Р Е Ш Е Н И Е № 88 гр. София, 14 септември 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ...Севдалин Мавров......................................... ЧЛЕНОВЕ: ...Антоанета Данова......................................... ...Мая Цонева..................................................... при секретар ..Невена Пелова..................................... и в присъствието на прокурора от ВКП ..Димитър Генчев.............., като изслуша докладваното от съдията ..С. Мавров.................................. КНОХД № .. 275 .. / .. 2016 .. г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК по постъпил касационен протест от прокурор при Софийска апелативна прокуратура и касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец П. В. В., подадена чрез поверениците, срещу новото, второ по ред, решение № 6 от 11.01.2016 г. по в.н.о.х.д. № 622/2015 г. на Апелативен съд – гр. София, с което е изменена присъда на Окръжен съд – гр. Монтана, като е преквалифицирано деянието на подсъдимия Н. Д. Н. в престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. чл. 12, ал. 4 от НК. Присъдата е отменена в частта, в която на подсъдимия е наложено наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, като на основание чл. 12, ал. 4 от НК не е наложено наказание, тъй като деянието е извършено при превишаване на пределите на неизбежната отбрана, дължащо се на уплаха. В гражданско-осъдителната част присъдата е потвърдена изцяло. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 829.28 лева. С подаденият касационен протест се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, за да се отстранят допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. С подадената касационна жалба се иска кумулативно отмяна на решението на въззивната инстанция и признаване на подсъдимия за виновен по първоначалната квалификация по обвинителния акт по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК като му се наложи наказание към средния размер, респективно – увеличаване на размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния размер, претендиран с гражданския иск. По своето съдържание касационният протест и касационната жалба изтъкват доводи, които се отнасят към всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Прокурорът поддържа касационния протест в цялост и счита жалбата на частния обвинител и граждански ищец за основателна, пледира въззивното решение да бъде отменено, а делото – върнато на друг състав на въззивния съд за ново разглеждане. В съдебното заседание на касационния съд частният обвинител и граждански ищец П. В. В. не се явява, като вместо него се явява един от неговите повереници, който поддържа касационната жалба и иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, за да се отстранят допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Подсъдимият Н. Д. Н. се явява лично, заедно с един от своите защитници, който пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт и оставяне без уважение на касационните протест и жалба. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 05.06.2014 г., постановена по н.о.х.д. № 34/2014 г. по описа на Окръжен съд – гр. Монтана, първоинстанционният съд е признал подсъдимия Н. Н. за виновен в това, че на 04.08.2013 г., в [населено място], умишлено е причинил на П. В. от [населено място], средни телесни повреди – разстройство на здравето, временно опасно за живота, изразяващо се в нанасяне на прободни рани в предната повърхност на гръдния кош, с проникване в гръдните кухини, поради което и на основание чл. 129 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Оправдал е подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Осъдил е подсъдимия Н. да заплати на В. общо сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и направените по делото разноски. В останалата част, до пълния му размер, гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. Съдът се е произнесъл надлежно по веществените доказателства по делото и е присъдил в полза на държавата направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Н.. С решение № 379 от 05.11.2014 г. по в.н.о.х.д. № 643/2014 г. по описа на Апелативен съд – гр. София, в производство, инициирано по въззивен протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Монтана, въззивна жалба на частния обвинител и граждански ищец П. В. и въззивна жалба на подсъдимия Н. Н., след извършена въззивна проверка на присъдата, същата е потвърдена изцяло. С решение № 200 от 08.07.2015 г. по к.д. № 265/2015 г. по описа на ВКС, в производство, инициирано по касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец П. В., подадена чрез неговите повереници, след извършена касационна проверка на въззивното решение, същото е било отменено, а делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, поради допуснати от страна на контролираната инстанция съществени нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото. В резултат на новото въззивно производство е постановено решение № 6 от 11.01.2016 г. по в.н.о.х.д. № 622/2015 г. по описа на САС, което е обект на настоящата касационна проверка. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира, че подадените касационен протест и касационна жалба са допустими – подадени са от името на процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 вр. с чл. 253, т. 1 и т.т. 3, 4 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледани по същество протестът и жалбата са основателни. Първо следва да бъде обсъдено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, за което са изложени подробни оплаквания и в двата процесуални документа – прокурорският протест и жалбата на частния обвинител и гражданския ищец, иницииращи настоящото касационно производство, насочени към дейността на въззивния съд по оценка съдържанието на доказателствените източници. Така поддържани и в съдебно заседание, тези възражения са основателни, доколкото се забелязва надценяване на доказателствената стойност на експертното заключение на СППЕ. Становището на вещите лица за наличието на състояние на уплаха не би могло да освободи съда от процесуалната роля по решаване на делото по същество. Съдът следва да анализира конкретните основания, довели експертите до този извод, да прецени в какви доказателствени източници се съдържат те, след което да посочи доколко ги отчита като достоверни. Само след като съобрази, че вещите лица не са били подведени от обяснения и свидетелски показания, които не разкриват обективната истина, въззивният съд може да кредитира и крайният извод за наличието на състояние на уплаха у подсъдимия. На следващо място, в случай че приеме за установено, че Н. е действал в състояние на уплаха при осъществяване на деянието, съдът дължи отговор на въпроса от какво е предизвикано това състояние. Липсата на подобни доводи в съобразителната част на изменителното въззивно решение означава, че съдът се е предоверил на заключението на експертизата и се е позовал изцяло на него, като по този начин е предал на този процесуален способ твърде голяма доказателствена сила, вместо да го ползва само за проверка на доказателствения материал. Във връзка с обсъжданото заключение е особено важно да се отбележи и това, че експертното констатиране на показателите за наличие на уплаха, научно изработени в психиатрията и психологията, съвсем не обосновават директно приложение на разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от НК. За правилното приложение на материалния закон е необходимо преди това да се изведат по надлежния ред правни изводи за приложение на института на неизбежната отбрана и за хипотеза на нейното превишаване. Предходното решение на касационната инстанция ясно и точно е поставило изискванията за самостоятелен и задълбочен доказателствен анализ, който се дължи от въззивната инстанция. Последният няма как да бъде заместен от назначаването на две експертизи и изслушването на вещите лица в съдебно заседание. Не са били обсъдени по задоволителен начин констатираните от предходния касационен състав противоречия в гласните доказателствени средства, и вторият състав на въззивния съд не е посочил достатъчно аргументирано кои от тях кредитира и защо, на кои и в какви части не дава вяра и по какви причини, като не е посочил какво значение отдава на обстоятелството, че почти всички свидетели-очевидци са в близки приятелски отношения било с подсъдимия, било с пострадалия, било с някои от свидетелите, като дори някои са в роднински връзки, въпреки че предходната касационна инстанция е била пределно ясна в отменителното си решение относно необходимостта от извършване на цялостен самостоятелен доказателствен анализ на базата на всички събрани по делото доказателства, както и необходимостта от събирането на нови след извършване на същинско въззивно съдебно следствие. Настоящият касационен състав се присъединява към констатацията на предходния такъв, че в рамките на производството по делото е събран значителен обем доказателства, предимно от гласни доказателствени източници, което е характерно за този вид дела. Този значителен, но противоречив обем доказателства, обаче, не е бил предмет на надлежен анализ, обсъждане и оценка от страна на контролираните съдилища по същество на делото. Само цялостна и задълбочена оценка на съдържащите се в гласните доказателствени средства факти, съобразно данните от експертните заключения, наред със събирането на нови доказателства и техния анализ, биха дали възможност за формиране на несъмнени и безпротиворечиви изводи по фактите, които ще дадат основа за извеждане и на законосъобразни правни изводи за елементите от състава на престъплението и правилната правна квалификация на деянието. Правната квалификация на деянието трябва да следва установяването на фактите. Основните спорни моменти по делото касаят предимно правната квалификация и се свеждат до следното: дали подсъдимият е осъществил опит за убийство или средна телесна повреда, дали поведението му е провокирано от непосредствено противоправно нападение, дали отбранителните му действия превишават допустимите предели, ако да – дали това се дължи на уплаха или смущение. За изясняването им настоящата инстанция намира за необходимо да даде указания на долната за формиране на точни изводи по няколко фактически въпроса. Особено важно е каква е била причината пострадалият В. да се включи в боя и в какво точно се е изразявало неговото участие в същия. По този въпрос контролираният съдебен акт е изпълнен с противоречия, които пронизват цялата съобразителна част на същия. Въззивният съд изрично и категорично е приел, че пострадалият е изпълнявал служебни функции в заведението, че при възникване на конфликта се е намирал на входа и е бил повикан от свидетеля Х. за съдействие. На стр. 7 от решението съдът възприема, че В. се е опитал да изведе Н. извън заведението, в началото на стр. 17 също говори за желанието му да предотврати бой. Същевременно в други части от фактическата и правна обосновка В. се определя като нападател (стр. 14 и 15). В тази връзка следва да се отбележи, че нападението по смисъла на чл. 12 от НК е противоправно. Действия на служител по сигурността в заведението, насочени към потушаване на конфликт и предотвратяване на ескалирането му, след като е повикан на помощ от клиент, по принцип не са противоправни. Хипотетично съществуват и други възможности – охранителят директно да се е включил в боя на страната на една от групите, или правомерното му поведение да е прераснало в неправомерно нападение. Въззивната инстанция дължи ясен, точен и обоснован отговор на въпроса за характера на действията на В., тъй като е сезирана със спор за наличието на неправомерно нападение спрямо законни права и интереси на подсъдимия или евентуално неговия брат. От значение за правната оценка на поведението на пострадалия са и други фактически въпроси, по които САС не е взел категорично и аргументирано становище. При първоначалното описание на конфликта между двамата, е посочено, че В. е нанесъл удар с юмрук в лицето на подсъдимия, избутал го по стълбите надолу към изхода на заведението, след което му нанесъл удар в тила, в гръб, с който го съборил на пода и скочил върху него. На стр. 10 вече се говори само за два броя удари с ръка в областта на лицето и в тила, като се казва изрично, че първият удар в носа е бил при опит да се преустанови конфликта, вторият удар в тила е довел до падане по очи и бил нанесен при опит подсъдимият да бъде изведен извън питейното заведение, като нищо не се споменава за скок върху него. На стр. 14 се казва, че пострадалият се е намесил без да бъде провокиран от действия лично спрямо него от подсъдимия и му нанесъл два юмручни удара – в лицето и в тила. Наличието или липсата на скок върху тялото на падналия Н. е от съществено значение за извода дали действията на охранителя са били насочени към отстраняването му от зоната на боя или са съставлявали злонамерена агресия. За преценката доколко е била необходима употребата на сила за потушаване на сбиването, от значение е и реакцията на подсъдимия при появата на служител по сигурността в дискотеката, който е пожелал да го изведе извън нея. При изложението на фактологията не се сочи какво приема съдът в тази насока. Реакцията на Н. спрямо желанието на В. да го отстрани е необходимо да бъде установена и с оглед принципа, че никой не може да се отбранява срещу нападение, което сам е предизвикал. Видно е, че този основен фактически въпрос не е изяснен, което от своя страна каскадно води до множество други въпроси по делото, които остават без надлежен отговор – Н. как е възприел В. – като охранител или като нападател; подчинил ли се е на охраната при нейното първоначално появяване или не; оказал ли е съпротива при опита на пострадалия да разтърве биещите се и впоследствие при извеждането му от заведението. В случай, че съдът прецени поведението на пострадалия като нападение, следва да се установи въз основа на надлежни доказателствени средства кога това нападение е започнало, както и дали е приключило към момента, в който подсъдимият е нанесъл ударите с нож. Следва да се обоснове извод за манифестирано намерение у В. да продължи да нанася удари на Н., след като последният се е изправил, както и да се съпостави тезата за започнало и неприключило нападение с обективната медицинска находка – наранявания от удари в гръб на пострадалия. Желанието за самоотбрана, а не за отмъщение следва да се обсъди и в корелация с последващото поведение на Н., изразяващо се в закани за саморазправа в медицинското заведение, в което е бил откаран пострадалият. На стр. 14 от въззивното решение се сочи, че Н. е възприел налично нападение срещу него и брат му от компанията на Ч.. Това твърдение води до неяснота за съотношението, обективно и в представите на извършителя, между компанията на Ч. и двамата служители от дискотеката. Няма спор, че броят на нападателите е определящ за вида и интензивността на отбранителните действия. В края на стр. 15 съдът е записал, че когато ударите са нанесени, подсъдимият и пострадалият вече са били на първия етаж, т.е. на място различно от това, на което е възникнал конфликтът. Съществува неяснота и противоречие по въпроса от чие нападение се е отбранявал Н., които следва да бъдат отстранени при новото разглеждане на делото. Не е ясна и връзката, в която няколкократно в решението се споменават раните, получени от свидетеля М.. В решението не са изведени факти за неговата роля, къде се е намирал той в различните етапи на конфликта, за да получи порезна рана, кой му я е нанесъл и как това обстоятелство кореспондира на възприетото по делото, че подсъдимият е извадил ножа, за да се „защитити“ от „нападението“ на пострадалия. Във въззивния акт липсват надлежни мотиви и по основното възражение за правната квалификация на деянието. Заключението на състава за наличие на средна телесна повреда, вместо опит за убийство е мотивирано с две приети за установени обстоятелства – становището на експертите, че е било възможно уврежданията и да не доведат до летален изход, както и обективно съществувалата възможност Н. да причини смъртта на В. на по-ранен етап. Правната теория и практика извеждат съвсем различни от така посочените критерии за разграничаване на двата състава, които следва да бъдат приложени при новото разглеждане на делото към надлежно установените факти. По всички тези въпроси са налице съществени противоречия във формираната доказателствена съвкупност, поради което на основание чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК е необходимо детайлното обсъждане на относимите към тях доказателствени материали. При тази преценка въззивният съд следва да отчете двойната процесуална природа на обясненията на привлеченото към наказателна отговорност лице – като доказателствено средство, но и като основно средство за защита. Това задължава съда да ги анализира с особено внимание, съотнасяйки ги към останалите доказателствени източници. От друга страна, не може да бъде пренебрегнато и обстоятелството, че пострадалият също има качеството на страна в производството, доколкото е конституиран като частен обвинител и граждански ищец, а това индикира неговата заинтересованост от изхода на делото и налага неговите показания също да бъдат преценявани внимателно. На следващо място, подлежи на внимателна преценка въпросът дали въобще е налице неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК, превишаване пределите на същата по смисъла на чл. 12, ал. 2 от НК от страна на привлеченото към наказателна отговорност лице, още повече при условията на чл. 12, ал. 4 от НК. Преценката за наличието на този институт и неговите производни следва да стъпва на изчерпателен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, съобразен със задължителните предписания на ППВС № 12 от 1973 г., който да доведе въззивната инстанция до правилни изводи. Настоящият касационен състав се присъединява към бележката на предходния, че въпросите за наличието и формата на вината се решават първо в дейността по доказването и след това – при определяне на правната квалификация. Изключително важно е тази логическа последователност да бъде спазвана. Елементите от обективната страна на престъплението, касаещи съставомерността на изпълнителното деяние се извличат от действията на дееца, а не от субективната му преценка за настъпването на възможния резултат или личната оценка за извършеното. Разписаните от законодателя в НК две разновидности на умисъла – пряк и евентуален не отчитат в пълнота всички субективни моменти на конкретно престъпление, сред които са мотивите, чувствата и преживяванията на дееца, отчитането на които в случай, че не влияят на конкретната правна квалификация на деянието, са от значение за степента на обществена опасност на посегателството и следва да се отчетат при индивидуализиране на отговорността на дееца. Принципно е вярно, че опитът към убийство е възможен само при пряк умисъл, но включително и при алтернативен такъв, и това теоретично схващане отдавна е утвърдено и в задължителната съдебна практиката – ППВС № 2 от 1957 г. Спецификата на алтернативния умисъл, според която субективните представи дееца са неопределени, алтернативни – той предвижда съвсем общо настъпването на два или повече резултата (например телесна повреда и смърт) и иска настъпването на който и да е от тях. Нито един от двата състава на въззивния съд не са се задълбочили в изследването на този подвид на умисъла, а са се задоволили само с изследване на двата основни вида. Нещо повече, на базата на една нова експертиза, вторият въззив е дал диаметрално противоположна правна оценка на фактите по делото. Това процесуално развитие не е аргументирано в достатъчна степен, за да убеди настоящия касационен състав в правотата на отсъждането. При новото разглеждане на делото, трето по ред, въззивният съд, след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, следва да прецени и приложимия материален закон и справедливостта на наложеното наказание, като се съобразят изложените пред касационната инстанция доводи и съображения на страните и те получат своя убедителен отговор. Тези въпроси не могат да бъдат обсъждани с настоящото решение отнапред, предвид дисфункционалния доказателствен анализ и дефицитите в изводите по фактите. Поради изложеното, атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде отменен, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да се съобразят дадените указания и тези в предходното отменително решение на касационната инстанция, които не са били съобразени в достатъчна степен от въззивния съд. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 6 от 11.01.2016 г. по в.н.о.х.д. № 622/2015 г. по описа на Апелативен съд – гр. София. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: …......................... ЧЛЕНОВЕ: ............................. .............................