Р Е Ш Е Н И Е № 60147 гр. София, 26 януари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание двадесет и четвърти септември през 2021 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 510 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия Е. А. и на всеки от частните обвинители М. С., Р. С. и К. К. - чрез поверениците им срещу решение № 80 от 15.03.2021 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, пети състав, постановено по ВНОХД № 1319/2020 г. Поддържайки наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, защитникът на подсъдимия настоява, че и след извършеното от въззивния съд намаляване на срока на наложеното лишаване от свобода, това наказание и понастоящем се явява явно несправедливо, доколкото съществуват многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които изискват определянето му под предвидения в закона минимум. В тази връзка твърди, че всички смекчаващи обстоятелства са обсъдени от инстанциите по същество, но всяка от тях е отчела като отегчаващ фактор употребата на алкохол от подсъдимия, нарушавайки по този начин забраната по чл. 56 НК. Според защитника като допълнителен фактор, изискващ смекчаване на санкцията следва да се отчита продължителността на наказателното производство, която е извън разумните срокове. Поддържа, че подсъдимият е съдействал на органите на досъдебното производство и съда и е имал добро процесуално поведение. Възразява, че съдилищата, в т.ч. и въззивния съд, не са отчели това, че А. е изряден данъкоплатец, като това обстоятелство счита, че е с определящо значение за степента на личната му обществена опасност. С тези аргументи предлага срокът на наложеното наказание да бъде намален, като според него успешно това би могло да стане с прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 НК С всяка от жалбите, подадени от частните обвинители М. С. и Р. С., но с обратен знак, също се оспорва справедливостта на наказанията, свързани с лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява моторно превозно средство, след въззивната намеса. В тази връзка се изтъква тежестта на причинения с престъплението резултат, алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия към момента на деянието, наличното предходно негово осъждане за управляване на МПС след употреба на алкохол, извършването на престъплението в изпитателния срок, за който е било отложено наказанието по това осъждане. Настоява се, че както индивидуалната, така и генералната превенция е възможно да бъде обезпечена в конкретния случай чрез налагане на наказания в максималния, допустим размер с прилагане на редукцията по чл. 58а НК. Възразява се и за липса на аргументация от страна на въззивния съд за извършената ревизия на присъдата, като се настоява, че намесата на този съд е реализирана при наличие единствено на отегчаващи отговорността обстоятелства. Направено е искане за отмяна на оспореното въззивно решение и за увеличаване на срока на всяко от наложените на подсъдимия наказания. С жалбата на частния обвинител К. К. (И.) също е направено искане за отмяна на оспорения въззивен съдебен акт поради явна несправедливост на наказанията, свързани с лишаване от свобода и от право да се управлява МПС след въззивната им корекция. Касаторът се е противопоставил на становището на въззивния съд за невъзможност употребата на алкохол да бъде третирана като отегчаващо обстоятелство, доколкото се явява квалифициращ признак. Несъгласие е заявено и с разбирането на въззивната инстанция, че самонадеяността като форма на непредпазливата вина не може да е по-тежко укорима от гледище на наказателната репресия. Твърди се, че наказанието в коригирания от САС размер не е съобразено с обществената опасност на деянието и не е способно да постигне целите на индивидуалната и генералната превенция. Изтъкнат е в тази връзка фактът на завишения в последните години брой на пътно-транспортни произшествия с тежък резултат. Твърди се, че наказания в отмерения от въззивната инстанция размер накърняват чувството за справедливост на частните обвинители. Заявено е мнение, че актуалният към момента обществен интерес изисква налагане на наказания в по-висок размер за конкретния вид престъпления. Позоваване е извършено на указанията, дадени с ППВС № 1/1983 г., т. 7. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивната инстанция с указания за увеличаване на наказанието. В съдебното заседание пред настоящия състав на ВКС повереникът на частните обвинители Р. С. и М. С. - адв. С. заявява, че поддържа депозираните от името на доверителите си касационни жалби, направените в тях искания и подкрепящите ги аргументи. Допълнително отправя към касационната инстанция искане да приведе в изпълнение наказанието по предходното осъждане на подсъдимия на осн. чл. 68 НК. Относно жалбата на подсъдимия счита, че същата не следва да бъде уважавана. Частният обвинител К. К. (И.) и повереникът й - адв. С. не вземат лично участие в съдебното заседание. В депозирано в срока по чл. 351, ал. 4 НПК писмено становище адв. С. е заявявил, че поддържа касационната жалба от името на К., изложените в нея съображения и направеното искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с цел увеличаване на наложените на подсъдимия наказания. По отношение на жалбата на подсъдимия заявява становище за неоснователност. Защитникът на подсъдимия настоява за наличие на основания за прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 НК при определяне на приложимото спрямо А. наказание лишаване от свобода, като позицията си аргументира по възприетия с касационната жалба начин. Поддържа направеното с тази жалба искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата на подсъдимия като неоснователна, заявявайки становище, че всички, смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са отчетени от въззивния съд съобразно с тежестта им. Що се касае до касационните жалби на частните обвинители, във връзка с тях изказва мнение, че макар с въззивната намеса по намаляване на наложените наказания да се е стигнало до известна несправедливост, то тя не е явна и не изпълва по достатъчно убедителен начин съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В тази насока изтъква факта на наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и целта на наказанието за поправяне и превъзпитание на дееца, постижима единствено с налагането на справедливо наказание. Счита, че във въззивното решение се съдържат убедителни мотиви относно липсата на необходимост от прилагане на чл. 68, ал. 2 НК по отношение на предходно наложеното на подсъдимия наказание. Подсъдимият заявява солидарност с позицията на защитника си. В последната си дума моли за смекчаване на наложеното му наказание. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 11 от 30.06.2020 г., постановена по НОХД № 47/2020 г., състав на Пернишкия окръжен съд е признал подсъдимия Е. С. А. за виновен в това, че на 10.03.2019 г., около 17:30 часа, на път ІІІ-623, в района между селата Извор и Дебели лаг, обл. Перник, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 20, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Р. Г. и средни телесни повреди, изразяващи се в: счупване на дясната раменна кост, довело до трайно затруднение в движението на десния горен крайник; счупване на клюновидния израстък на дясната лопатка, довело до трайно затруднение в движението на десния горен крайник ; счупване на дясната срамна кост, довело до трайно затруднение в движението на десния долен крайник на К. Б. И. (К.), като деянието е извършено в пияно състояние, при концентрация на алкохол в кръвта 1,39 промила, поради което и на осн. чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „а“, пр. 1 и б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2 и б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 НК му е наложил наказание от шест години и четири месеца лишаване от свобода и шест години и четири месеца лишаване от право да управлява моторно превозно средство, като е постановил първото от тези наказания да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. С тази присъда и на осн. чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от четири месеца, наложено на подсъдимия А. по НОХД № 59/2018 г. на Районен съд – гр. Радомир, като е постановил то да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. Заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия, извършено е и разпореждане с веществените доказателства. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като срокът на всяко от наложените на подс. А. наказания, свързани с лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС е намален на пет години (с редукцията по чл. 58а НК). Променен е и режимът на изтърпяване на наложеното с присъдата лишаване от свобода, както и първоначалния режим на изтърпяване на приведеното в изпълнение на осн. чл. 68, ал. 1 НК наказание от същия вид. В останалата й част присъдата е потвърдена. Фактът, че и четирите касационни жалби са основани единствено на претенцията за допусната от въззивния съд явна несправедливост при преценката на заслужените с престъпното поведение на подсъдимия наказания, позволява съвместното им разглеждане. За да извърши корекция на контролирания акт в някоя от насоките, желани от касаторите, касационната инстанция би следвало да установи явно несъответствие между обществената опасност на извършеното и на личността на подсъдимия – от една страна и тежестта на наложеното наказание – от друга. Конкретиката по случая не обосновава такъв извод. Напротив, коригираният с въззивната намеса размер на всяко от наложените на подсъдимия наказания, е пропорционален спрямо извършеното престъпление. В тази връзка е направена от въззивния съдебен състав качествена съпоставка на значими за правилната индивидуализация на всяко от приложимите наказания обстоятелства. Правилно е потвърдена важността като смекчаващи отговорността фактори на трудовата ангажираност на А., изразеното от него критично отношение към извършеното и направеното разкаяние. Справедливо към коментираната категория обстоятелства са отнесени и събраните във въззивното производство положителни характеристични данни за личността му по местоживеене и месторабота. Фактологически и юридически оправдано въззивният съд е съобразил и приноса на пострадалата К. К. (И.) за реализирането на злополуката. Така всички, установени по делото обстоятелства със значението на смекчаващи са идентифицирани от въззивния съд и по достойнство са оценени при извършената от него проверка на справедливостта на наложените наказания. Неприемливо е единствено отнасянето към смекчаващите отговорността обстоятелства на възрастта на подсъдимия, което е направил първостепенния съд, а въззивната инстанция е потвърдила без да развие позицията си с излагане на конкретни съображения. Ето защо във връзка с този аргумент може да се отбележи единствено, че към датата на престъплението подсъдимият е бил млад, но не и дотолкова, че извършеното да бъде отдадено на недостатъчно равнище на емоционална и социална зрялост на личността му, ограничаващи способността му да преценява адекватно и разумно ситуацията и възможните рискове от поведението си. Преценени в количествено отношение, смекчаващите обстоятелства не са необичайно много, за да могат в съвкупността си да намалят обществената опасност на извършеното и да наложат обмисляне на приложимостта на чл. 55, ал. 1 НК, в каквато насока е направено искане с жалбата на защитата. Никое сред тях не е и изключително по характера си, за да се обсъжда реалността на втората възможна хипотеза за прилагане на правилата на посочената разпоредба. Всъщност, искане в същата насока е било направено и пред въззивния съд и е получило необходимия обоснован отговор от този съд (л. 144, гръб, от въззивното решение). Без основания се възразява от страна на защитника на подсъдимия, че съдилищата от предходните инстанции, в т.ч. и въззивния съд, са нарушили забраната по чл. 56 НК с третирането на факта на употребата на алкохол като отегчаващо обстоятелство. Внимателният прочит на съответните съдебни актове по делото показва, че като част от обстоятелствата по чл. 54 НК съдилищата са коментирали не факта на алкохолната интоксикация на подсъдимия към момента на престъплението, а нейното ниво. Съгласно възприетото от върховната инстанция становище, заложено в ППВС № 1/83 г. по н.д. № 8/82 г. (т. 4, б. „а“) пияно състояние е налице при наличие на алкохолна концентрация в кръвта на водача на МПС не по-малко от 0.5 промила. Устойчиво в съдебната практика е установено и съществува разбирането, че не употребата на алкохол като квалифициращ признак (когато тази употреба е довела до степен на алкохолно опиване не по-малко от 0.5 промила), а степента на алкохолна интоксикация може и следва да се разглежда като отегчаващо обстоятелство, когато създава такива предпоставки. Такъв именно е настоящия случай, доколкото концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия е надвишавала почти три пъти минимално необходимото за квалификацията на деянието във връзка с чл. 343, ал. 3, пр. 1 НК. Несъстоятелно е възражението на защитата, че от значение за справедливото отмерване на приложимите наказания е оказаното от подсъдимия в двете процесуални фази съдействие за разкриване на истината. В досъдебното производство, след привличането му като обвиняем, подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. Поради това за съдействие при изясняване на фактологията, оказано от него в досъдебната фаза чрез механизма на устно представяне на информация за злополуката (или по друг начин) не е възможно да се говори и още по-малко е възможно чрез такъв аргумент А. да черпи права в насока за облекчаване на наказателноправното свое положение. Що се касае до направеното от него в съдебната фаза признание на фактите, то е премирано от самия закон, който в чл. 373, ал. 2 НПК предвижда намаляване на отмереното наказание с една трета, като тази разпоредба е приложена в случая безукорно. Повторното третиране на същия факт при определянето на наказанието е процесуално недопустимо (виж в този смисъл ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС - т. 7). Доброто процесуално поведение на подсъдимия също няма значението, което му е придадено с жалбата на адв. Л.. Спазването на задълженията, които съпътстват процесуалната фигура на обвиняемия/подсъдимия е нормално, очаквано и дължимо поведение, като нарушаването му е свързано със съответните процесуални санкции. Аргументът за нарушаване на разумната продължителност на наказателното производство също е неоснователен, като се има предвид общото времетраене на това производство и фактът, че половината от този период е преминала в досъдебната фаза, в която са извършени значителен обем от процесуално-следствени действия. Ориентирана към удовлетворяване на защитавания персонален интерес, жалбата на защитника на подсъдимия игнорира установени по делото и значими за отмерването на приложимите наказания обстоятелства, каквито са тези, определящи подсъдимия като водач на моторно превозно средство, а и като гражданин, а именно фактът на предходното негово осъждане, при това за управляване на МПС след употреба на алкохол, както и фактът, че инкриминираното понастоящем деяние е извършено в рамките на изпитателния срок, за който е било отложено изпълнението на наложеното му при това осъждане наказание. Видът, както и размерът на наказанието трябва всякога да са определени в съответствие с всички данни за личността на дееца – както с тези, които я характеризират положително, така и с неблагоприятните. Наказанието има прогнозен характер и поради това при отмерването му няма как да не бъде обмислена цялата събрана по делото информация относно всички аспекти на личността на подсъдимия, в т.ч. и предшестващото негово поведение в обществото. Това е предпоставка за точност на преценката за потенциалната негова поправимост. А оценката на посочените факти е еднозначна. Те показват отсъствие на устойчива дисциплина в поведението на А. като водач на моторно превозно средство, проблем в ценностната негова ориентация, допуснала пренебрежително отношение към упражнения върху него правен контрол и към закона. Тези факти завишават нивото на личната му обществена опасност и съответно изискват по-строга реакция спрямо него в настоящия случай, която да подчертае в съзнанието му позитивната социална значимост на защитаваните от закона блага и да му покаже нуждата от мобилизиране в бъдеще на собствените сили за въздържане от противоправни действия и преориентирне на собственото поведение в социално невредяща насока. В интерес на обективната справедливост, към която насочва изискването на чл. 35, ал. 3 НК за съответствие между престъплението и наказанието, въззивният съд се е съгласил с подхода на първата инстанция по съобразяване и на индивидуалните особености на инкриминираното деяние, свързани с нивото на алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия към момента на извършването му. Внимание заслужават все в тази връзка и факта на реализирането на това деяние при две квалифициращи обстоятелства, както и степента, в която е било увредено здравето на постр. К. (И.), фактът, че същата е била в състояние на напреднала бременност към датата на инцидента, който факт е бил известен на подсъдимия,а така също и реалността на риска, който поведението му е създало за другия пътник в автомобила – свид. Й.. Сред съвкупността от обстоятелства със значение на повишаващи обществената опасност на извършеното престъпление място има и тежестта на допуснатото нарушение на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат – това по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Нарушаването на правилата за движение относно скоростта е всякога особено грубо и рисково, а в случая то е реализирано при действието и на един допълнителен и неблагоприятен за безопасността фактор, какъвто се е явявала алкохолната интоксикация на подсъдимия. В тази връзка следва да бъде посочено, че неправилно съдилищата са възприели като част от причините за злополуката и допуснато от подсъдимия нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Подобно на прокурора, практически те са третирали загубата на контрол върху управлението на автомобила като тъждествена на неупражняването на контрол върху системите за управление на превозното средство. Това е невярно. Правилата относно режима на скоростта и изискването на чл. 20, ал. 1 ЗДвП водачът на моторно превозно средство да има във всеки момент пълен контрол над системите му за управление се намират във взаимна връзка и обусловеност, но са с различно съдържание. Всяко от тях има самостоятелно съществуване и нарушаването му може да е в причинна връзка със съставомерните последици само доколкото не е допуснато нарушение на другото от посочените правила за движение. Разяснявано е нееднократно в практиката на В(К)С, че нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП би било налице при изгубване на контрол върху управлението поради заспиване на водача, поради отклоняване на вниманието му, поради разсейване и пр., като в тези случаи нарушението няма връзка със скоростта. В конкретния казус невъзможността на подсъдимия да овладее автомобила е резултат на несъблюдаване именно на правилата относно режима на скоростта, поради което нарушението, намиращо се в причинна връзка с автопроизшествието и съставомерния резултат е това по чл. 21, ал. 2 ЗДвП, но не и нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. При наличието на тези обстоятелства липсата на данъчни задължения на подсъдимия нито само по себе си, нито в съчетание с останалите смекчаващи отговорността на А. обстоятелства, не е в състояние да обоснове по-голяма снизходителност от проявената от въззивния съд. Въведеният с чл. 35, ал. 3 НК стандарт не е нарушен и от гледище на аргументите, с които всеки от частните обвинители е оспорил въззивното решение. Тежестта на причинения с престъплението резултат покрива минимално необходимото за прилагане на състава по чл. 343, ал. 4 НК. И доколкото се явява част от квалификацията на престъплението, повторното й отчитане – при отмерване на приложимото наказание, както се настоява от страна на частните обвинители С., би било в нарушение на забраната по чл. 56 НК. Останалите, посочени в жалбите на г-н и г-жа С. обстоятелства, свързани с процентното съдържание на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на деянието, факта на предходното негово осъждане за управление на МПС в пияно състояние и извършването на инкриминираното понастоям деяние в изпитателния срок, за който е било отложено изпълнението на предходно наложеното на А. наказание, както бе посочено по-горе, са взети предвид от съдилищата, като са позволили на въззивната инстанция, редуцирайки размера на всяко от наложените наказания, да го фиксира по-близо до средния, предвиден в закона размер. Без съмнение човешката личност, живота и здравето са висши ценности, посегателството срещу които изисква строга реакция, но практическото нейно проявление не може да бъде в механичното налагане на ненужно тежки наказания. Следването на подобен подход е съпътствано от риска за превръщане на наказанието в самоцелно възмездие, което не води до благоприятни последствия нито за извършилия престъплението, нито за обществото. Изискването, установено с чл. 35, ал. 3 НК е наказанието да е съответно на извършеното престъпление. Чрез тази разпоредба законът е установил практически мащаб за справедливост, с който съдът е длъжен да се съобрази, преценявайки вида, съответно размера на приложимото наказание. Защото само справедливата санкция може да обезпечи поправяне и превъзпитание на извършилия престъпление и оказване на предупредително въздействие върху обществото, като цели на наказателно-правното въздействие. Непремерената репресия не би могла да възпре срещу по-нататъшно престъпно поведение, нито да възстанови засегнатата с престъплението социална справедливост. В случая въззивният съд е осигурил фундамента за постигане на справедливо наказание, потвърждавайки възприетия от първостепенния съд подход на индивидуализиране на наложените санкции по правилата на чл. 54 НК, като коригираният с въззивната намеса срок на всяка от тези санкции се явява съответен на степента и характера на обществена опасност на извършеното, определени от горепосочените нееднократно обстоятелства. В отговор на жалбата на частния обвинител К. (И.) следва да се отбележи, че идентифицираната в нея причина, поради която въззивният съд е отказал да третира като част от отегчаващите отговорността на подсъдимия А. обстоятелства проявена от него самонадеяност като форма на непредпазливата вина, не кореспондира с действителните съдебни аргументи, съпътстващи този отказ. Част от тях са неприемливи, доколкото цялостното поведение на А. при инкриминираните събития е демонстрирало субективната негова увереност, че ще преодолее неблагоприятните за безопасността на движението ефекти от алкохолната му интоксикация и от високата скорост, като в процеса на самото пътуване, познавайки пътя и възприемайки от достатъчно разстояние десния завой, той е предприел навлизане в него със скорост от 100 км/ч., разчитайки, че ще го преодолее безаварийно. Подобна констатация действително не би могла да не доведе до по-тежка наказуемост. Но в случая този ефект е непостижим по причини, заложени в съдържанието на самия обвинителен акт и споделеното в тази връзка от състава на САС разбиране е в съгласие с принципа за справедливия процес, изискващ да се осигури възможност на подсъдимия да се защити, като се поставят в действие съответните процесуални гаранции, на едно от първите места сред които е изискването да бъде доведено до знанието му мнението на прокурора по всички съществени моменти от обвинението. И когато това мнение е заявено двусмислено, както е в настоящия случай по отношение на вида на непредпазливостта, с която прокурорът е преценил, че е извършено деянието, невъзможно е това двусмислие да бъде тълкувано в ущърб на подсъдимия. Определена към средния, установен в чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ НК размер, всяка от наложените на подсъдимия санкции е съобразена както със смекчаващите, така и с отегчаващите отговорността обстоятелства. Всяка от тях е напълно адекватна от гледище на тези обстоятелства и на същността на наказанието като средство за индивидуално въздействие, като в съчетание двете гарантират успешно реализиране на предназначението си да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Поради това не се налага корекция в срока както на лишаването на подсъдимия от свобода, така и в срока на лишаването му от право да управлява моторно превозно средство. Определеното от въззивния съд наказание се явява справедливо, включително и след констатираната от настоящата инстанция необходимост от отпадане, както на едно от ценените от въззивния съд като смекчаващи отговорността обстоятелства, така и на едно от вменените на подсъдимия като нарушени правила за движение. Удовлетворяването на която и да е от заявените пред настоящата инстанция претенции би било несъответно на изискването за справедливост и реципрочност на наказанието, както и с постигането на заложения в него възпитателен, възпиращ и общопревантивен ефект. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 80 от 15.03.2021 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, пети състав, постановено по ВНОХД № 1319/2020 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.