6 Р Е Ш Е Н И Е №. 69 гр.София, 30 май 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Божидар Джамбазов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 168/2016 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационен протест,депозиран от апелативна прокуратура- Пловдив и касационна жалба от подсъдимия С. Б. срещу решение №136 от 09.11.2015 г.,постановено по внохд №310/2015 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. В протеста е релевирано единствено касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК ,като се оспорва въззивното решение само в частта относно грабежа на мобилен телефон, извършен от подсъдимия С. Б.. Посочва се, че апелативният съд неправилно е приел, че изтръгването на мобилния телефон от ръката на пострадалия Б., осъществено от Б., не представлява грабеж, а кражба, тъй като това действие не би могло да се възприеме като „употреба на сила“. Прави се искане да бъде отменено въззивното решение досежно подсъдимия С. Б. и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Оплакванията, направени в касационната жалба на подсъдимия С. Б. ,подадена чрез защитника му адв. Е., са по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Твърди се, че престъплението, в извършването на което подсъдимият Б. е признат за виновен- по чл.194 ал.1 от НК, не е доказано по несъмнен начин и се основава само на противоречивите показания на св.Б.. Отправя се упрек ,че извън вниманието на съда са останали показанията на свидетелите Б. К. и М. Ел З. и че необосновано са пренебрегнати обясненията на другия подсъдим Я. Г.. Акцентира се на това, че по делото няма доказателства, че при отнемането на вещта е използвана ловкост, присъща на джебчийските кражби. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия Б.. В съдебното заседание пред ВКС, представителят на Върховната касационна прокуратура не споделя съображенията, изложени в протеста , макар и да не го оттегля. Изразява становище ,че поради противоречивите показания на св.Б. и св.Й. относно начина на вземане на телефона на пострадалия от подсъдимия Б., не може да се направи категоричен извод за употребата на сила с цел отнемане на вещта.На следващо място приема, че по делото категорично е установено противозаконното отнемане на предмета на престъплението, поради което квалифицирането на деянието като „кражба“ от решаващите съдебни инстанции е правилно. Счита жалбата на подсъдимия за неоснователна и моли атакуваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Защитникът на подсъдимия Б. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Акцентира на обясненията на съпроцесника - подсъдимият Г., според които пострадалият доброволно е предал телефона си на Б. като начин за уреждане на други имуществени отношения. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в протеста и касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №46 от 28.04.2015 г.,постановена по нохд №117/2015 г., Пловдивски окръжен съд, НО е признал подсъдимия С. К. Б. за виновен в това , че на 16.07.2014 г. в [населено място] е отнел чужда движима вещ-мобилен телефон /марка/ на стойност 580 лв. и СИМ-карта на „М.“ от владението на В. Л. Б. ,без негово съгласие с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на основание чл.194 ал.1 във вр.с чл.54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода и на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изтърпяването на наказанието за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, като го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл.198 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК. Зачетено е времето , през което подсъдимият Б. е бил задържан под стража и с мярка за неотклонение „домашен арест“. Със същата присъда подсъдимият Я. О. Г. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.4 във вр.с чл.198 ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б. „а“ и „б“ във вр.с чл.20 ал.2 от НК. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските, направени по делото. По протест на Окръжна прокуратура –Пловдив /с искане за осъждане на подсъдимия Г. по чл.215 от НК ,а подсъдимия Б. по чл.198 ал.1 от НК/ и по въззивна жалба на подсъдимия С. Б., пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд № 310/2015 г., приключило с решение №136 от 09.11.2015 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Касационният протест и касационната жалба са НЕОСНОВАТЕЛНИ. На първо място следва да се отбележи ,че „необосноваността“ на въззивното решение не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, поради което и това оплакване ,визирано в жалбата на подсъдимия Б. не подлежи на разглеждане от касационната инстанция. ВКС не може да установява нови фактически положения ,а извършвания от него контрол е в рамките на приетите от решаващите съдилища факти. На следващо място е необходимо да се посочи, че в касационното производство, съдът не може да навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда по същество, като на проверка подлежи само процеса на формирането му и в тази връзка спазването на правилата за събиране и оценка на доказателствата. По настоящето дело, такъв порок не се констатира. При извеждане на значимите обстоятелства за обективната и субективна съставомерност на престъпното поведение на подсъдимия Б., са спазени изискванията на чл.13,чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци,които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. Неоснователно се твърди в жалбата, че фактическите констатации по отношение начина на отнемане на процесния телефон, собственост на св.Б. от подсъдимия Б., се основават единствено на показанията на пострадалия. За липсата на доброволно предаване на телефона от св.Б. на подсъдимия Б., с цел уреждане на други имуществени отношения между тях, от една страна фактически данни се съдържат в показанията на пострадалия ,според които той е държал телефона с лявата си ръка, без да го стиска, като С. с пръстите си го е дръпнал и взел, а след като Б. си го поискал, подсъдимият му е заявил, че телефона става негов. От друга страна, в подкрепа на заявеното от св.Б. е и информацията, съдържаща се в показанията на свидетелите М., Й. и Т.. Същите макар и да не са очевидци на начина на преминаване на телефона от пострадалия в подсъдимия, са възпроизвели в разпитите си разказаното им от св. Б., а именно, че телефона му е бил взет ,а не предаден доброволно от него. Независимо , че в показанията на посочените три лица се съдържат доказателствени факти с производен характер, в случая няма забрана за тяхното ползване, доколкото служат за проверка на първични доказателства- тези, съдържащи се в показанията на св.Б.. Съдът не може да бъде упрекнат, че не е бил обективен при обсъждане на показанията на св. Б. – за съобщените факти, за които съдът е счел , че липсва доказателствена подкрепа- не ги е възприел за достоверни, а за тези, които са били потвърдени и от други доказателствени източници- ги е намерил за истинни и кредитирал с доверие. Оплакването ,че вън от вниманието на съда са останали показанията на свидетелите К. и М. Ел З. ,както и обясненията на другия подсъдим Я. Г., е неоснователно. Първоинстанционният съд на л.6 и л. 7 от мотивите си подробно е анализирал показанията на посочените двама свидетели, както и обясненията на подсъдимите, съпоставяйки ги както помежду им, така и с показанията на другата група свидетели- Б., Т. и Й.. Въз основа на прецизната си оценъчна дейност, съдът правилно е заключил , че не следва да кредитира с доверие показанията на св.К. и обясненията на двамата подсъдими относно твърдението им за доброволно предаване на телефона от пострадалия на подсъдимия Б.. Необсъждането изрично от въззивната инстанция на всички гласни доказателствени средства, не води до опорочаване на постановения от нея съдебен акт, доколкото в него е посочено ,че апелативният съд напълно приема фактическите и правни изводи на първостепенния такъв. ВКС многократно е имал случаи да отбележи в редица свои решения /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на пъроинстанционната присъда. По изложените съображения, ВКС не намира да е допуснато нарушение на материалния и процесуален закон, в посочения от защитника на подсъдимия Б. смисъл, поради което касационната жалба следва да бъде оставена без уважение. В допълнение следва да се посочи,че апелативният съд не е квалифицирал деянието на подсъдимия Б. по чл.195 ал.1 т.4 пр.3 /ако за извършването на кражбата е използван специален начин/, поради което разсъжденията му за това,че при отнемането на телефона е „употребена известна ловкост“, са без правно значение. Действително, използването на ловкост не се установява, а и този факт не е отчитан при определяне на наказанието, когато неоснователно би се стигнало до влошаване на наказателно-правното положение на подсъдимото лице. По-нататък, касационният протест също следва да бъде оставен без уважение. Изложените в него съображения за възбуждане на страх от саморазправа у пострадалия ,поради заплашителното поведение на подсъдимия Г. и св. П., както и поради обстоятелството, че преди този случай св. Б. е бил жестоко малтретиран от подсъдимите, освен ,че се отклонява от приетите от съдилищата факти , не кореспондира и на повдигнатото на подсъдимия Б. обвинение - за извършване на грабеж, при който е употребена сила ,но не и заплашване. Наред с това, изводът на съдилищата ,че по делото не е установено по несъмнен начин употребата на принуда под формата на сила, с цел отнемане на инкриминираната вещ, е верен и се споделя от настоящата инстанция. Описаният от св.Б. начин на отнемане на телефона не сочи на използвана физическа сила за прекъсване на владението му върху вещта. Като не намери да са налице претендираните касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, ВКС прие, че решението на АС-Пловдив следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №136 от 09.11.2015 г.,постановено по внохд №310/2015 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва и протестира. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/