената близост на този свидетел с подсъдимия. При гореизложеното, касационната инстанция не констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от въззивния съд. Също така, при вярно възприети фактически констатации, материалният закон е приложен правилно. В рамките на установените правнорелеванти факти, съдът е извел правилен извод, относно елементите от състава на престъплението по чл.252, ал.1 от НК. Съгласно утвърденото разбиране в константната съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 252, ал. 1 НК, чиято норма е бланкетна, с изключение на изискването съответната сделка да се извършва "по занятие", за съставомерността на деянието нямат значение размерът на неправомерните доходи, както и отрязъка от време, през който е реализирана тази форма на усложнена престъпна дейност. За обективната страна на престъплението е достатъчно системното осъществяване на еднородните деяния /уговаряне и получаване на лихва/ да включва поне три на брой. Както беше посочено по-горе, системното предоставяне на кредити, представляващо по естеството си банкова сделка, е престъпно само ако е извършено по занятие, без необходимото разрешение/лиценз, каквото се изисква по специалното законодателство, запълващо диспозицията на бланкетната норма на чл. 252 НК - Закона за кредитните институции. Също така, престъплението по чл. 252 НК е на формално извършване, което означава, че е достатъчно установеността на упражняване по занятие на банкова дейност от неоправомощени по закон лица, които нямат необходимия лиценз за извършване на такава дейност, за да бъде обусловена наказателната отговорност по този член. С оглед на изложеното, неоснователно е възражението на касатора за неправилно приложение на материалния закон, тъй като са доказани действия от страна по подсъдимия не в два случая/както се твърди, а в повече дори от изискуемия се законов минимум. Въззивният съд е преквалифицирал деянието по основния състав на чл.252 от НК, а именно – ал.1, който е по-леко наказуем и наложил на подсъдимия И. С. наказание в размер на предвидения от закона минимум - три години лишаване от свобода, както и кумулативно предвиденото в чл.252, ал.1 НК наказание - конфискация (на два от общо петте притежавани от подсъдимия леки автомобила), които наказания са наложени в рамките на закона и не са явно несправедливи. Апелативният съд не е подценил или надценил които и да било относими за индивидуализацията на наказанието предпоставки. Посоченото в касационната жалба, че подсъдимият има непълнолетни деца, е било отчетено като смекчаващо вината обстоятелства при индивидуализацията на наказанието от въззивната инстанция /л. 51 гръб от мотивите/. От мотивите на въззивната присъда е видно също така, че не са отчетени отегчаващи вината обстоятелства. За определяне на наказанието смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства са от значение, но не може да бъде пренебрегната завишената обществена опасност на деянието и дееца. Независимо от тази констатация, наличните смекчаващи обстоятелства са мотивирали въззивния съд да приеме за справедливо едно наказание, определено при техния превес. Касационната инстанция счита, че същите не са многобройни, за да се приложи разпоредбата на чл. 55 от НК, каквото искане е отправено в касационната жалба, а и според настоящият съдебен състав не е налице и втората кумулативна предпоставка на горната разпоредба – и най-лекото, предвидено в закона наказание, да е несъразмерно тежко. При горните констатации е безпредметно обсъждането на искането на защитника на подсъдимия, изтъкнато пред съдебното заседание на касационната инстанция, касаещо прилагане института на условното осъждане, тъй като не са налице юридическите предпоставки за приложението на чл.66 от НК, посочено между впрочем и от въззивния съд. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че не са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 - 3 от НПК, поради което атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 60 от 07.04.2014г., постановена по внохд № 36/2014г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.