Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №  378   гр. София, 16 март 2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти септември…две хиляди и осма година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   САВКА СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Кр. Павлова………………..…………………………в присъствието на прокурора Пл. Пачев.....……......……………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………….…....наказателно дело № 348 по описа за 2008 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец Д. Г. К. против въззивно решение № 681/29.02.2008 г. на Софийски апелативен съд, НО, 2 състав, постановено по ВНОХД № 1174/2006 г., с която е била изцяло потвърдена присъда от 25.07.2007 г. на Окръжен съд – Монтана по НОХД № 65/2006 г. С първоинстанционната присъда подсъдимите Д. Ц. Д. и А. И. А. са били оправдани по подигнатите им обвинения за извършени престъпения, както следва: - по чл. 330 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. чл. 18 ал. 1 от НК за подсъдимият Д по чл. 330 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 18 от НК за подсъдимия А За това, че 20.03.1998 г. в гр. М., първият като извършител, а втория като подбудител и помагач, който умишлено е подбудил и подпомогнал Д. чрез набавяне на средства – кибрит и запалителна течност, направили опит да запалят сграда със значителна стойност – 1 112, 41 лева, собственост на Г. М. , Х. М. , Д. К. , И. Г. и С. К. , в резултат на което са причинени имуществени вреди в размер на 29, 20 лв., като деянието е останало недовършено по независещи от волята на дейците причини - по чл. 333, вр. чл. 330 ал. 2, т. 1 и 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК за подсъдимия Д по чл. чл. 333, вр. чл. 330 ал. 2, т. 1 и 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4 от НК за подсъдимия А За това, че на 21.03.1998 г., в гр. М., първият като извършител, а втория като подбудител и помагач, който умишлено е склонил и улеснил Д. чрез набавяне на средства – ръчна настъпателна граната РГ 42, повредили чрез взрив сграда със значителна стойност 1 112, 41 лева, собственост на Г. М. , Х. М. , Д. К. , И. Г. и С. К. , като са причинени имуществени вреди в размер на 194. 41 лв., взривяването е представлявало опасност за живота на Г. П. и Х. М. и е съществувала опасност да се разпростре върху други имоти. В жалбата се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че основни доказателства с обвинително значение – признанията на подсъдимия Д резултатите от СРС не са били анализирани пълно и обективно, поради което и потвърдените изводи за недоказано авторство на деянията, а също и коментарите относно мотива за извършването им са необосновани и противоречат на закона. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативната инстанция с оглед осъждане по повдигнатото му обвинение. В с. з. пред ВКС жалбоподателката, както и двамата подсъдими не се явяват. Защитникът на подсъдимия Д заявява позиция за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от ВКП намира оплакванията за неправилна оценка на доказателствата за основателни, поради което предлага жалбата да бъде уважена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационната жалба е основателна. По своята същност изложените в жалбата оплаквания относно оценката на обясненията на подсъдимия Д, както и на резултатите от приложени СРС – аудио и видео записи на разговор между двамата подсъдими, проведен на 06.02.2001 г. в к-т № 701 в РВДР – Монтана, са свързани с обосноваността на съдебния акт, което не е самостоятелно касационно основание. От друга страна обаче, разгледани на плоскостта на процесуални нарушения при изследване на авторството на деянията и формиране на съдебното убеждение по този въпрос, довели като цяло до неправилно приложение на материалния закон с оглед оправдаване на двамата подсъдими, те са изцяло основателни. Прегледът на материалите по делото демонстрира, че при изясняване на съществените обстоятелства, включени в предмета на доказване, включително относно авторството, първата инстанция, последвана от въззивната, са допуснали сериозни пропуски и нарушения, свързани с приложението на принципите, залегнали в чл. 13 и 14, както и в чл. 107 от НК. Това до голяма степен се дължи на неизпълнение на присъщите им задължения по правилното извеждане на конкретни фактически данни от значение за делото от съответните доказателствени източници, тяхната оценка и проверка, както поотделно, така и съвкупно с оглед нужния анализ и съотнасяне на доказателствената им тежест едни спрямо други, а също и надлежното отразяване на тази процесуална дейност в мотивите. За да приеме, че подсъдимият Д не е извършил инкриминираните му престъпления, а подсъдимият А не го е подбудил и подпомогнал за това по описания в обвинителния акт начин, първоинстанционният съд на няколко пъти в мотивите си изрично е отбелязал, че до тези изводи е достигнал въз основа на съвкупна оценка на доказателствата, което по същество е било потвърдено от въззивния съд с незначителни допълнения. Това, което мотивите на окръжния съд материализират обаче е съвсем различно. В тях отсъства преценка за достоверност на доказателствените средства. Липсва пълен и обективен анализ на обясненията на подсъдимия Дпо съдържание (дадените пред съдия и тези в с. з., които са очевидно противоречиви), нито е налице съпоставка на изложеното от него с други източници на доказателствена информация, включително обяснения на другия подсъдим А. , свидетелски показания, протоколи за оглед и костатациите по експертните заключения във връзка с намерени обективни находки и данни относно механизма на възникване на пожара, респ. на взрива, а също и ползваните за това средства. Вместо това окръжният съд се е задоволил да извърши формална съпоставка между обясненията на Д. пред съдия и записа на проведения между него и подсъдимия А разговор, поставяйки акцент върху няколко техни несъществени характеристики и използвайки същите като основание да изключи изцяло доказателственото им значение. В тази връзка е констатирал, че след като в разговора, проведен в 10 ч. на 06.02.2001 г. се говори за вече направени признания от Д. , а той всъщност е направил такива по-късно – в 13. 30 ч. пред съдия, както и че след като в самия разговор се употребяват преимуществено жаргонни изрази и двамата не посочват, че става въпрос било то за деянието на 20 или на 21.03.1998 г., то между тези две основни доказателства на обвинението нямало взаимна връзка и логическо единство, като всяко едно от тях съществувало само за себе си и като такова не може да обоснове доказаност на обвинението. Подобен подход към доказателствените източници и фактическите данни, които те действително съдържат е недопустим. Правото на съда по вътрешно убеждение да възприема или елиминира определени доказателствени средства е суверенно, но само когато е извършена оценка за тяхната достоверност и е постигната яснота относно това съдържат ли те доказателства, които имат процесуална стойност и значение и каква е връзката им с основните факти, включени в предмета на доказване. Това безусловно изисква прилагане на логическа дейност, основана на на всестранно, пълно и обективно изследване и проверка на всички обстоятелствата по делото, изводими от наличните доказателствени материали. В конкретния случай дадените от Д. обяснения пред съдия са били напълно пренебрегнати без тяхното съдържание да е било изследвано задълбочено, както и да е било детайлно съпоставено с други данни, включително обективни, като в тази връзка отсъства изразено ясно и недвусмислено становище дали цялостно или в отделни части те се възприемат за достоверни или не. За да изгради заключението си в тази посока съдът е следвало внимателно да открои кои са фактите с правно значение, които той е съобщил и дали те се подкрепят или не от други източници на информация, а впоследствие и да прецени каква е тяхната относителна тежест с оглед формиране на еднозначен и безпротиворечив извод за авторството на деянията. Това важи както за авторството относно извършване на деянията от Д. , за което той е правил признания, така и за авторството на подсъдимия А като подбудител и помагач, в което е бил уличен от Д. , и двете – самопризнания и „оговор”, подлежащи на разглеждане на плоскостта на чл. 116 от НПК. Нещо повече, извън обясненията пред съдия, подсъдимият Д е давал такива и пред решаващия съд, в които практически е отрекъл истинността на първите. Това е задължавало инстанциите по същество да изложат конкретни и мотивирани съображения кои от тях кредитират, като в тази насока обсъдят и оценят доколко мотивите за оттеглянето са логични и убедителни, а след това и дали първоначалните обяснения, дадени в отсъствие на другия подсъдим и непроверени в състезателно производство биха могли да обусловят осъдителни заключения самостоятелно или в комплекс с други данни, което изобщо не е било направено. Опитът на апелативния съд да поправи този порок е явно незадоволителен. Констатациите за направен от първата инстанция подробен и задълбочен анализ на доказателствата, „макар и лаконично, включително в тяхната противоречивост”, съотнесено конкретно към обясненията на подсъдимия Д, дадени пред съдия и в с. з., както и други гласни доказателства (вж. края на л. 11 и началото на л. 12 от мотивите на САС) не се потвърждава от прочита на първоинстанционните мотиви. В тях никъде не е правена такава съпоставка. Въззивният съд частично се е занимал с този въпрос, възприемайки становището, че практически обясненията на подсъдимия Д не могат да бъдат проверени, защото от една страна в тях нямало категоричност, последователност и яснота по заявените факти, които вече били известни в обществото и че той не посочвал факт, който еднозначно и категорично да го свързва с престъпните деяния, а от друга мотивите за оттегляне на първоначалните обяснения били правдоподобни – в аспекта, че е уличил А. , защото искал да му навреди поради техен си спор. Тези общи констатации не съответстват на действителното съдържание на дадените от Д. обяснения пред съдия, където той достатъчно ясно е съобщил какво точно е извършил и по какви мотиви. Същият е дал конкретно описание на гранатата и начина, по който я е привел в действие, а също и откъде я е хвърлил, респ. какви поражения са последвали, което съвсем не е било невъзможно да се съпостави с обективно установените данни при огледа, намерените веществени обекти и изяснения от балистичната експертиза механизъм на действие, включително разстоянието от което гранатата е била хвърлена и какво е поразила, както и показанията на разпитани в тази връзка свидетели по делото. Извън това, заключението за правдоподобността на мотивите, поради които Д. е отрекъл първоначалните си обяснения, се основава само на аргументи, касаещи въпроса за уличаването на другия подсъдим, но не и за неговото самоуличаване в извършването не само на взрива, но и на палежа. За последното деяние обективни находки не са били установявани, но св. Д е давала конкретни показания в тази връзка, които не е било невъзможно да бъдат обсъдени в контекста на повдигнатото обвинение. Освен, че е избегнал да констатира и да разреши противоречията в обясненията на подсъдимия Д съотносимостта им към останалите доказателствени материали, окръжният съд, към който без основание се е солидаризирал и въззивния, неоправдано е поставил акцент върху отделни характеристики на обясненията и записания разговор, като в резултат на това напълно е елеминирал доказателственото им значение и възможната връзка помежду им, респ. разглеждането й в светлината на повдигнатите обвинения. Отричането на такава връзка поради това, че разтговорът бил проведен в 10 ч. сутринта, а реално обясненията пред съдия, съдържащи признания, са били дадени същия следобед е крайно неубедително. Без да се навлиза в съдържанието на записания разговор, все пак следва да се уточни, че в него подсъдимият А упорито е убеждавал Д. се откаже от “показанията си”, за които малко преди това той му е казал, че вече е депозирал. Очевидно е при това положение, че не става въпрос за признания в същинския им вид и с онова правно съдържание, за което и двамата да имат нужното познание и каквито са изводими от обясненията на Д. , дадени по-късно същия следобед. Поради това своебразното разграничаване на признания и показания съобразно правните разбирания на съда и съотнасянето им към времето, когато реално обясненията са били дадени пред съдия, е крайно неубедителен аргумент за тоталното отхвърляне и на двете коментирани доказателствени средства. Отделен е въпросът, че възможната връзка помежду им изобщо не е била разглеждана в светлината на цялостното развитие на случая, останалите доказателствени източници (например показанията на св. Д, К. К. , С. Л. и Л. Л. ), а не на последно място и с причината двамата подсъдими да се озоват в един кабинет в сградата на РДВР, където да се извърши записа, за което е било търсено разрешение дни преди това с конкретна мотивация. В случай, че инстанциите по същество са имали затруднения относно установяване на причината двамата да бъдат събрани на въпросното място, както и дали Д. е имал предварителен контакт с разследващите, то същите са разполагали с целия интрументариум да съберат гласни доказателства за това евентуално чрез провеждане на разпит на полицейски служители, за които не са съществували пречки да бъдат допуснати като свидетели. Крайно неубедителен се явява и довода, че след като в проведения разговор двамата подсъдими не споменават било то деянието на 20 или на 21.03.1998 г., то отсъствала логическа връзка с дадените пред съдия обяснения, а като цяло и със съществото на обвинението. Очакванията да се споменават конкретни дати между възможни съучастници са явно неразумни. Съществуването на подобна връзка би могло да се основава на логически кореспондиращи помежду си данни, които могат и да нямат пряк, а само косвен насочващ характер. Подобни индиции не са били неизводими от съдържанието на разговора, съпоставен с обясненията - например за срещата на двамата подсъдими през лятото и причината за това, което да бъде обсъдено и в контекста на заявеното от св. Д. К. и Кр. К. и при съпоставка с показанията на св. Св. Л. (за проведена според К. среща с Л. през лятото, когато той му е дал информация за извършителя и съответно отричането на такава среща от св. Л, по който повод е провеждана очна ставка).вещанията за оттегляне на “показанията” по подсказани от А. мотиви също не е било невъзможно да се съпоставят с мотивите, поради които в с. з. Д. действително се е отказал от обясненията си, дадени пред съдия. Всъщност, изобщо не е в правомощията на ВКС да открива връзки между отделни детайли, носещи информация в една или друга посока и ориентиращи доколко в една част или цялостно заявеното от подсъдими или свидетели би могло да се отчита за достоверно или не, като е отделен въпроса доколко то би било достатъчно за осъждане по повдигнатите обвинения. Изложеното само служи за аргументиране на констатацията, че доказателствени източници не са били изследвани в съгласие с изискванията по чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК, като мотивите на първата инстанция не покриват критериите за обективна и съвкупна оценка на доказателствените материали, включително на противоречиви, с което е било игнорирано правилото по чл. 305 ал. 3 от НПК. От своя страна, въпреки задълженията си, въззивният съд не само, че не е обсъдил задълбочено възраженията на частното обвинение по този повод , с което е допуснал нарушение на чл. 339 ал. 2 от НПК, но и не е упражнил в нужния обем правомощията си да провери правилността на присъдата, в какъвто смисъл е изискването по чл. 314 от НПК. С оглед на това ВКС намира, че в случая е реализирано касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, което е достатъчно за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд от друг съдебен състав от стадия на закритото заседание по чл. 327 от НПК. Коректно е да се отрази, че за разлика от деянието на 21.03.1998 г., то за това на 20.03.1998 г. доказателствената съвкупност е била доста по-ограничена по обем, а и частично обсъдена в контекста на отсъствието на обективни находки, свидетелстващи за случилото се тогава. Доколкото обаче и за едното, и за другото деяние, основните съображения на съдилищата за оправдаване се свързват с недопустимо отхвърляне на коментираните по-горе доказателствени средства без първо те да са били оценени по надлежен процесуален начин, самостоятелно и в комплекс с другите материали по делото, то ВКС намира, че процесуалните нарушения засягат решението на въззивната инстанция в цялата му потвърдителна част. С оглед тяхното отстраняване единствените указания, които могат да бъдат дадени, се свеждат до извършване на онази присъща за въззивната инстанция логическа дейност, основана на спазване на принципите за пълнота, обективност и детайлност при оценката и проверката на доказателствените източници и съответното й отразяване в мотивите, което първостепенният съд не е направил. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 3, т. 2, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯВА изцяло въззивно решение № 681/29.02.2008 г. на Софийски апелативен съд, НО, 2 състав, постановено по ВНОХД № 1174/2006 г., с която е била изцяло потвърдена присъда от 25.07.2007 г. на Окръжен съд – Монтана по НОХД № 65/2006 г. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от стадия на закритото заседание по чл. 327 от НПК. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.           2.