Р Е Ш Е Н И Е № 54 гр.София, 12 април 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди и двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Галина Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 151/22 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подс. Б. А. Д. чрез служебния му защитник – адв. Е. М. и адв. Д. А. преупълномощен защитник, срещу решение № 223 от 5.07.2021 г. на САС, постановено по внохд № 401/21 г. В жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК. В нея се излагат доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила на досъдебното производство, изразили се в това, че пострадалите от престъплението по чл. 149 от НК били разпитани по реда на чл. 223 от НПК в отсъствието на подс. Д. и защитника му, без те да са били уведомени за провеждане на разпитите. Анализът на доказателствата се приема за избирателен и тенденциозен, а осъждането на подс. Д. за несправедливо. Претендира се, че материалния закон е приложен неправилно, с оглед предвидената алтернативност на квалифицирания състав по чл. 149, ал.2, т. 4 от НК „зависимост или надзор“. Приетата за установена фактическа обстановка, според касатора, не съответства на доказателствата, тъй като подсъдимият не е упражнявал контрол над децата. Критики се отправят към съдържанието на съдебното решение, което не отговаряло на критериите на чл. 339, ал. 2 от НПК. В жалбата се поддържа касационно основание „явна несправедливост“ на наложеното наказание, без да са развити съображения в негова подкрепа. В заключение се настоява за отмяна на въззивното решение и за оправдаването на подс. Д., алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав или за намаляване на размера на определените наказания до шест години лишаване от свобода. В съдебното заседание пред ВКС, назначеният служебен защитник поддържа депозирана жалба по изложените в нея съображения. Подс. Д. моли за намаляване на наказанието Частните обвинителки К., Н., Ф. С. и К. П. не се явяват, като са депозирали възражение срещу жалбата, с което настоява за оставяне в сила на въззивното решение. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице релевираните в нея оплаквания, обосноваващи отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия. Наложеното наказание намира за справедливо, поради което пледира за оставянето в сила на атакувания съдебен акт. ВКС, трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия и в рамките на поискания с жалбата касационен контрол, намери следното : Касационната жалба е неоснователна. С присъда № 3 от 19.02.2021 г., постановена по нохд № 507/20 г. Софийски Окръжен съд признал подс. Б. А. Д. за виновен в това, че в периода от 20.04.2020 г. до 18.05.2020 г. в [населено място], [община] на неустановени дати, няколкократно, чрез употреба на сила и заплашване, чрез използване на положение на зависимост и надзор, извършил действия с цел да възбуди и удволетвори полово желание, без съвкупление по отношение на повече от две малолетни лица Н. С. на 13 години, К. С. на 11 години и Ф. С. на 5 години, като извършил деянията при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 149, ал. 5 , т. 1 ,т. 3 и т. 4, вр. ал. 2, т. 1 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. А от НК и във вр. чл. 371,т. 2 от НПК във вр. чл. 58а, ал. 1от НК го осъдил на лишаване от свобода в размер на дванадесет години. Със същата присъда признал подс. Б. А. Д. за виновен в това, че в периода от 14.05.2020 г. до 19.05.20120 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление се заканил с убийство спрямо К.Р. П. на датите 14.05.20 г. , 18.05.20 г. и на 19.05.20 г., като това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал.1 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК във вр. чл. 58 а, ал.1 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода. Със същата присъда признал подс. Б. А. Д. за виновен в това, че на 19.05.2020 г. в [населено място] се заканил с убийство спрямо Н. С. на 13 години, като това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК във вр. чл. 58 а, ал.1 го осъдил на четири години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК наложил на подс. Б. А. Д. най-тежкото от така определените наказания, а именно това в размер на дванадесет години лишаване от свобода, като на основание чл. 57, ал.1, б. А и б. Б от ЗИНЗС определил първоначален строг режим на изтърпяването му. На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. Д. е с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 19.05.2020 г. Отнел в полза на държавата вещественото доказателство.Осъдил подс. Д. да заплати направените по делото разноски в общ размер на 2 159,30 лв. По жалба на подс. Д. чрез защитника му в АС-София е образувано внохд № 401/21 г., по което с решение № 223 от 5.07.2021 г. присъдата е потвърдена изцяло. Със съдържанието на жалбата, която се отнася единствено до престъплението по чл. 149, ал. 5 от НК, са наведени доводи извън касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК, което налага ВКС да очертае дължимата проверка, с оглед изискванията на чл. 347, ал. 1 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон е защитено с доводи за необоснованост на въззивния акт и със съображения за недоказаност на обвинението по чл. 149, ал. 5 от НК, които не попадат в обхвата на касационния контрол, тъй настоящата инстанция е инстанция по правото, а не по фактите, и не може да установява нови фактически положения. Проверката, която настоящият съдебен състав извършва е обвързана от приетите факти от инстанциите по същество. На първо място, ВКС следва да фокусира вниманието си на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, които могат да бъдат обособени в следните три групи : 1. Съществени процесуални нарушения, с които е ограничено правото на защита на подсъдимия още на фазата на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд. 2. Несъгласие с осъществената от втората инстанция аналитична дейност, касаеща оценката на доказателствените материали. 3. Критика срещу качеството на първоинстнационната присъда и въззивното решение, с което тя е потвърдена и в което отсъствали отговори на направените от защитата възражения. Внимателното запознаване с материалите по делото не позволява да се споделят релевираните в жалбата оплаквания, с които се претендира наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Това е така, защото : Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК. Делото е било разгледано по този ред по изричното настояване на подсъдимия и защитата му, чието становище е отразено в протокола от съдебното заседание от 19.02.2021 г. /л. 105-118/. Подсъдимият Д. и защитника му адв. М. недвусмислено са поддържали искането си за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371 ,т. 2 от НПК, като подсъдимият е заявил, че признава фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е съгласен за тях да не се събират доказателства /л. 109 и л. 113/. Съдът е изпълнил задълженията си по чл. 371, ал. 1 от НПК и е разяснил правата му и последиците от направеното самопризнание, като в хипотезата на чл. 372 , ал. 4 от НПК е проверил, дали самопризнанието се подкрепя от събраните доказателства в хода на досъдебното производство. След като е дал положителен отговор на този въпрос, Окръжният съд е пристъпил към провеждане на съкратеното съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК и е постановил присъдата си. Процесуалната изрядност на проведената съдебна процедура е проверена във въззивното производство по делото. Липса на допуснати отклонения в нея, е дало основание на апелативния съд да обсъди доказателствените материали и да направи своя собствена преценка, като в заключение той е споделил фактическите и правни изводи на контролираната от него инстанция. Не търпи критика осъществения от Софийски апелативен съд контрол за законосъобразност на оспорения пред него акт, с оглед изчерпателност, обективност и професионализъм, поради което жалбата, съдържаща упрек срещу аналитичната дейност на съда е лишена от основание. Не е нарушено правото на защита на подс. Д. в хода на досъдебното производство и за това и въззивният съд не е направил констатации в тази насока, въпреки наведените пред него от подсъдимия доводи. Разпитите на непълнолетните Н. и К. по реда на чл. 223 от НПК, са били проведени преди привличането на Д. като обвиняем на 20.05.2020 г., но от това не следва, невалидност на извършеното действие. Разпитите на пострадалите пред съдия са от 19.05.2020 г. / т. 2 ДП, 22 - 25,л. 29 - л. 32/ и тъй като Д. не е имал процесуалното качество на обвиняем, разследващите не са имали задължение да го уведомят за провеждането на предвидените процесуално следствени действия. От значение в случая е, че е спазено изискването на чл. 140 от НПК /с оглед непълнолетната възраст на св. К. и св. Н. С./. Не намира опора в материалите по делото становището на касатора за тенденциозен и едностранчив анализ на доказателствената съвкупност, който е защитен с твърдение, че наличните доказателства не подкрепят обвинителната теза и описаната в обвинителния акт фактическа обстановка, и въпреки това въз основа на показанията на непълнолетните пострадали и на тяхната майка съдът я е приел за доказателствено обезпечена. Следва да се припомни, че в рамките на развилата се пред първата инстанция съдебна процедура, подс. Д. е признал фактите в обвинителния акт и се е съгласил да се ползват събраните от органите на досъдебното производство писмени и гласни доказателства и доказателствени средства. В последствие, пред въззивната и касационна инстанции, той не разполага с възможност да оттегля направеното от него самопризнание, поради това, че очакванията му за по-ниско наказание и благоприятна присъда, не са се оправдали. Оттегляне на самопризнанието е допустимо, само ако е било дадено под оказана външна намеса и под натиск, с което е компрометирана законосъобразността на проведеното съкратеното съдебно следствие. В конкретния случай, доказателства за това липсват. На следващо място неоснователно се сочи, че въззивният съдебен акт не отговаря на заложения в закона стандарт. В него са възприети изводите на първата инстанция и заедно с това е направена качествена оценка на доказателствените материали, като в съответствие с чл. 339, ал. 2 от НПК са дадени изчерпателни отговори на възраженията на подс. Д. срещу процесуалната издържаност на проведеното съкратено съдебно следствие и използваните доказателствени източници. Решението на САС съдържа убедителни отговори на всички правно значими възражения и покрива дължимия стандарт в чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. При постановяване на първоинстнационната присъда не е допуснато процесуално нарушение, поради това, че в диспозитива й не е посочено първоначално определеното наказание от 18 години лишаване от свобода, а е отразено наказанието след редукцията му с една трета наказание - 12 години лишаване от свобода. Този факт не се отразява на законосъобразността на съдебния акт, тъй като в него са намерили цифрово изражение, основанията въз основа, на които съдът е определил размера на наказанието в хипотеза на чл. 373, ал. 2, вр.чл. 58а, ал. 1 от НК. По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК Въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е квалифицирал престъплението по чл. 149, ал. 5, т. 1, т. 3 и т. 4 вр. ал. 2, т. 1 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. чл. 29, ал. 1 б. А от НК. Подс. Д. правилно е признат за виновен в извършване на престъплението, като квалифициращите обстоятелства от състава му –малолетието и броя на жертвите/ възрастта на пострадалите деца на 13, 11 и 5 години/, използваната сила и заплашване са имали отражение в съзнанието на дееца, тъй като те са логическа последица от установените факти, които той е признал – съжителството с тяхната майка, обитаването на общо домакинство с тях, осигуряването на тяхна издръжка и обстоятелството, че започнали да го приемат за свой родител, /наричали ли го „тате“/. Не е допуснато нарушение на материалния закон с осъждането на подс. Д. по двата квалифицирани признака по чл. 149, ал. 2, т. 4 от НК -чрез използване на положение на „зависимост или надзор“. Въпреки, поставянето им в условията на алтернативност в нормата, за съставомерността на деянието, законът не поставя изискването да е налице само едно от двете обстоятелства- „зависимост“ или „надзор“. Съюзът „или“ между двете, не изключва възможността те да съществуват едновременно и заедно, защото извършителят на престъплението следва да е лице, спрямо което жертвата се намира в състояние на „зависимост“– финансова, социална, възпитателна или друга. Включително той, може да е член от семейството или от домакинството, в което живее пострадалото дете. „Надзорът“ може да се осъществява, както по силата на биологична родителска връзка, така и по силата на осиновителна или духовна. Надзорът може да бъде осъществяван чрез възлагане на дейност, при трудово правоотношение - напр. отглеждане в социални домове, или чрез инцидентно поверяване на грижата /контрола/ на трето лице, като субектът на престъплението може да е родител, учител, възпитател, треньор и други. Конкретният случай, разкрива едновременното проявление на двете квалифициращи обстоятелства, тъй като подсъдимият е създал с трите непълнолетни деца, отношение на зависимост, поради полагането на грижи за тяхната финансова издръжка и помощ в семейството. По силата на създалата се семейна връзка между майката на пострадалите и подс. Д., която включва обща отговорност при отглеждането им, подсъдимият е упражнявал надзор над децата- чрез контрол, наблюдение и др., поради което неоснователно се твърди от касатора, че този квалифициращ белег на престъплението не е налице. По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК С оглед охранявания обект на защита, в който попада най- уязвимата част от обществото – децата и конкретно измерение на увредените от деянието обществени интереси, ВКС не установи наличието на третото касационно основание - „явна несправедливост“ на наложеното наказание. Определеното, държи сметка на степента на обществена опасност на деянието и на дееца и отчита целите на чл. 36 от НК. Фактът, че подсъдимият е поддържал финансово семейството на св. П. и четирите й деца не смекчава неговата отговорност и правилно е бил обсъден в светлината на квалифициращите обстоятелства по чл. 149, ал. 2, т. 4 от НК. Признанието на обстоятелствената част на обвинителния акт не може да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, с оглед разрешението дадено от ВКС в т. 4 от ТР № 9/09 г. на ОСНК, тъй като то е послужило като основание за провеждане на съкратено съдебно следствие и намаляване на наказанието с една трета. Само признание, направено в хода на ДП и спомогнало за разкриване на престъплението би могло да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство в развилата се процедура. В конкретния случай, подс. Д. в разпитите си като обвиняем на 20.05.2020 г. и 24.11.2020 г. /л. 54, л. 56, л. 60, т. 1/ се е възползвал от правото си да не дава обяснение, поради което не може да се сподели тезата на защитника му, че е налице необсъдено смекчаващо отговорността обстоятелство, което следва да доведе до редукция на наказанието. Не следва да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство процесуалното поведение на подсъдимия - факта, че подс. Д. не е саботирал провеждането на съдебното производство и не е ставал причина за отлагането му, не следва да му предоставят допълнителен бонус. Няма спор, че с оглед избраната процедура по реда на глава 27 от НПК, наказателното производство срещу него се е развило с бързи темпове и е покрило стандарта за „разумна продължителност“ прокламиран в чл. 22 от НПК и чл. 6 от ЕКЗПЧ, но и от това не следва допълнителното премиране на подсъдимия. В заключение, ВКС не намери основания за намалявана на наказанието и прие, че то е индивидуализирано правилно, при комплексно отчитане на всички значими обстоятелства по делото. Поради изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният Касационен съд – трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 223 от 5.07.2021 г., постановено по внохд № 401/21 г. по описа на Софийски Апелативен съд. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.