О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60454 гр. София, 17.12.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2724/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Т. срещу въззивно решение № 61 от 25.02.2021г., постановено по в.гр.д.№ 748/2020г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С решение № 735 от 07.02.2020г. по гр.д. № 183/2019г. на Гоцеделчевския районен съд, по предявените от Г. Г. М. и Б. Р. М. против касатора искове, е признато за установено, че ищците са собственици на УПИ ***, кв.18 по плана на [населено място], общ. Г. от 1999г., с площ от 570 кв.м, на основание договори за дарение и покупко-продажба, в границите на който влиза и част с площ от 12 кв.м с формата на триъгълник, заключен между букви МN и цифра 5 на скица-приложение № 2 към заключението на вещото лице, неразделна част от решението, и ответникът е осъден да им предаде владението върху тази част на основание чл.108 ЗС. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, което е било предмет на въззивно обжалване в частта, с която предявеният иск по чл.108 ЗС е уважен. По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство Г. Г. М. и Б. Р. М. се легитимират като собственици на процесния урегулиран поземлен имот по силата на договор за дарение от 10.08.2011г. /нот.акт № 39/2011г./, с който първата ищца е придобила 1/2 ид.част от него, и договор за покупко-продажба от 12.07.2018г. /нот. акт № 167/2018г./, с който двамата са придобили останалата 1/2 ид.част в режим на съпружеска имуществена общност. Ответникът е собственик на съседен урегулиран поземлен имот * от кв.18, с площ от 395 кв.м, по силата на договор за дарение, обективиран в нот.акт № 42/1967г. По предшестващия план на селото от 1959 г. вътрешната/страничната регулационна линия между двата имота е прокарана почти перпендикулярно на уличната регулационна линия /ъгълът е 89,7 градуса/, а по действащия план от 1999г. тази линия е прокарана по имотната граница, която не съвпада с регулационната линия между имотите по предходния план. Същата сключва остър ъгъл с уличната регулационна линия от 85 градуса, което води до изместване на регулационната линия между двата имота към имота на ответника и намаляване на отстоянието от нея до съществуващата жилищна сграда от 3,09 м на 2,35 м., поради което вещото лице е счело, че границата между двата урегулирани имота е прокарана на база грешна кадастрална основа, изразена в неправилното отразяване на регулационната граница между тях по предходния план на селото. Съществуващата на място ограда между имотите не съвпада с нито един от плановете и е отразена със зелен цвят на приложение № 2 към заключението на вещото лице. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху УПИ * в кв.18 при пространственото ситуиране на имота по дворищнорегулационния план от 1999г., който съгласно действалата тогава разпоредба на чл.110, ал.1 ЗТСУ (отм.) има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към съседни имоти, като разместването на собствеността настъпва от момента на влизане в сила на плана, но регулацията получава безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена. Посочено е, че независимо в коя хипотеза се изследват предпоставките за прилагане на регулацията – чл.33, ал.1 или ал.2 ЗТСУ (отм.), превръщането на парцелните граници по стария план в имотни граници по новия дефинира дворищнорегулационния план като приложен. С оглед обстоятелството, че по плана от 1999г. имотната и регулационната граница между двата имота не съвпадат и заедно с това са различни от регулационната граница по плана от 1959г., като тази по плана от 1999г. навлиза навътре в имота на ответника, съдът е приел, че част от неговия имот е придадена към имота на ищците, но по отношение на тях регулацията не е приложена, тъй като те не са завзели тази част фактически и не са я заплащали. Поради това въззивният съд е счел, че правото на собственост на ищците, по отношение на което могат да реализират петиторна защита, е площта, заключена между изградената от ответника ограда между двата имота и регулационната граница между тях по плана от 1959 г., съответстваща на отразения на приложение № 2 към заключението на вещото лице триъгълник МN5 с площ от 12 кв.м, по отношение на която са налице всички предпоставки за уважаването на иска по чл.108 ЗС. Възражението на ответника, че е придобил спорната част на основание давностно владение е прието за преклудирано, тъй като не е направено с отговора на исковата молба, а едва в писмена защита. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли в писмени бележки, след приключване на съдебното дирене да се прави възражение за изтекла погасителна давност за предявяване на иск за идеални части от имот, респ. придобивна давност за тези идеални части; 2. Може ли от един имот да се придобият идеални части в полза на друг имот на основание неправилно графично нанесена имотна граница без да е местена оградата на място; 3. Може ли съдът да приеме, че са налице предпоставките на чл.108 ЗС при положение, че е констатирал, че са налице непълноти и грешки, отразени в съответния протокол за това и 4. Допустим ли е иск по чл.108 ЗС за част от имот, който никога не е бил собственост на ищците и на техните праводатели, нито е бил владян от тях. Поддържа се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като са налице предпоставките по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. В случая поставените от касатора въпроси не кореспондират на посочените по-горе съображения на въззивния съд за уважаването на предявения иск по чл.108 ЗС и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това същият не е обосновал и наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, излагайки доводи относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения. Независимо от казаното, касационното обжалване на възззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за проверка правилността на извода на съда, че площта от имота на ищеца, заключена между изградената от ответника ограда между двата имота и регулационната граница между тях по плана от 1959 г., по отношение на която искът по чл.108 ЗС е приет за основателен, съответства на отразения на приложение № 2 към заключението на вещото лице триъгълник МN5, с площ от 12 кв.м. С оглед изложеното на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 61 от 25.02.2021г., постановено по в.гр.д.№ 748/2020г. на Благоевградския окръжен съд. У к а з в а на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на ВКС и да представи вносния документ по делото, като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната. След изтичането на срока делото да се докладва за насрочването му в открито заседание или за прекратяване. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: