Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
гр. София, 10.07.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар Надя Цекова и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 31/2014 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения В. З. В. за възобновяване на НОХД № 309/2012 г. по описа на РС – гр. Лом, отмяна на постановената по него присъда от 11.12.2012 г., както и на решението от 22.10.2013 г. по ВНОХД № 124/2013 г. по описа на окръжен съд – гр. Монтана, и оправдаване на осъдения за престъплението по чл. 220, ал. 1 (ред., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което е осъден, или, алтернативно, връщане на делото за ново разглеждане на досъдебното производство.
В искането на осъдения са мотивирани твърдения за наличие на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. В подкрепа на доводите за допуснато нарушение на материалния закон са развити съображения за отсъствие на обективен елемент от състава на престъплението по чл. 220, ал. 1 от НК – неизгодността на сключените от него в качеството му на ликвидатор сделки, който обективен признак в противоречие със съдебната практика бил обсъждан от съдебните инстанции единствено от гледна точка на цената на сделките. Всички предприети от осъдения В. стъпки във връзка с прекратяването на дейността на търговското дружество [фирма] при условията на пълна ликвидация били законосъобразни. Решенията за избор на купувач на процесните имоти, приемането на офертата на търговското дружество [фирма], определянето на начина на плащане са били взети от колективен орган – сформираната комисия за избор на купувач. Макар същата да е била председателствана от осъдения, по делото нямало данни, че той е налагал мнението си или е държал постигането на конкретния резултат „на всяка цена”. Ликвидационните стойности на терена, на сградите, на машините, съоръженията, селскостопанския инвентар и транспортните средства, предмет на продажбите, са били определени от дружеството [фирма]. Нямало доказателства дружеството купувач да е било създадено целево, за да се закупят дълготрайните активи на [фирма], а съобразно заповедта РД 41-224/30.03.2001 г. на министъра на земеделието и горите дейността на [фирма] следвало да се прекрати в кратък срок – до 15.10.2001 г. В искането за възобновяване са залегнали доводи за несъставомерност на поведението на осъдения и от субективна страна. Изводите на съдилищата за наличието на умисъл при сключването на инкриминираните сделки били неправилни, тъй като в тази насока нямало доказателства. Като процесуално нарушение е изтъкнато несъобразяването на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК, тъй като в него липсвали твърдения за наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 220, ал. 1 от НК и не било посочено в какво се състояла неизгодността на сделките. Това нарушение било пренесено в постановените съдебни актове, които също не съдържали мотиви по въпроса защо извършените сделки са били счетени за неизгодни. Основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е обосновано с налагането от съдилищата на наказание за „крайно недоказано” престъпление.
Осъденият В. В., редовно призован, и неговият надлежно упълномощен защитник не се явяват в съдебно заседание. По делото е постъпила изготвена от защитника адв. Г. писмена защита, в която са изложени доводи в подкрепа на искането за възобновяване.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното:
С присъда от 11.12.2012 г. по НОХД № 309/2012 г. районен съд – гр. Лом е признал подсъдимия В. З. В. за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление за времето 24.07.2001 г. – 05.10.2001 г., в [населено място], област Мон., в качеството си на длъжностно лице – ликвидатор на [фирма], назначен със заповед на министъра на земеделието и горите № РД № 41-224 от 30.03.2001 г., съзнателно сключил девет неизгодни сделки – продажби на дълготрайни и краткотрайни материални активи, собственост на дружеството, от които сделки произлезли значителни вреди за предприятието в размер на 163 098.61 лева, поради което и на основание чл. 220, ал. 1 (ред., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 220, ал. 2 от НК за това деянието да представлява особено тежък случай.
По жалба на подсъдимия В. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 23/2013 г. по описа на ОС – Монтана, като с нова присъда от 11.03.2013 г. съдебният акт на районния съд е бил отменен в осъдителната част и подсъдимият е бил оправдан за престъплението по чл. 220, ал. 1 (ред., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
По касационен протест на прокурор при ОП – Монтана е било образувано касационно производство по НД № 781/2013 г., като с решение № 265 от 18.07.2013 г. въззивната присъда от 11.03.2013 г. е била отменена, а делото – върнато на МОС за ново разглеждане от друг състав.
Новото въззивно производство е било проведено по ВНОХД № 124/2013 г. по описа на МОС, като с решение от 22.10.2013 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК съдът изменил присъдата от 11.12.2012 г. по НОХД № 309/2012 г. на РС – [населено място], като оправдал подсъдимия В. В. за шест от сключените сделки, както и за разликата в стойността на настъпилите за предприятието вреди от 96 746.20 лева до 163 098.61 лева, и намалил размера на отложеното при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години наказание лишаване от свобода, определено по отношение на подсъдимия В., на една година лишаване от свобода.
Решението на Монтанския окръжен съд от 22.10.2013 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на осъдения В. за възобновяване на наказателното производство е внесено на 14.12.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК, срещу акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок.
Разгледано по същество, искането на В. З. В. за възобновяване на наказателното дело, по което е осъден, е неоснователно.
Макар в искането на осъдения (а и в писмените бележки на защитника му адв. Г.) да е посочено, че се претендира възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 309/2012 г. по описа на Ломския районен съд, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на релевираните основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт.
В разглеждания казус липсват твърдените от молителя непълноти в съдържателната част на внесения срещу обвиняемия В. обвинителен акт, които да представляват съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и да рефлектират върху възможността му да разбере в какво точно е обвинен. Отразените в искането разсъждения на осъдения В. относно изключителното значение на правото на подсъдимия да научи в какво се обвинява и въз основа на какви доказателства са принципно правилни. Вярно е, че това право е абсолютна предпоставка за пълноценната и ефективна защита на привлеченото към наказателна отговорност лице и нарушението му неизменно се квалифицира от ВКС като съществено. В случая обаче обвинителният акт срещу осъдения В., въз основа на който е било образувано съдебното производство, не страда от сочените недостатъци. Спазени са задължителните му реквизити, както и регламентираните от чл. 246 от НПК минимални изисквания към съдържанието му. Не е основателно твърдението на осъдения В. за липса на обосновка защо прокурорът е приел, че инкриминираните сделки по пунктове 1, 2 и 3 от обвинителния акт били неизгодни и че били сключени съзнателно. (По отношение на останалите пунктове от обвинението осъденият е бил оправдан, поради което липсва необходимост от обсъждането им). В обвинителния акт са отразени данни за общото финансово състояние на търговското дружество [фирма] – [населено място], собственост на Министерство на земеделието и горите (МЗГ), което е могло да погаси задълженията си преди обявяването му в ликвидация (л. 2 от обвинителния акт); описани са подробно сделките с активите на търговското дружество, уговорената схема на заплащане на цената им и произтеклите последици за дружеството (л. 4); посочено е, че продажбата на съответните материални активи е била извършена на драстично занижени цени; конкретизирана e разликата между общата стойност на фактурираните продажби и платените такива; във връзка със субективната страна на престъплението е уточнено, че се извежда от действията на осъдения В., предхождащи сделките, процедурата за провеждането им, сключването им и последващото му поведение (л. 7 от обвинителния акт). От изложеното следва, че в обстоятелствената част на обвинителния акт са очертани в необходимия и достатъчен обем фактите, обуславящи престъпната съставомерност на поведението на осъдения; надлежно са посочени времето, мястото, изпълнителното деяние, механизма на извършване на престъплението, вредоносните последици, както и представното съдържание на дееца. При прочита на обвинителния акт се установява, че обвинителната теза на прокурора е формулирана по начин, ясно очертаващ рамката на предмета на доказване и пределите на правото на защита, поради което ВКС отхвърли възражението на осъдения за несъобразяване на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК.
Неоснователни са доводите на осъдения В. за отсъствие на обективен елемент от състава на престъплението по чл. 220, ал. 1 от НК – неизгодност на сключените от него в качеството му на ликвидатор сделки. Аргументите на осъдения и защитника му по съдържанието си на практика са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съдебните инстанции, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност на престъплението по чл. 220, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което В. В. е бил признат за виновен и осъден. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно основание за проверка на атакуваните съдебни актове, вкл. и в производството по реда на възобновяването на наказателни дела. ВКС има възможност да провери само спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, при установяването на относимите към предмета на доказване обстоятелства. Тъй като проверявания от ВКС въззивен съдебен акт не страда от процесуални пороци, вътрешното убеждение на съдебния състав е правилно формирано и не може да бъде поставено под съмнение. Пространно изложените в искането за възобновяване доводи в подкрепа на застъпваната от осъдения теза преповтарят наведените съображения на защитата пред първата и въззивната инстанции, включително и при първото въззивно разглеждане на делото. Всички аргументи на осъдения са били подробно обсъдени от МОС в решението му от 22.10.2013 г. по ВНОХД № 124/2013 г., при това, стриктно в контекста на указанията на ВКС, ІІ н.о., залегнали в отменителното решение № 265 от 18.07.2013 г. по НД № 781/2013 г. В хода на събирането и проверката на доказателствата в съдебната фаза е спазен регламентирания процесуален ред, като не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Въззивният съд е оценил доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните му изводи. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, МОС е проверил и обсъдил цялостната доказателствена съвкупност, като се е съгласил частично (в осъдителната част по отношение на пунктове 1, 2 и 3 от обвинението) с установената от районния съд фактология и с правната й оценка. Не се констатира непълнота на мотивите в нито една част на въззивното решение на МОС от 22.10.2013 г., което се характеризира с изчерпателност и аналитичност. На л. 23 и л. 24 от него обстойно са обсъдени всички аргументи, обосноваващи извода на съда за неизгодност на сключените от осъдения В. сделки, като претенциите на последния за липса на мотиви по отношение на този обективен признак на инкриминираното престъпление неопровержимо се оборват от самото съдържание на съдебния акт. С искането си осъденият всъщност оспорва дадената от въззивния съд интерпретация на изяснените по делото факти във връзка с приетата съставомерност на поведението му. Субективното му несъгласие със суверенната оценка на установените от въззивния съд фактически положения обаче не е основание за ревизия на решаващите изводи на съда, щом те са изведени при отсъствие на процесуални нарушения и са надлежно мотивирани съгласно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК.
Конкретно, осъдителната част на атакуваното по реда на възобновяването на наказателни дела въззивно решение се отнася до: 1) продажбата с нотариален акт № 1291/24.07.2001 г. на терен с обща площ 97 130 кв.м., представляващ парцел І, кв. 22 по плана на [населено място], обл. Монтана, на стойност 29 139 лева и находящите се върху него постройки – комплексна триетажна сграда, състояща се от компресорно помещение, цех и администрация, сграда „пласмент и караулка”, сграда „кантар”, сграда „трафопост”, сграда „гараж за автомобили”, сграда „склад двигатели”, сграда „леярна и чистене отливки”, на стойност 38 722 лева; 2) продажбата на 01.08.2001 г. на ДМА по опис, определен от МЗГ, на стойност 24 379 лева; 3) продажбата на 01.08.2001 г. на ДМА по опис, определен от МЗГ, на стойност 9 086 лева, с обща продажна цена на всички ДМА в размер на 101 326 лева. Посочените сделки (пунктове 1 – 3 от обвинителния акт), сключени от осъдения В. в качеството му на ликвидатор на търговското дружество [фирма], собственост на МЗГ, законосъобразно са характеризирани в атакувания съдебен акт като „неизгодни”. При тази преценка са взети предвид задължителните указания на ВКС по приложението на закона, дадени с отменителното решение № 265 от 18.07.2013 г. по НД № 781/2013 г.. В него (л. 4) ясно и недвусмислено е разяснено разбирането за „неизгодност” на дадена сделка, вложено в разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от НК – че сделката е неизгодна, „когато е сключена без да е необходима за функциониране на структурата на засегнатата страна и когато нейните клаузи са неизгодни и не водят до постигане на целения икономически ефект”. За да достигне до основния си извод за неизгодност на сключените от осъдения В. сделки, МОС е анализирал комплексно всички техни параметри от гледна точка на посочените в отменителното решение на ВКС критерии, поради което упрекът за едностранчива оценка (единствено с оглед цената на продажбите) се явява неоснователен.
Макар и да няма абсолютно значение, цената на сделките не може да бъде игнорирана като съществен фактор при преценката на въпроса за неизгодността им. По отношение на сключените между осъдения В. в качеството му на ликвидатор на [фирма] и търговското дружество [фирма], [населено място] сделки съдилищата са констатирали, че неоправдано са били осъществени при условията на „бърза” ликвидация, при която е било възможно намаление на продажната цена на активите до 50% от стойността им. (В изготвената ликвидационна оценка от фирма [фирма] ликвидационните стойности са били калкулирани в два варианта – при нормална и бърза продажба). Като краен резултат от осъществените конкретни продажби на ДМА на държавното дружество са били осъществени от осъдения буквално на „безценица”. Показателно в тази насока е сравнението между стойностите на данъчната оценка (228 213.20 лева), пазарната оценка при нормална ликвидация (229 271 лева) и цената при бърза ликвидация на ДМА (101 326 лева), посочени от тройната съдебно-счетоводна експертиза, назначена от първоинстанционния съд (задача ІІ).
По делото не са установени приемливи причини за провеждане на бърза продажба. Сочената от осъдения В. необходимост от спешна разпродажба на активите с оглед указания в заповед № РД 41-224/30.03.2001 г. на министъра на земеделието и горите срок за извършване на ликвидацията – до 15.10.2001 г. правилно не е била приета от МОС за състоятелен повод, оправдаващ пристъпването към бърза разпродажба. Неоснователността на подобна теза се опровергава от последващото поведение на самия ликвидатор В., който е знаел, че даденият от министъра срок не е фатален и при необходимост може да бъде удължаван (чл. 266, ал. 2 от ТЗ), като двукратно се е възползвал от тази възможност.
Занижените стойности на реализираната бърза продажба на ДМА правилно са били комплексно съпоставени от въззивния съд с останалите факти, установени от събраните по делото доказателства. От решаващо значение в тази насока е обстоятелството, че действителното финансово състояние на дружеството [фирма] не само не е предпоставяло необходимост от бърза продажба на ДМА, но обективно не е налагало извършване на сделките с ДМА въобще, включително и при условията на нормална продажба. Според счетоводния баланс дружеството приключило 2000 г. с печалба в размер на 11 000 лева, като разполагало с ДМА в размер на 337 000 лв. (при отчитане на съответното изхабяване), с краткотрайни материални активи на стойност 276 000 лв. и задължения в размер на 198 000 лева. Към момента на назначаването на осъдения В. за ликвидатор през м. март 2001 г. то притежавало активи в общ размер на 610 000 лева (330 000 лева стойност на ДМА и КМА в размер на 240 000 лева) при краткосрочни задължения в размер на 222 000 лева. Тъй като само краткотрайните материални активи изцяло покривали задълженията му, разпродажбата на ДМА не е била наложителна, а при занижените цени на продажбите икономическият ефект от сделките се е изчерпил единствено с причиняването на вреди на дружеството [фирма] в размер на 96 746.20 лева.
При определянето на сделките като неизгодни МОС с основание е анализирал и останалите им параметри, в частност уговорения начин на плащане на цената от страна на приобретателя [фирма], [населено място]. Сделките са били сключени с клауза за отсрочване на плащането на 80% от цената за шестмесечен срок, като към момента на закупуване на разрешените за продажба ДМА купувачът не е извършил плащания. Това положение е било в пълно противоречие с декларираната от осъдения необходимост от спешно удовлетворяване на кредиторите, налагаща бърза продажба, тъй като изначално сделките са били договорени с ясното съгласие на ликвидатора да не бъде осъществено реално плащане поне в рамките на предвидения шестмесечен срок.
ВКС не приема за основателни възраженията на осъдения, че решенията за избор на купувач на процесните имоти, приемането на офертата на търговското дружество [фирма] и определянето на начина на плащане са били взети от колективен орган – сформираната комисия за избор на купувач. Тези обстоятелства не са останали извън вниманието на въззивния съд, който надлежно ги е обсъдил в съдебния си акт (гърба на л. 25 от ВНОХД № 124/2013 г. по описа на МОС). Макар действително офертата на [фирма], [населено място], да е била приета от комисия, учредена със заповед на осъдения В. от 28.05.2001 г., председателствана от него и с участието на членове свидетелите К. (К.), Д., А., Д., решенията на колективния орган в конкретния случай по никакъв начин не изключват, нито омаловажават първостепенната лична роля на осъдения при подготовката и реализацията на сделките. Последните са били сключени именно от осъдения В. в качеството му на ликвидатор на [фирма], като за него решенията на комисията поначало не са имали задължително обвързващо действие. При това от свидетелските показания, кредитирани от инстанциите по фактите, недвусмислено се е изяснило, че комисията очевидно е била сформирана от осъдения В. напълно формално, като на практика не е осъществила реална дейност. Съставът й е бил определен по негово усмотрение, като са били привлечени хора, ползващи се с доверието му; отделните членове не се познавали помежду си; не са били провеждани заседания на комисията за обсъждане на офертата и вземане на решения, като св. К. (К.) дори е отрекла да е участвала в комисията въобще.
Правилно и убедително е аргументирано становището на въззивния съд относно субективната страна на инкриминираните деяния. В тази насока на л. 25 – л. 26 от ВНОХД № 124/2013г. детайлно са проследени обективните обстоятелства, предхождащи, съпътстващи и следващи сключването на инкриминираните сделки от осъдения В.. Извън вече посочените фактически положения за обективната липса на необходимост от провеждане на бърза продажба на ДМА на крайно занижени цени и при отсрочване на плащанията за срок от шест месеца, няма как да бъдат игнорирани фактите, че продажбите са били договаряни от страна на осъдения със св. Г. в качеството му на управляващ и представляващ [фирма], който до 26.05.2001 г. е бил заместник-управител на [фирма], като е бил привлечен в ръководния екип на държавното дружество от осъдения В. и между двамата са съществували близки отношения. Така, на практика продажбите са били договорени между ликвидатора и неговия заместник при явен и драстичен конфликт на интереси. Самият В. пък, след прекратяването на договора му за ликвидатор на [фирма], е станал съдружник в дружеството купувач.
Настоящият състав на ВКС не констатира явна несправедливост на наложеното на осъдения В. наказание от една година лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. Видно от съдържанието на искането за възобновяване, релевираното от осъдения В. основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е базирано единствено на неоснователното му твърдение за „недоказаност” на престъплението, за което е осъден. С оглед изложените по-горе съображения тези доводи са неприемливи. С искането за възобновяване не са отправени други възражения, които ВКС да обсъди. Може само да се подчертае, че наказанието на осъдения поначало е било определено от първата инстанция при значителен превес на смекчаващите обстоятелства – две години лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане. С оглед частичното оправдаване на осъдения В. по шест пункта от обвинението въззивната инстанция е намалила срока на лишаването от свобода на една година. Въпреки наличието на отегчаващи обстоятелства с голяма относителна тежест и съществено значение (отговорното служебно положение на осъдения и много високия размер на причинените на държавното дружество вреди – 96 746.20 лева към момента на продажбите през 2001 г.), така индивидуализираното наказание се явява справедливо и съразмерно на обществената опасност на извършените деяния и личността на дееца, защото отчита прекомерно дългият ход на наказателното производство и отдалечеността на момента на извършването на престъплението.
По изложените съображения и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. З. В. за възобновяване на ВНОХД № 124/2013 г. по описа на ОС – гр. Монтана.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2. |