5 Р Е Ш Е Н И Е №60213 гр. София, 17 януари 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесета и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 796/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура - гр. Велико Търново срещу присъда № 3/28.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 316/2020 г. на Великотърновския апелативен съд. В протеста се ангажират касационни основания, свързани с нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на решение, с което делото да се върне за ново разглеждане от въззивната инстанция. В допълнение към протеста се изтъкват доводи за пороци в доказателствената дейност на съда, довели до неправилния извод за недоказаност на авторството. Поддържа се, че въззивната инстанция е игнорирала свидетелски показания, които подкрепят обвинението и са кредитирани такива свидетелски показания, които целенасочено оневиняват подсъдимия Е. Д.. В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП не поддържа подадения касационен протест. Подсъдимият и упълномощеният му защитник също намират протеста за неоснователен и молят за оставяне в сила на въззивната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 19 от 08.07.2020г. по нохд № 818/2019г., Русенския окръжен съд признал подсъдимия Е. Д. Д. за виновен в това, че през месец август 2015г., в [населено място], разгласил чуждестранна информация по смисъла на чл. 21 от ЗМВР и Заповед №8121-3-878/24.07.2015г., Приложение № 1 - Списък на категориите информация подлежаща на класификация като служебна тайна, т.1 на Министъра на МВР - София, че К. Д. Ф. е обект на наблюдение чрез Шенгенската информационна система (Н.ШИС) - заложен в сигнал за дискретно наблюдение, регламентиран в чл. 36 от Решение 2007/533/ПВР на Съвета от 12.06.2007г., относно създаването, функционирането и използването на Шенгенската информационна система от второ поколение (ШИС II)-Актове, приети по силата на Договора за ЕС, получена по международен договор, по който Република България е страна, като я предоставил лично на К. Д. Ф., поради което на основание чл. 357, ал. 3, вр. ал. 1 от НК е осъден на 2 (две) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от 4(четири) години, през който период подсъдимия е длъжен да работи или учи, освен ако е задължен да се лекува. По жалба на подсъдимия Е. Д. било образувано внохд № 316/2020г. по описа на Великотърновския апелативен съд, приключило с постановяването на атакуваната понастоящем пред ВКС въззивна присъда № 3 от 28.06.2021година. С нея е отменена изцяло постановената първоинстанционна присъда № 19 от 08.07.2020г. постановена по нохд №818/2019г., по описа на Русенския окръжен съд, като подсъдимият Е. Д. е признат за невиновен и оправдан да е извършил престъплението по чл. 357, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Върховният касационен съд, като взе предвид атакувания съдебен акт, сочените основания и доводите на страните, намира касационния протест на прокурора при Апелативна прокуратура - Велико Търново за НЕОСНОВАТЕЛЕН. Доводите за нарушения в процесуалната дейност на съда по установяване на правнозначимите факти не могат да се споделят. Въззивната инстанция не е допуснала претендираните в касационния протест съществени нарушения на процесуалните правила. В мотивите на въззивната присъда са изтъкнати достатъчно логични и ясни съображения поради какви причини съдът е приел, че авторството на деянието не е установено по изискващия се от процесуалния закон недвусмислен, категоричен и безспорен начин. Правилно съдът е приел като доказателствен ориентир относно главния факт в процеса степента на достоверност на показанията на св. Ф., депозирани в различните моменти на наказателното производство. Обжалваният съдебен акт отговаря на стандартите, визирани в разпоредбата на чл. 339, ал. 3 от НПК, като в нито един момент решаващият съд не е анализирал доказателствения материал тенденциозно, частично или превратно. Съдът е положил допълнителни усилия за отстраняване на непълнотите и противоречията в доказателствения материал, като е провел допълнително въззивно съдебно следствие с разпит на св. К. Ф. и Д. В., както и с изискване на справка от ОД на МВР- Русе относно обстоятелството дали К. Фараонов и С. С. са посещавали на 17.08.2015г. сградите на ОДМВР - Русе. По този начин съдът е изпълнил задължението си да изследва доказателствата в пълнота, като провери не само материалите, които подкрепят обвинението, но и тези, които го разколебават, поради което постановения съдебен акт не търпи упрек за необективност и предубеденост. Този упрек не може да бъде споделен и по изтъкнатото от прокурора съображение, че вместо да изиска от френските власти „…необходимата информация относно съдържанието на проведен телефонен разговор между св. Ф. и Г. Р. ..” по повод провеждано на тяхна територия разследване, включително и чрез специални разузнавателни средства, „..съдът е разпитвал свидетели, които могат да бъдат определени като заинтересовани…”. Като се остави настрана обстоятелството, че на досъдебното производство прокурорът е избрал точно този подход, за да събира доказателства за разследваната престъпна дейност (да се довери на разпитвани свидетели, без да изиска информация от френските власти за детайлите във връзка с провежданото на тяхна територия разследване, за какво престъпление, по отношение на кои лица, с какви процесуални способи и какво е установено при тяхното прилагане), спорно е въобще доколко е допустимо съдът да основава изводи въз основа на събран на територията на чужда държава, според процесуалните норми на тази държава и в различно наказателно производство доказателствен материал. Друг е въпросът за правната природа на този материал (писмено доказателство или писмено доказателствено средство) и как той е допустимо да бъде оценяван и анализиран въобще в рамките на настоящето наказателно производство. Проблематиката, която посочените въпроси поставят обаче, би била предмет на разрешаване, само ако в конкретния случай прокурорът бе положил допълнителни усилия, за да обоснове връзката на исканата „необходима информация от френските власти” с предмета на доказване по настоящето дело. Доколкото е неясно по какъв начин тя би допринесла за изясняване на авторството на деянието (което е и единствения спорен фактически въпрос), неизясняването й от решаващия съд не представлява нарушение на чл. 13 от НПК, поради което не е основание за отмяна на присъдата и не налага връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Неоснователно се претендира неправилна оценъчна дейност на съда по отношение на събраните гласни доказателствени средства. Обвинението срещу подсъдимия не е доказано, доколкото събраните доказателства, включително и в хода на въззивното съдебно следствие, не водят еднозначно и извън съмнение до заключението, че именно подс. Д. е разгласил чуждестранната квалифицирана информация лично, в разговор с Ф., така както е посочено в обвинителния акт. Свидетелските показания, дадени от св. Б. на основата на снетите обяснения на св. Ф., в хода на досъдебното производство са с производен характер, поради което оценката им от въззивния съд е правилна и в съответствие с трайно установената съдебна практика по въпроса кога е допустимо производните доказателства да заместят първичните – а именно показанията на св. Ф., който впоследствие е отрекъл информацията (предмет на престъплението) да е станала негово достояние поради това че подсъдимият му я е съобщил. Съдът е отделил специално внимание и на показанията на св. М. и К., както и тези на св. П. и с основание е заключил, че същите в общ план изясняват създадената практика в сектор „Пътна полиция”- Русе по повод проверки, и в частност проверката на св. Фараонов за управление на МПС с неистинско английско свидетелство за правоуправление на МПС, но в тях отсъстват конкретни и точни данни, необходими за изясняване на фактологията – как информацията, че Ф. е обект на наблюдение чрез шенгенската информационна система, е достигнала до знанието на подсъдимия, а впоследствие – как и кога я е разгласил на Ф.. Въззивната инстанция единствено се е съгласила с обвинението и с изводите на първата инстанция, че инкриминираното деяние е извършено именно на 17.08.2015г., което се установява по несъмнен начин от събраните по делото доказателства-телефонния разговор между К. Ф. и Г. Р., в който първият казва, че разбрал от полицай от РУ - Русе, че той самият е обект на наблюдение по европейска заповед и най-вероятно това се дължи на престъпната дейност, която двамата комуникиращи са извършвали в Република Франция. Този факт, сам по себе си, обаче не би могъл да се свърже пряко с инкриминираните действия, тъй като веригата от всички останали доказателства във връзка с авторството на деянието не подкрепя еднозначно обвинението срещу подсъдимия, че именно той е това лице от състава на РУ - Русе, което е разгласило инкриминираната информация. Проведеният повторен разпит на свидетеля Ф. пред въззивния съд, в който той категорично отрича подсъдимият да му е съобщил информацията, не допринася за обосноваване на обвинителната теза. В приобщените към доказателствения материал предходни негови показания правилно са констатирани редица пропуски, непълноти, противоречия, поради които същите не представляват сигурна основа за изводи относно авторството на деянието. В таза насока напълно се споделят съображенията на решаващия съд, че Въззивният съд внимателно е обсъдил всички доказателства и е изяснил също, че поради заеманата от подсъдимия длъжност, той не само не е имал възможност лично да извършва справки в шенгенската информационна система, както и че по делото отсъстват обективни данни, които по несъмнен начин да установяват, че той е възприел инкриминираната класифицирана информация от друго лице, което е имало право на достъп. По делото е установено, че свидетеля Д. К. е извършил справка в АИС “Издирвателна дейност“ - Н.ШИС от компютърна станция №shen13-07 за свидетеля Ф. при която установил, че последния е регистриран в системата, като обект на дискретно наблюдение. От друга страна св. К. е отрекъл да се познава със свидетеля Ф. и бегло познавал подсъдимия Д., като двамата на инкриминираната дата потвърдил, че не са се срещали и не си спомня подсъдимия да му е искал информация по процесния случай, което от своя страна допълнително е опровергала тезата на обвинението. В основата на осъдителни изводи не могат да се поставят и показанията на св. Ф., дадени на досъдебното производство (впоследствие отречени при третия разпит на свидетеля в хода на въззивното производство), които са били предмет на детайлно обсъждане от апелативния съд. Проследяването на извършеният от решаващия съд анализ и оценка на показанията на този свидетел позволява извод, че съдът не е допуснал недостатъци в доказателствената си дейност – показанията на свидетеля са прецизно изследвани в тяхната хронология и по тяхното съдържание, казаното от свидетеля внимателно е било съпоставено с останалите доказателствени материали, както и в светлината на вътрешната им подреденост, логичност и детайлност. С основание съдът е приел, че всъщност свидетелят предоставя информация за събитията в три различни варианта, които в отделни части не само не се подкрепят от останалите доказателства, но и се опровергават от тях. При това положение за съда не е съществувала друга възможност освен тази, която е приел – че показанията на св. Ф., дадени но досъдебната фаза на процеса, не се отличават с достоверност, така че обосновано да послужат за извеждането по несъмнен и категоричен начин на въпроса за авторството на деянието, поради което правилно съдът е постановил оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението срещу него. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в протеста касационни основания, поради което въззивната оправдателна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 3/28.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 316/2020 г. на Великотърновския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: