7 Р Е Ш Е Н И Е № 147 София, 13 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 533 /2016 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по касационен протест от прокурор в Софийска апелативна прокуратура срещу въззивна присъда № 15/25.01.2016 г., постановена по ВНОХД № 4394/2015 г. от Софийски градски съд. В протеста и допълнението към него се правят оплаквания, свързани с касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Доводите, изложени в подкрепа на заявените касационни основания, са преимуществено за допуснати съществени процесуални нарушения, в резултат на които според протеста и законът е бил приложен неправилно с оправдаването на подсъдимия. Твърди се, че съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото. Изложена е фактология, счетена за изводима от доказателствените източници. Прави се искане за отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Подсъдимият Б. И. К. и защитата му намират протеста за неоснователен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 02.06.2014 г., постановена от Софийски районен съд по НОХД № 11219/2012 г., подсъдимият Б. И. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 3 във вр. с ал.1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание три години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието е отложено с изпитателен срок от пет години. В производство, образувано по жалба на подсъдимия К., въззивният съд на основание чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК е постановил атакуваната въззивна присъда, с която е отменил първоинстанционния съдебен акт и е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК. Касационният протест е основателен, макар и не по всичко, изложено в него. Въззивният съд е направил констатация за процесуални пороци в оценъчната дейност на първата инстанция и е посочил, че въз основа на собствен доказателствен анализ променя фактическата обстановка. Няма спор, че такъв процесуален подход е допустим. Принципно въззивният съд може да установи нови фактически положения - изцяло или частично, като упражняването на правомощията по чл. 316 от НПК не изисква непременно непосредствено събиране на доказателства по делото. Ако при извършената въззивна проверка се достигне до извод, че единственият порок в дейността на първата инстанция е допуснат при оценката на доказателствата, въззивният съд има право да извърши нов доказателствен анализ и така да отстрани допуснатото нарушение. В конкретния случай въззивният съд не е имал основание да приеме, че първата инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила, извън оценката на доказателствата. Дейността на районния съд по събирането и проверката на доказателствата търпи критично отношение, защото е предпоставила неизясняване на част от обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Разпитите на свидетелите в хода на съдебното следствие са проведени повърхностно при игнориране на фактите, подлежащи на установяване, поради което в тях се разкриват непълноти и неясноти, които не са отстранени от решаващия съд. По делото е работено със стеснен кръг от доказателствени източници, като вън от него са останали показанията на свидетеля В. от досъдебното производство, депозирани от него в разпита от 30.08.2011 г. Сравнителният прочит на показанията на свидетеля В., дадени от него пред районния съд с тези, които е депозирал в хода на досъдебното производство, налагат извод за съществени противоречия относно фактите, предмет на доказване. Процесуалният закон е предвидил процедура, когато между показанията на свидетеля от двете фази на процеса възникнат противоречия и/или празноти, които съдът е длъжен да изясни и отстрани с допустимите в закона техники – чрез прочитането им и приобщаване по този начин към подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност. Съществуващите противоречия в показанията на свидетел могат да бъдат констатирани служебно от съда или по искане на страните, но отстраняването им е задължение на съда, а неговото неизпълнение компрометира постигането на истината по делото. Районният съд не е предприел необходимото за приобщаване на показанията на свидетеля от досъдебното производство (по чл. 281, ал. 5 от НПК при съобразяване позициите на страните или по чл. 281, ал. 4 от НПК) нито е формирал извод относно процесуална недопустимост за прилагане на посочената процедура. По този начин съдът е пропуснал и възможността, след прочитане на показанията, влизащи в конфликт с депозираните пред съда, да проведе допълнителен разпит на свидетеля за изясняване на различията. Съвсем отделен е въпросът за достоверността, надеждността и достатъчността на доказателствата, изводими от показанията, да обусловят един или друг фактически извод. Идентични процесуални недостатъци се наблюдават и по отношение на показанията на свидетеля К.. Показанията на този свидетеля пред съда също са лаконични и не съдържат в пълнота цялата информация, която е споделил в разпита си в хода на досъдебното производство. Ако въззивният съд бе изпълнил задълженията, които законът му възлага, нямаше как да не констатира пропуските в доказателствената дейност на първата инстанция и да направи необходимото за тяхното отстраняване. Въззивният съд не е провел съдебно следствие, но и в мотивите си не е коментирал процесуални пречки за приобщаване показанията на свидетелите от досъдебната фаза. При оскъдната доказателствена съвкупност съдът е следвало да прояви необходимата процесуална активност, за да приобщи при възможност показанията на свидетелите от досъдебното производство. Пропускайки да стори това, съдът се е лишил от възможността да изясни важни обстоятелства от кръга на тези по чл. 102 от НПК, поради което и направените фактически изводи са злепоставени. На следващо място, въззивният съд е пресъздал съдържанието на свидетелските показания от съдебното следствие. В мотивите е констатирал противоречие между тях и е заключил, че показанията на свидетелите П. и К. не са достатъчно конкретни, поради което и липсват доказателства, въз основа на които да се приеме, че подсъдимият К. е предоставил автомобила на конкретно лице. Свидетелите П. и К. са изнесли информация за личните си възприятия относно факта кое лице, различно от подсъдимия, е управлявало процесния автомобил – свидетелите В. и К.. В разпитите си пред съда последно посочените свидетели отричат каквато и да е съпричастност към автомобила. При тази несъвместимост в показанията на свидетелите съдът е разполагал с възможността на основание чл. 143 от НПК да проведе очна ставка между тях и така би могъл да постигне преодоляване на възникналите противоречия относно този факт. Всъщност, съдът не е дал категоричен отговор на въпроса кои от свидетелските показания следва да бъдат кредитирани – тези на В. и К. или на останалите свидетели за соченото обстоятелство. Въззивният съд избирателно е коментирал показанията на свидетелката П. относно възприетите от нея изявления на подсъдимия при проведената среща – само относно обстоятелствата за неговото пътуване в чужбина и че „не знае къде е автомобилът”. Без обсъждане е останало твърдението на свидетелката, че на тази среща подсъдимият е съобщил и факта, че е предоставил лекия автомобил на трето лице. Безспорно, съдът има право да не се довери изцяло на определено доказателствено средство, но е задължен да посочи защо възприема този подход. В решението не са аргументирани изрично причините, поради които не се отдава доверие на показанията на П. в тази им част. По този начин посоченият факт от П. е отречен от въззивния съд без необходимия коментар за отражението върху доказателствената съвкупност, съответно за достоверността и на останалите гласни доказателствени източници. Обобщено, доказателствената дейност на втората инстанция не покрива стандарта, заложен в НПК. Не са изчерпани всички възможности за доказване. Горните констатации дават основание за извод, че е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в пренебрегване на принципа на чл. 13 от НПК, изискващ от съда да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото. Затова и заключението, че доказателствената съвкупност не позволява да се направи несъмнен извод за наличие на присвоителна дейност, извършена от подсъдимия, е преждевременно, след като съдът не е изпълнил задълженията си, възложени му от закона. Допуснатите процесуални нарушения са съществени и са основание за отмяна на въззивната присъда. Нарушенията по естеството си са отстраними чрез провеждане на ново съдебно производство пред втората инстанция. В хода на същото следва да се отстранят констатираните нарушения при необходимост и с провеждане на въззивно съдебно следствие. Едва след задълбочен анализ на цялата доказателствена съвкупност да се формират несъмнени фактически изводи, в рамките на които да се прецени и приложението на материалния закон. За изчерпателност на касационната проверка настоящият състав намира за необходимо да отбележи като невярно твърдението в протеста, че пред първата инстанция подсъдимият К. е „дал обяснения, които сами по себе си са самопризнание”. Материалите по делото очертават, че подсъдимият в съдебното заседание, проведено на 19.06.2013 г., е заявил, че ще даде обяснения в по-късен етап на процеса. Преди приключване на съдебното следствие изрично е отказал да дава обяснения – виж протокол за с.з. от 02.06.2014 г., л. 64 от делото. Коментираните в протеста изявления на подсъдимия като „самопризнание” са направени от него при последната му дума - същото с.з., л. 65 от делото. Известно е, че при последната си дума подсъдимият не дава обяснения и не може да бъде подлаган на разпит, а спецификата на изявленията на подсъдимия по време на този етап на съдебното заседание се състои в това, че изразяват неговото окончателно отношение към обвинението – чл. 297, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Ето защо твърденията в протеста, че е налице самопризнание, съдържащо се в обясненията на подсъдимия, е несъстоятелно. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 15 от 25.01.2016 г., постановена по ВНОХД № 4394/2015 г. от Софийски градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.