5 Р Е Ш Е Н И № 362 София, 03 октомври 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ПЕТКОВ КРАСИМИР ШЕКЕРДИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1833/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на частния тъжител В. А. Б. против новата въззивна присъда № 143/12.05.2011 г., постановена по ВНЧХД № 1415/2011 год. от Софийски градски съд. С новата присъда въззивният съд е отменил присъдата от 21.01.2011 г. по НЧХД № 266/2009 г. на Софийски районен съд в наказателно-осъдителната част, като е признал подсъдимия К. К. Г. за невиновен в извършено от него престъпление по чл. 148, ал.2 във вр. с ал.1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 147 от НК за отправени конкретни клеветнически изявления. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата оправдателна част, срещу която част е липсвала въззивна жалба от частния тъжител. В допълненията към касационната жалба, подадени след оттеглянето на тези с вх. № 1294/21.07.2011 г., се претендират касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Направено е искане за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата се поддържа от процесуален представител. Защитникът на подсъдимия К. Г., последният редовно призован, но неучастващ в касационното производство, поддържа становище за неоснователност на жалбата. Моли присъдата на въззивния съд да бъде оставена в сила. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и правилност на въззивната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Преди всичко следва да се посочи, че подсъдимият Г., чрез защитника си, е направил изрично искане производството да продължи, независимо от предпоставките на чл. 24, ал.1, т. 3 от НПК във вр. с чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. Следва също така да се отбележи, че във въззивния съдебен акт има и потвърдителен диспозитив на оправдателната част на присъдата, поради което тази част има характер на решение, изключено от касационен контрол (чл. 346 от НПК). Последното уточнение е необходимо, доколкото въззивният съд е утвърдил оправдаването на подсъдимия Г. за част от повдигнатите обвинения по чл. 148, ал.2 във вр. с чл. 147 от НК, допълвайки (прецизирайки) основанията за оправдаване, а в касационната жалба се обосновават, макар и не пряко, доводи, изводими от тази част на присъдата. ІІ. По доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Поддържа се, че “вътрешното убеждение на съда, въз основа на което същият се е произнесъл по въпросите за съставомерността на деянието на подсъдимия (приемайки, че извършеното от него не съставлява престъпление); за вината на подсъдимия (приемайки, че такава липсва), не е формирано на основание обективно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото”. Проверката на процесуалната дейност на въззивния съд не сочи да са допуснати претендираните съществени нарушения, които да водят до упражняване правомощията на касационната инстанция за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Възраженията, че са останали необсъдени в пълнота самите твърдения на подсъдимия, изнесени от него в процесната жалба, адресирана до Министъра на здравеопазването, както и че съдът не е обсъдил отделни пасажи от същата (нарочно цитирани в допълнението, представено от касатора, в това число и такива, за които е потвърден оправдателния диспозитив на присъдата), са неоснователни. Въззивният съд е обсъдил изявленията, залегнали в жалбата до Министъра на здравеопазването, и вменени на подсъдимия Г. като престъпни. Конкретно посоченото от частния тъжител изявление е обсъдено в рамките на общото обмисляне на съдържанието на жалбата. От една страна, като инструмент, посредством който подсъдимият Г. упражнява правото си да сезира компетентен орган за проверка на действията на лекуващия екип. И от друга, анализирайки самото изявление е извел заключението, че не става дума за факти в строгия смисъл, а до мнения, субективни съждения и собствена на подсъдимия оценка, които остават извън обхвата (предмета) на “клеветата”. Втората инстанция е преценявала инкриминираните изрази не сами за себе си, а в светлината на всички обстоятелства, очертани като фактология в депозираната от подсъдимия жалба и правилно е възприето, че същността на последната е насочена към изискване на проверка на случая (каквато е и назначена) и неговото изясняване, а не към опозоряване на тъжителя. На следващо място, вярно е, че елемент от състава на престъплението клевета е “неистинността” на разгласеното позорно обстоятелство или приписаното престъпление. Доколкото в конкретния случай, става дума за оценъчни съждения, лична оценка и мнение на подсъдимия за определени факти, а не за самите факти, то обсъждането на истинността на тази оценка е безпредметно. Именно в тази връзка са съображенията на въззивния съд, което определя и неоснователността на твърденията на жалбоподателя, че в нарушение на закона е изключен елемент от състава на престъплението. Въззивният съд не е пропуснал да обсъди и друго, към което насочва сега жалбата, позовавайки се на изводите на СМЕ, без обаче в нея да се коментират в цялост експертните мнения. С основание съдът е посочил, освен всичко друго, че поради липсата на аутопсия на трупа не може да се установи с категоричност каква е причината за смъртта на съпругата на подсъдимия и каква е връзката с проведените операции (виж СМЕ) и затова не може да се определи, че субективната оценка на подсъдимия (неговата теза, поддържана в жалбата) е непременно неправилна. Аргументацията, изложена в жалбата, че правото на гражданите да изказват мнение и да разпространяват информация не е абсолютно, а търпи ограничение, е вярна, но това не обуславя основателност на твърденията за нарушение на материалния закон. Въззивният съд (виж мотиви, л. 47 от делото), е разгледал през призмата на процесния казус и този въпрос, включително и относно “ограничителното основание по чл. 10, т. 2 от ЕКПЧОС”, на което се позовава касаторът. Въззивният съд е аргументирал липсата на субективна съставомерност и с оглед претендирания косвен умисъл. Изложените съображения са убедителни, основаващи се на пълна преценка, на всички събрани доказателства. С оглед на казаното, въззивният съд не е допуснал и нарушение на закона, след като по същество е констатирал липсата на съставомерни признаци и поради това е оправдал подсъдимия Г.. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354,ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 143/12.05.2011 г., постановена по ВНЧХД № 1415/2011 год. от Софийски градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.