8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 415
Гр.София, 22 октомври 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
При участието на секретаря ЦЕКОВА
В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1365/13 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 57/21.12.11 г.,постановена от ОС-Русе /РОС/ по Н.Д.273/11 г., подсъдимите И. П. Г. и Т. И. Г. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.305, ал.1,пр.2 вр.чл.301,ал.1,пр.1 и 2 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.26,ал.1 НК и вр.чл.54 НК им е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване на основание чл.66,ал.1 НК е отложено с изпитателен срок от четири години и глоба от 1 000 лв. На основание чл.301,ал.4 вр.чл.37,ал.1,т.6 и 7 НК и двамата подсъдими са лишени от право да извършват експертна дейност като вещи лица, назначени от органите на съдебната власт, както и да заемат държавна или обществена длъжност, свързана с експертна и оценителска дейност. Оправдани са да са извършили престъплението в качеството си на длъжностни лица по смисъла на чл.93,т.1,б.А НК и на съдебни експерти.
С решение № 80/23.05.13 г.,постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д. 65/13 г., цитираната присъда е изменена, като е премахнато осъждането за продължавана престъпна дейност по чл.26,ал.1 НК и са намалени наложените наказания лишаване от свобода за двамата подсъдими за срок от по една година, изпитателният срок по чл.66,ал.1 НК- за по три години, а глобите-на по 500 лв. Присъдата е потвърдена в останалата част.
Недоволни от така постановеното решение са останали двамата подсъдими, които чрез своя защитник го атакуват, с релевиране на всички касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на атакуваното решение и оправдаване на дейците или алтернативно- изменяване на същото чрез значително намаляване на наложеното наказание, включително чрез прилагане нормата на чл.55 НК.
След насрочване на делото за разглеждане пред ВКС, е получено нотариално заверено ксерокопие от препис-извлечение от акт за смърт на касатора Т. Г..
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Г., редовно призован, не се явява. За него се явява адвокат В., който представя допълнение към касационната жалба и поддържа всички изложени доводи.
Представителят на ВКП моли решението на ВнАС по отношение на Г. да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях възражения, като съобрази данните за настъпилата смърт на подсъдимия Г. и становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното:
ПО ОТНОШЕНИЕ НА Г.:
Видно от представен препис-извлечение от акт за смърт, нотариално заверено ксерокопие, Г. е починал на 09.06.13 г.в [населено място], Великотърновско- след постановяване на решението на въззивната инстанция и преди насрочване на делото пред ВКС. В тази връзка трябва да се приложи нормата на чл.354,ал.1,т.2 вр.чл.24,ал.1,т.4 НПК и след отмяна на решението на ВнАС и присъдата на РОС в частта по осъждане на Г. и присъдените му в тази връзка разноски, наказателното производство спрямо него да бъде прекратено.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА Г.:
Оттук насетне настоящата инстанция ще има предвид като единствен касатор този подсъдим.
1/ По оплакването за нарушение на материалния закон.
В съобразие с установената фактология е прието, че подсъдимият Г. в качеството му на назначено в хода на досъдебно производство по наказателно дело вещо лице, е субект на престъплението по чл.305,ал.1 НК. Доколкото защитата спори по този въпрос и релевира несъставомерност на деянието поради невъзможност като назначен от следовател да изготви експертно заключение Г. /и респективно Г., тъй като обвинението е за осъществено в съучастие престъпление/ да бъде субект на третираното престъпно деяние, настоящата инстанция на първо място счита,че трябва да изрази своето становище по този въпрос. То се явява решаващо и въобще с оглед преценка на другите въздигнати възражения по съществото на делото.
Действително, държавното обвинение дълги години не е било прецизно в артикулиране на словесното обвинение спрямо Г. и Г.. Това е една от причините да се наложи многократно разглеждане на производството от различни съдебни инстанция /включително и ВКС на РБ/, съпроводено с множество отводи на съдии и произнасяния по подсъдност. В крайна сметка пред настоящия състав на ВКС стои отново на разглеждане въззивен акт на ВнАС по ревизиране на постановена от РОС присъда.
С решение № 50/02.03.10 г.,постановено по К.Н.Д.670/09 г.от състав на 1 н.о. на ВКС, при което процесното производство е било възобновено, е взето отношение за качеството на вещо лице /съдебен експерт/, назначено от следовател като представител на следствен орган, в контекста на необсъждане от страна на решаващите съдилища на това подсъдимите да са назначени като вещи лица от учреждение. В тази връзка е разсъждавано за управленската функция на държавата и осъществяването й от отделни структури, наречени държавни органи. Изтъкнати са размисли за разделението на властите и възлагане на следствените органи, доколкото те са част от съдебната власт, на осъществяване на разследване по наказателни дела в случаите, предвидени в закона. Изведено е заключение, че всички органи, включени в държавния апарат, чрез който се реализира държавна власт, по същество са организационно-правни форми на нетърговски организации, предвидени в законодателството на РБ и са учреждения.
Казаното дотук не е самоцелно. То отговаря на общия упрек, отправен от защитата, че РОС и ВнАС не са били задължени да осъдят дейците по повдигнатото им обвинение, тъй като дадените от ВКС указания са само процесуални, правните изводи са били оставени на тяхна оценка, а направените такива са незаконосъобразни. Простият прочит на обсъжданите указания води до извод не само за липса на мотиви в третираната насока от страна на долустоящите съдилища, но и за посоката на разсъждения по правото в светлината на установените факти и тяхната правилна интерпретация. В този ред на мисли процесните решаващи съдилища изцяло са се съобразили с казаното и върховната съдебна инстанция се съгласява с възприетата теза.
Според разпоредбата на чл.305,ал.1 НК , субект на престъплението по този законов текст е вещо лице, назначено от съд, учреждение, предприятие или организация. Очевидно в случая, предвид фактологията по престъпната дейност, не се претендира Г. и Г. да са назначени от съд, а от представител на ОСлС. Без значение какви са били редакциите на различните материалноправни разпоредби към 1968 г. при влизане в сила на НК и колко не е синхронизирана актуалната регламентация на наказателното право според нормата на чл.305,ал.1 НК /както твърди защитата/, съдът винаги е задължен в рамките на съответните текстове към съответния времеви момент, да прави съответни правни изводи. Те освен това трябва да са в унисон не само с буквалния, но и с прочит в духа на закона. В такъв смисъл е разпоредбата на чл.46,ал.1 ЗНА.
В конкретния казус ВКС не може да се солидаризира със становището на касатора, че става дума за разширително тълкуване на нормата по коментираното престъпление. Вярно е,че Г. е назначен за вещо лице от следовател от ОСлС като разследващ орган на досъдебното производство. Но следователят е представител на следствена служба, която от своя страна е учреждение. И това е така, тъй като става дума за структура от съдебната власт, следователно държавна, създадена за постигане на определена цел- разследване по наказателни дела в съответствие с предписанията, дадени в процесуалния закон. В този смисъл съдът също е учреждение /макар и изведен от нормата на чл.305,ал.1 НК самостоятелно,предвид конструкцията на нормата и понятийния апарат към момента на приемането й/. Разбира се, персонален състав от същия, състоящ се от хора-съдии, не самият съд, назначава вещи лица, при необходимост от използване на специализирани познания в областта на науката, изкуството или техниката. Съдилищата по същество не са приемали, че следователят е учреждение, а че като представител на такова, чрез какъвто човешки ресурс всяко учреждение се представлява, той е издал постановлението за назначаване на вещи лица.
В никакъв случай ВКС не може да се съгласи с позицията на защитата, че учреждение е само мястото, в което трябва да се извърши експертизата, както било уточнено в чл.118 НПК /отм./ и ОСлС не е такова място,тъй като в нея не се извършват експертизи. Анализът на думата “учреждение” в издадените тълковни речници на българския език /чуждица с руски произход/, дава възможност за извод за две основни значения- държавна и обществена служба; както и сградата, където се помещава тази служба /например, Български тълковен речник, допълнен и преработен,издателство Наука и изкуство, 1997 г./. Първото значение е използвано в разпоредбата на чл.305, ал.1 НК, отразявайки изпълнение на скрепена с държавната воля дейност по правораздаване. Второто е уточненото в чл.118 НПК /стар/, тъй като се касае физически за мястото, в което трябва да се реализира експертизата.
Предвид изложеното, следва да се приеме,че и понастоящем спрямо редакцията на състава на чл.305, ал.1 НК, както и към момента на извършване на деянието през 2005 г., назначените на досъдебно производство експерти със задължение да изготвят заключение в областта на науката, изкуството или техниката, са ВЕЩИ ЛИЦА по смисъла на чл.305, ал.1 НК. Обратното би означавало никое назначено в ход на досъдебно производство вещо лице да не бъде субект на подкуп. Нито волята на законодателя, нито тълкуването на нормата на чл.305,ал.1 НК водят до подобен извод.
2/ По оплакванията за нарушения на процесуалните правила.
А/ Според защитата в атакуваното решение се приема наличие на хипотеза по чл.355,ал.1,т.2 НПК-задължителни указания на ВКС по прилагане на материалния закон, което не отговаряло на процесуалната действителност. Това вече бе обсъдено и съдът не намира за нужно да повтаря разсъжденията си. Извън казаното, желае да напомни, че след посоченото вече възобновяване, настоящото разглеждане на делото е второ поред пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Цитираното току-що възражение е поставяно и преди, но макар и да е принципно, не е намерило отражение в мотивите към решение № 461/04.03.13 г.,постановено от ВКС, 2 н.о.по К.Н.Д.1466/12 г. Разборът на позициите по това решение говори по-скоро за съгласие с тезата по изпълнение на указанията по решението за възобновяване на наказателното производство.
Б/ В касационната жалба се твърди, че в обжалваното решение има липса на дължими мотиви и противоречие в самите тях, което е неяснота на волята на решаващия състав и всякога и съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 и т.2,пр.1 НПК.
На първо място се заявява, че ВнАС е извършил формален анализ на показанията на свидетеля Б. и на обясненията на подсъдимите Г. и Г. относно съществения въпрос кога е придобито качеството вещо лице. Недопустимо било презюмирано освен това, че следователят е добросъвестен. ВКС не може да се съгласи със соченото възражение. При спазване на процесуалните указания, дадени по отменително решение № 461/ 04.03.13 г., постановено от ВКС, 2 н.о.по К.Н.Д.1466/12 г., ВнАС е обсъдил подробно как е станало назначаването на подсъдимите от следователя Б. като вещи лица и кога те са били уведомени за това.
Предвид незавидната процесуална съдба на настоящото производство, за което вина може да бъде търсена предимно в държавното обвинение поради изключително неперфектното обвиняване на подсъдимите, разпитваните при повторното разглеждане лица обяснимо не са имали спомени за много обстоятелства и са е наложило четене по съответен процесуален ред на дадени по-рано от тях показания. ВнАС е обсъдил пространно казаното специално от Б., който е дал разяснения за определено несходство в съобщеното от него. Внимателно са обмислени и обясненията на Г. и Г., имащи двояка същност-на доказателствено средство и на средство за защита. Съобразени са както с казаното от Б., така и с депозираното от свидетеля Д.. При спазване на процесуалните правила и логическите връзки, при каквато и да е наличност на драстични противоречия, основателно ВнАС е извел заключение, че към 28.03.03 г., когато подсъдимите са се срещнали за първи път с Д. и са му били поискани пари, те вече са притежавали качеството “вещи лица” /л.17-19 от въззивното дело/.
В тази връзка, на второ място е направен и анализ на относимите към необходимия времеви момент разпоредби на НПК /отменен/-чл.118-125, с който ВКС се съгласява изцяло и не намира за нужно да го повтаря /л.20 и 21 от второинстанционното дело/. Общо казано, експертизата се възлага с акт за назначаване, който се връчва на експерта. Подписът на последния върху този акт е без процесуално значение и е релевантен единствено за установяване на обстоятелството, че са връчени нужните за изготвяне на експертизата материали по наказателното дело. Казаното по принцип е относимо и за досъдебното производство, и за съдебното такова. Процесуално е нужно подписът на експерта да се полага на самата експертиза, за удостоверяване авторството на същата. Така че при всички случаи, с оглед приетото от съдилищата по фактите, към 28.03.2005 г. цитираните обстоятелства са били изпълнени за касатора Г.. Същото се отнася и за Г., предвид времето на установяване на запознаването му с необходимите следствени материали, макар и в действителност да е положил след 28.03.05 г. подпис върху самото постановление за назначаване.
На трето място се заявява противоречие в съдебното становище относно възприет компонент по фактите и правото- в първата част съдът е намерил, че Г. реално е бил заловен с 260 лв.в себе си, а Г.- с 240 лв.,а във втората- че общата сума, получена при съучастие, била 500 лв. Стр.22 от второстепенното съдебно дело е посветена в голяма част на изясняване на този въпрос. При вярно установяване на фактите, изразяващо се във фактическо разделяне на парите, е достигнато и до верен правен извод, а именно- как ще постъпят съизвършителите с придобитото по престъпен начин имущество не е определящо за присъствие на съставомерните признаци на състава на престъплението по чл.305,ал.1 НК, след като те действат в изпълнение на общ замисъл-да получат определена сума /в случая 500 лв. общо/ срещу даване на невярно заключение.
На четвърто място, в касационната жалба се твърди,че не са обсъдени съществени противоречия в показанията на свидетеля Д., такива между казаното от него и свидетеля С., както и между тях и приложените по делото писмени доказателства. Всички тези противоречия са изброени, но няма да бъдат разглеждани поотделно. По мнение на ВКС, а и очевидно по мнение на решаващия апелативен съд, те не са толкова съществени, че да се касае за обезателна нужда от анализа им. Следователно не може да се говори за липса на мотиви-процесуално нарушение по силата на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 НПК. Наред със забравата, настъпила у голяма част от действащите лица по това производство поради споменатата вече негова дълготрайност, са обсъдени задълбочено противоречията и доводите по основните факти, относими към съставомерни елементи на инкриминираното престъпно деяние. Основателно е потвърдена първоинстанционната присъда в нейната осъдителна част за извършено деяние по чл.305,ал.1 НК.
В светлината на последното казано, а и предвид изложеното в мотивировката на настоящия съдебен акт в първата му част досежно Г., не отговаря на процесуалната действителност релевираното в жалбата оплакване на касатора за необсъждане от страна на ВнАС на съществен довод относно съставомерността на деянията и възможността Г. въобще да е субект на престъплението, в извършването на което е обвинен. Всички същностни възражения са намерили отговори в мотивите на атакувания съдебен акт и не са накърнени регламентираните в чл.13, ал.1, чл.14,ал.1 и чл.15,ал.4 и чл.339,ал.2 НПК правила. Обстоятелството,че отговорите са ситуирани в частта по преценка на материалното право, а не на процесуалното, за каквото се оплаква защитата, позовавайки се на недопущение по чл.348,ал.3,т.2,пр.1 НПК, не води до тяхна липса. При това съдебната воля е повече от ясна и не е нужно нейно нарочно повтаряне, но в друг контекст.
Най-накрая, в съдебно заседание пред ВКС защитата на Г. за пореден път вмъква претенцията си за наличие на провокация към подкуп. Този въпрос е бил поставян на разглеждане пред решаващите съдилища и е намирал отговор. Доколкото обаче в жалбата до ВКС принципно е въздигнато нарушение на процесуалните правила или чрез изопачен анализ на доказателствената съвкупност, или чрез игнориране на събрани в полза на подсъдимите материали, този съд изразява несъгласие с посочения довод. Това е така, тъй като по правилно установената фактология на престъпната дейност е прието, че Д. е обсъдил със свой познат полицай въпроса дали да даде пари на дейците, макар и поначало да не е искал да го прави, след като вече такива са му били поискани, за да бъде изготвено неверно заключение.
3/ Явна несправедливост на наложеното наказание:
В жалбата на касатора и допълнителното изложение към нея са отразени аргументи за явна несправедливост на наложеното наказание чрез неотчитане от страна на решаващите съдилища на редица смекчаващи обстоятелства, охарактеризирани като многобройни такива, с дължима преценка, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко, ако бъде наложено. Все в контекста на наказанието, се претендира нарушение на материалния закон с неприлагане нормата на чл.55 НК, най-малко поради продължителност на производството над осем години и шест месеца, което обстоятелство не може да не бъде взето предвид като изключително такова.
Поначало е вярно казаното в допълнението към касационната жалба,че ВнАС е намерил липса на критично отношение към стореното от страна на Г.. Той е давал обяснения, в които отрича да е автор на вмененото му деяние, извън принципното несъгласие с обвинението на описаното по-горе формално основание. Това е негова позиция, разрешена от процесуалния закон. Следователно не може да се упреква един подсъдим за липса на критичност, след като той, упражнявайки при даване на обяснения правото си на защита, не приема упрек за осъществяване на деянието. Като е сторил обратното, ВнАС е допуснал сочено от защитата процесуално нарушение.
По-важно обаче в случая е друго. Без съмнение е прието, че настоящото наказателно производство протича повече от осем години и подсъдимите лица нямат отношение към тази продължителност. Същевременно очертаното обстоятелство е считано от ВнАС за смекчаващ фактор, но не и за изключително облекчаващ такъв по смисъла на чл.55 НК. Видно от самата касационна жалба, ВКС бива приканен евентуално да приеме наличие на предпоставките на чл.55 НК, както при първата алтернатива-многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, прогласено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко, така и при втората- дълготрайността на производството представлява изключително смекчаващо обстоятелство. Без да намира за нужно да разсъждава на плоскостта на първата посочена предпоставка, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се съгласява, че дълготрайността на делото, без за същата касаторът да има какъвто и да е принос, трябва да бъде отчетена в светлината на чл.55 НК. В такъв смисъл е не само напоследъшната българска съдебна практика, но и явните послания, изпращани по решенията на Европейския съд по правата на човека по чл.6 от ЕКЗПЧОС.
Ето защо решението на ВнАС в частта по изменение на първоинстанционната присъда и намаляване на наложеното на Г. наказание лишаване от свобода и глоба, трябва да бъде изменено, като на основание чл.55,ал.1,т.2,б.Б,пр.1 НК /доколкото в санкционната част на нормата на чл.301,ал.1 НК, към която се отнася чл.305 НК в конкретния случай на обвиняване, няма предвиден минимум на лишаването от свобода/ на Г. бъде определено наказание пробация. За да бъдат изпълнени предвидените в чл.36 НК цели на наказанието, по мнение на тази инстанция следва да бъдат определени двете задължителни за налагане пробационни мерки по чл.42 А,ал.2 НК- задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване пред пробационен служител два пъти седмично /чл.42 Б,ал.1 НК/ и задължителни периодични срещи с пробационен служител- и двете за срок от една година.
На основание чл.55,ал.3 НК съдът счита, че не следва да налага по-лекото наказание, предвидено от закона наред с лишаването от свобода-лишаване от права по т.6 и 7 на чл.37,ал.1 НК. В тази връзка отново взима предвид дълготрайността на производството.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 80/23.05.13 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.65/13 г. в частта, с която е изменена присъда №57/21.12.11 г.,постановена от ОС-Русе по Н.Д.273/11 г., досежно променено осъждане на подсъдимия Т. И. Г. и намаляване на наложените му наказания.
ОТМЕНЯВА присъда №57/21.12.11 г.,постановена от ОС-Русе по Н.Д.273/11 г., в частта по осъждане на подсъдимия Т. И. Г. за извършено престъпление по чл.305,ал.1,пр.2 вр.чл.301, ал.1, пр.1 и 2 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.26,ал.1 НК и в частта по присъдените му за плащане разноски.
На основание чл.354,ал.1,т.2,пр.1 вр.чл.24,ал.1,т.4 НПК ПРЕКРАТЯВА наказателното производство срещу Т. Г..
ИЗМЕНЯВА решение № 80/23.05.13 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д. 65/13 г. по отношение на наложеното на подсъдимия И. П. Г. наказание, както следва:
На основание чл.55,ал.1,т.2,пр.1 НК ОПРЕДЕЛЯ наказание ПРОБАЦИЯ, налагайки за срок от една година две пробационни мерки-задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване пред пробационен служител два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|