Р Е Ш Е Н И Е № 38 София, 01 октомври 2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 979/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби от частния обвинител К. М. и от адв.П. П., защитник на подсъдимия Д. П., срещу въззивна присъда № 260005 от 29.09.2020г., постановена по внохд № 252/20г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. В срока по чл.351, ал.4 от НПК е постъпило допълнение към жалбата на защитникът на подсъдимия. Оплакването, което прави частният обвинител е за явна несправедливост на наложеното на подс.П. наказание. Моли за изменение на въззивната присъда, като се постанови ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В жалбата на защитника се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т 1 и 2 от НПК – допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Прави се искане на основание чл.354, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на новата въззивна присъда и прекратяване на наказателното производство или на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК за оправдаване на подсъдимия. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Твърди, че контролираният съд точно е изпълнил процесуалните си задължения относно съдържанието на мотивите. Прецизно е очертал и съпоставил фактите, имащи значение за преценката дали М. е бил заблуден от подсъдимия и чия е била собствеността на апартамента, към периода на вноските по изплащане на апартамента. Според прокурора, въззивният съд е проследил всички действия на пострадалия и подсъдимия във връзка с инкриминирания апартамент, излагайки убедителни доводи за правното значение на всяко едно обстоятелство в цялостният контекст на събитията. Също така счита, че мотивирано съдът не е възприел позицията на подсъдимия, изразяваща стремеж взаимоотношенията му с пострадалия да бъдат представени на плоскостта на гражданските отношения. Досежно касационната жалбата на частния обвинител, с която се оспорва справедливостта на наказанието и по-точно във връзка с приложението на чл.66 от НК, изразява становище за нейната неоснователност. Подсъдимият Д. П. и защитникът му адв.П. П., редовно призовани, не се явяват. Не се явява и частният обвинител К. М., редовно призован. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 71 от 22.04.2021г., постановена по нохд №808/18г., Районен съд – Пазарджик е признал подсъдимия Д. П. П. за невиновен и на основание чл.304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл.209, ал.1 от НК. С въззивна присъда № 260005 от 29.09.2020г., постановена по внохд № 252/20г., Окръжен съд – Пазарджик е отменил изцяло атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като вместо това е постановил: признал е подсъдимия Д. П. за виновен в това, че през пролетта на 2009г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и до м.февруари е 2012г. е поддържал заблуждение у К. Д. М., че ще прехвърли чрез покупко-продажба собствеността върху недвижим имот – апартамент № /номер/, находящ се на [улица] [населено място], като в резултат на измамливото си поведение е причинил на същия имотна вреда в размер на 34 440лева – големи размери, поради което и на основание чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от две години. На основание чл.66 от НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по деловодните разноски и тези направени от частния обвинител. Двете касационни жалби са допустими, но неоснователни. Във връзка с пределите на касационната проверка е необходимо да бъде посочено следното: по отношение на изложените в жалбата на защитника на подсъдимия доводи, в подкрепа на заявените касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК липсва систематизираност и самостоятелна подкрепяща ги аргументация. Преобладаващо се аргументират лични оценки на защитника относно установеността на определени факти и собствен коментар на доказателствата и доказателствените източници. Поставят се въпроси, на които защитата дава свои отговори. Необосноваността не е касационно основание. Частично някои от аргументите могат да бъдат разгледани през призмата на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствената съвкупност, а други на плоскостта на неправилно приложението на материалния закон. В жалбата на частното обвинение касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е категорично заявено и ясно аргументирано. Постановеният от въззивната инстанция съдебен акт е нова въззивна присъда. Относно нейното съдържание е приложима разпоредбата на чл.339, ал.3 от НПК, препращаща към нормата на чл.305 от НПК. Принципно положение е, че мотивираността на съдебния акт следва да обективира вътрешното убеждение на съда. Мотивите на въззивната присъда следва да съдържат фактически обстоятелства, такива каквито са били приети за установени от второинстанционния съд, анализ и преценка за допустимостта и относимостта на доказателствените материали, правните съображения за взетото решение и отговор на направените от страните възражения. Ето защо, неоснователни са упреците за липса на надлежно изготвени мотиви, което да индикира на съществено процесуално нарушение. На следващо място, обвинителният акт има съществено значение за наказателния процес, като едни от основните аспекти на неговата правна същност са, че той е средство за формулиране на окончателното обвинение и единственото такова за повдигане на обвинението пред съда, поради което обвинението трябва да бъде точно и ясно формулирано, чрез посочване на обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци на деянието и на неговите правни рамки. Начинът, по който е формулирано обвинението/ и в частност в диспозитива/ не оставя съмнение за вида на престъплението, в което е обвинен подсъдимият, като словесното изписване изцяло кореспондира с правната квалификация, която е предявена на досъдебното производство. Не само поради “краткостта на формата” на диспозитива не е посочена причината, поради която подсъдимият П. не е прехвърлил имота на М., а тъй като това обстоятелство не е елемент от състава на престъплението. Дали към момента на договарянето между двамата, пострадалият е имал необходимите средства за закупуване на апартамента е въпрос, който принципно не изключва възможността за договаряне на сделка за покупко-продажба. Поради това изложените в жалбата аргументи в подкрепа на твърденията, че М. е започнал преговори и е сключил договор с подсъдимия за покупко-продажба на имота, без да има необходимите средства, не изискват коментар. Неоснователно е оплакването, че внесената от пострадалия сума е в размер на 30 240лв., а не в размер на 34 440лв., както е инкриминирана с обвинителния акт и възприета от въззивния съд. Действително стойността на направените вноски, изчислена на база, намиращите се в кориците на делото разписки е по-малка от инкриминираната, но правилно съдът е установил, че последните вноски са предадени от частния обвинител без да бъдат изготвени писмени документи. Във връзка с изясняване на основните за решаването на спора въпроси, а именно, че процесният апартамент не е бил собственост на подсъдимия и е имало наложена възбрана-ипотека(към момента на устните договорки между него и пострадалия), съдът е събрал възможния обем доказателства. Обсъдил е с необходимата задълбоченост относимата доказателствена съвкупност, като е изложил убедителни аргументи при оценката й. В резултат на тази си дейност, въззивната инстанция е установила следното: собственик на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица] бил св.В. С., който го е закупил от подс.Д. П., видно от нотариален акт за покупко –продажба №/номер/,/том /, /рег. № /, н.д. № 210/07г., както и , че свидетелите А. и В. С. учредили ипотека върху този имот в полза на “банка” за обезпечаване на банков кредит, отпуснат на св.М. С.. Освен, че е изяснил горните обстоятелства, съдът е установил и, че те не са станали известни(подсъдимият не е съобщил за тях) на св.М. при договаряне покупко-продажбата на горепосочения имот. Твърденията, залегнали в жалбата относно отношенията на подсъдимия и св.С., относно съвместният им бизнес и по-точно досежно начина, по който е осъществявана дейността по инвестиране в строителни сгради и тяхното изграждане, са без значение за делото. Пространните аргументи и разсъждения затова, че подсъдимият е имал правомощието да договаря с трети лица, както и, че частният обвинител реално е плащал на подсъдимия, за да погасява вноските по ипотечния кредите, са само едни житейски предположения, които не са правно обосновани и не намират опора в доказателствата по делото. Интерпретацията, която се прави на правомощията на подсъдимия в “неформалното” им сдружение и “формалното изкупуване” на процесния апартамент, не може да бъде възприета за правно издържана, тъй като подсъдимият доколкото не е собственик на апартамента, не е притежавал правомощия надлежно да прехвърли собствеността. В принципен аспект(както се твърди в жалбата), той би могъл да се разпорежда с имота, ако беше надлежно упълномощен от собственика - св. С., но по делото както е констатирал контролираният съд липсва пълномощно, а и няма данни да е било извършено упълномощаване. Също така, принципно не съществуват юридически пречки да бъде сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот възбранен с тежест/ипотека/. В случая обаче, от значение е, че това обстоятелство не е било съобщено на пострадалия към момента на сключване на договора, а данните по делото сочат, че незнанието на това обстоятелство/наред с незнанието, че подсъдимият не е собственик на имота/ са го мотивирали да вземе решение и предприеме действия по имущественото разпореждане със парични средства. Класическата измама е престъпление, което се характеризира от обективна страна с няколко особености. Характерното за предмета на това престъпление е наличието на измамено лице и ощетено имущество. Последното се намира във фактическа или разпоредителна власт на измамения. Необходимо е да е налице неправилна представа на пострадалия по отношение на условията, при които той ще извърши акт на имуществено разпореждане. Изпълнителните деяния, които законодателно са регламентирани са няколко, сред които и инкриминираните в настоящото производство - възбуждане и поддържане на заблуждение. От значение за обективната страна е и поведението на измаменото лице, което извършва акт на юридическо или фактическо разпореждане с имуществото, което като пряко следствие ще доведе и до осъществяване на съставомерния резултат, а именно причиняване на имотна вреда. От субективна страна класическата измама изисква наличието на пряк умисъл и особена користна цел. Съдържанието на прекия умисъл включва няколко момента. Деецът предвижда, че вследствие на неговото въздействие върху измамения, у последния ще възникнат неправилни представи или че поддържа вече възникнали такива. Освен това деецът предвижда, че измаменото лице ще извърши акт на имуществено разпореждане, в резултат на което ще бъде увредено едно чуждо имущество. За субективната страна изводите следва да бъда изведени от обективните действия на подсъдимия по отношение на пострадалия към момента на извършване на деянията. Горепосочените правни характеристики на престъплението измама, преценени в контекста на установената фактология, правилно и законосъобразно са обусловили извод за виновно поведение на подсъдимия при това по квалифицирания състав на чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1 от НК. Въззивната инстанция е изложила подробни мотиви досежно правните си изводи, във връзка с всеки един от съставомерните признаци на обвинението. Настоящият състав изцяло ги възприема за правилни и не намира за необходимо да ги преповтаря. Неоснователно е твърдението в жалбата, че вноските на М. са задатък(капаро) и подлежат на връщане, поради което не е налице елементът от състава на престъплението “имотна вреда”. Само в две от намиращите се в делото двадесет и шест разписки е посочено, че предоставените суми са капаро. Във всички останали е отразено, а и от гласните доказателства е установено, че частният обвинител е изплащал на вноски първоначално уговорената с подсъдимия продажна цена на имота от 100 000лв., а и по делото липсват доказателства между двамата/подсъдимия и М./ да е договаряно плащането на капаро. В обобщение, тази инстанция намира, че контролираният съд при постановяване на атакувания съдебен акт, не е допуснал съществени процесуални нарушения, както и нарушения на материалния закон. Оплакване за явна несправедливост на наказанието се прави от частния обвинител, като твърденията за занижен размера на определеното наказание лишаване от свобода за срок от две години, са декларативно заявени. Изложените аргументи са относно приложението на чл.66 от НК, како се сочи, че не са налице материалноправните предпоставки за прилагане института на условното осъждане. Прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл.66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Въззивната инстанция е констатирала наличието на всички предпоставки на цитирания текст. Извън двете формални юридически предпоставки - наложено наказание лишаване от свобода да е за срок до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съществен критерии за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната претенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане се възприема и от този съдебен състав. Правилно са оценени, както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и тези касаещи личността на подсъдимия. Принудителното изолиране на подс.П. от обществото и семейството му не е необходимо и обществено оправдано, като с нищо не би допринесло за поправянето му. Твърденията на жалбоподателя, че “тревожният ръст на престъпните измами” изисква налагането на ефективно наказание не могат да възприети за основателни, тъй като тази тенденция не може единствено и самоцелно да обуслови ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Противното би означавало изначално изключване на възможността за приложение на чл.66 от НК по отношение на определен вид престъпление, което е в нарушение на закона, както и би било в нарушение на основен принцип за индивидуализация на наказанието, а именно определянето му в съответствие с индивидуалните особености на конкретния случай. Също така в случая възможността за привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода, както и максималната продължителността на изпитателния срок от пет години, също ще окажат своето мотивиращо въздействие за въздържане на подсъдимия от неправомерно поведение. Ето защо, оплакването за неправилно приложение на условното осъждане е неоснователно, поради което не е налице касационно основание по чл.348, ал.5, т.2 от НПК. Предвид изложеното, настоящият състав на касационния съд намира, че касационните жалби на подсъдимия Д. П. и на частния обвинител К. М. следва да бъдат оставени без уважение, а атакуваната въззивна присъда оставена в сила. Предвид горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 260005 от 29.09.2020г., постановена по внохд № 252/20г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: