Р Е Ш Е Н И Е
№ 108/2017 год.
гр. София, 15.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5201 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 263 от 13.06.2017 год., постановено по настоящето дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 75 от 27.06.2016 год. по гр. д. № 151/2016 год. на Бургаския апелативен съд при наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди представените доказателства и доводите на страните във връзка с тях, да изложи свои съображения при обосноваване на фактическите и правни изводи по съществото на спора. Прието е произнасянето по тях да е в противоречие със задължителна съдебна практика, на която касаторът се е позовал.
Касаторът [община], чрез адв. Юр. Б., поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите с искане за неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен. Претендира заплащане на направените по делото разноски за всички инстанции.
Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – [фирма] оспорва жалбата с искане въззивното решение да се остави в сила по съображенията в представения писмен отговор и в съдебно заседание, чрез процесуалния му представител адв. К.. Претендира присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд отменил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 108 ЗС, предявен от [фирма] срещу [община] е бил отхвърлен и вместо това постановил друго решение, с което е уважил същия. За да постанови този резултат съдът приел, че придобитият от праводателя на ищцовото дружество [фирма], [населено място] с нот. акт № 168/1981 год. недвижим имот е включен в патримониума на преобразуваната в ЕАД с едноличен собственик на капитала – [община] през 1992 год. общинска фирма „Хоризонт”, на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Дружеството е приватизирано на 18.08.2000 год. с продажба на 80% от капитала му, след вписаното едновременно намаляване и увеличаване на същия по решение на едноличния собственик с решение от 7.07.99 год. по ф. д. № 4286/92 год. БОС, представляващи 6 025 обикновени поименни акции от общо 7 532 акции, по 10 лв. всяка.
Въззивният съд препратил към мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на доказателства за отписване на имота от баланса на търговското дружество преди приватизацията му, съгласно твърдението на общината, че това е станало по решение на едноличния собственик от 25.03.1994 год., въз основа на представен по делото протокол № 2 на ОбС - П.. Прието е, че при липса на представени доказателства за осъществяване на фактическия състав на намаляване на капитала на дружеството – решението не е вписано в търговския регистър, нито е обнародвано, не са настъпили твърдените последици за отписване на имота от активите на дружеството.
На основание горното въззивният съд приел, че ищцовото дружество се легитимира като собственик на спорния имот, като част от неговото имущество, а възражението на ответната община за придобиването му по давностно владение намерил за неоснователно въз основа преценка на събраните по делото свидетелски показания и писмените доказателства. Приел, че наемателите в този имот са били настанени от дружеството със заповеди от 1991 год. и 1993 год., а общината е започнала да получава наеми едва през 2011 год, когато и предоставила имота под наем на същите наематели, поради което и доводът, че общината е владяла имота чрез другиго намерил за неоснователен. Съставянето на АЧОбС през 2000 год. съдът приел за неотносимо към установяване субективното отношение обстоятелство, поради което не е налице осъществяване на фактическия състав на придобивната давност в полза на общината нито от 1994 год., нито от 2000 год. след приватизацията на дружеството.
Първият от процесуалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, касае препращането на въззивния съд към мотивите на първоинстанционния съд по въпроса за намаляване на капитала на търговското дружество, в резултат на което не е обсъдил представените доказателства и доводите на страните във връзка с тях и не е изложил свои съображения при обосноваване на фактическите и правни изводи по съществото на спора. Както е разяснено в представеното от касатора решение № 324 от 22.04.2010 год. по гр. д. 1413/2009 год. ІV г. о. на ВКС приложението на чл. 272 ГПК не е основание въззивният съд да откаже излагане на собствени мотиви, а задължението му като съд по същество да обсъди всички събрани доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по същество като направи свои фактически и правни изводи /другият правен въпрос/ е разяснявано многократно, вкл. и в приложените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. Р 354 от 30.10.2015 год. по гр. д. № 1398/2015 год., Р 796 от 2.02.2010 год. по гр. д. № 1660/2009 год. І г. о., и другите такива, така и в ТР № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС/.
Горната задължителна съдебна практика по процесуалноправните въпроси, обусловили допускане на касационното разглеждане на делото, се споделя изцяло от настоящият състав. Независимо от горното въззивното решение се явява правилно и като такова следва да се потвърди, съображенията за който извод са следните:
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приел, че придобитият от праводателя на ищцовото дружество [фирма] с нот. акт № 168/1981 год. имот е включен в патримониума на преобразуваната в еднолично акционерно дружество общинска фирма „Хоризонт”, поради което същото / [фирма]/ се легитимира като собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Намерил за неоснователно възражението на ответната община, че имотът преди приватизацията на дружеството през 2000 год. бил отписан от баланса на дружеството, като препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи собствени такива по доводите за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при изключване на представените писмени доказателства, изходящи от ищцовото дружество /протокол от 9.05.95 год. и писмо № 15/94 год./ и неоспореното решение на едноличния собственик на капитала на това дружество ОбС по протокол № 2 от 25.03.1994 год. /видно от оспорването, съдържащо се в отговор на [фирма] – л. 63, съдържанието на доклада относно оспорването, допълнителна искова молба – л. 73, съдържаща същото оспорване на протокол № 2/25.04.94 год., и липса на възражение за приемане на протокол № 2/25.03.94 год. – л. 12, протокола от о. с. з. на 12.03.2015 год., последващите указания на съда/. Необсъждането на доводите за допуснато процесуално нарушение във връзка с горните доказателства, обосноваващи твърдението за установяване на владение от страна на общината върху имота, не може обаче да обоснове релевираното процесуално нарушение с оглед същността на въззивното производство и неговия ограничен характер, съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Въззивното производство действително е продължение на първоинстанционното разглеждане на делото, като въззивният съд прави собствени фактически и правни изводи по спора, без да проверява изводите на първоинстанционното решение, но за да процедира по този начин въззивният съд следва да е сезиран с подадена от страната въззивна жалба, и то в очертания от нея обсег. В настоящия случай въззивният съд не е надлежно сезиран с въззивна жалба от страна на ответната [община] с оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционното решение по твърдението за отписване на имота от баланса на дружеството през 1994 год., поради изключване от доказателствата по делото тези, установяващи това твърдение. Поради това и въззивният съд не следва да се произнася по въпрос, който не е поставен с въззивната жалба, респ. с насрещна такава, съответно не може да събира доказателства по тези, преклудирани с първоинстанционното решение въпроси, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и уредбата на въззивното производство като ограничен въззив. А първоинстанционното решение, макар и изгодно за ответната община като краен резултат, е подлежало на обжалване с оглед неизгодните за тази страна мотиви по първото възражение за неоснователност на предявения срещу нея иск за собственост, но по делото не е подадена въззивна жалба, респ. насрещна такава, за да се приеме, че въззивният съд е следвало да се произнесе по това възражение на общината. Поради това и въззивният съд не е имал задължението на обсъжда доводите на въззиваемата страна – общината, относно допуснати процесуални нарушения във връзка с представените доказателства, част от които изключени, както и да прави собствени изводи във връзка с възражението на общината, че имотът е отписан от баланса на дружеството през 1994 год. Предметът на въззивното производство е друг и той е очертан от подадената жалба на другата страна - ищцовото дружество, срещу първоинстанционното решение по възражението за придобивна давност, което е намерено за неоснователно по изложените съображения.
В заключение следва извода, че направеният от въззивния съд извод за основателност на ревандикационния иск е направен при липса на релевираното процесуално нарушение за необсъждане на доказателствата заедно и поотделно, във връзка с доводите на страните, което обосновава извод за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение изцяло, в т. ч. и по евентуално съединения иск за заплащане на сумите, за които общината е осъдена с влязло в сила решение по исковете на наемателите за извършени в имота подобрения, и които суми са платени от нея, с изключение претендираната лихва за забава в плащането. При осъществено прихващане с насрещното вземане на дружеството за обезщетение вместо ползване на имота в установения период и въз основа установения от експертизата размер, при наличието на предпоставките по чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, съдът присъдил разликата между двете суми до размер от 8 030 лв., ведно със законната лихва, в полза на общината. Оплакванията на касатора в тези части са неоснователни с оглед установените по делото размери на насрещните вземания на страните, с оглед на които и направените от съда изводи са правилни и обосновани.
С оглед този изход на делото в настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответника направените в него разноски в размер на 6 000 лв., представляващи заплатеното адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение с № 75 от 27.06.2016 год. по гр. д. № 151/2016 год. на Бургаския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 596 от 9.02.2016 год. по гр. д. № 1437/2014 год. на Бургаския окръжен съд и вместо това е прието за установено по отношение на [община], че [фирма], [населено място] е собственик на 3/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 57491.502.322, с адрес [населено място], [улица], с площ 423 кв. м., ведно с построените в него: сграда с идентификатор 57491.502.322.1 със застроена площ 90 кв. м., на два етажа, сграда с идентификатор 57491.502.322.3, със застроена площ 30 кв. м., на един етаж и сграда с идентификатор 57491.502.322.4 със застроена площ 64 кв. м., на един етаж и осъдил общината да предаде владението върху тези имоти, осъдил [фирма] да заплати на [община] сумата 8 030 лв., останала непогасена с направеното възражение за прихващане част от главница от 21 660 лв., ведно със законната лихва от 5.09.2014 год. до изплащането й, с която неоснователно се е обогатил поради незаплащане на необходимите разноски за поддръжка на имота, като в останалата част до предявения размер от 49 410.28 лв. главница и лихва за минало време в размер 12 977 лв. е отхвърлен искът на общината.
Осъжда [община] да заплати на [фирма], [населено място] направените в настоящето производство разноски в размер на сумата 6 000 лв. /шест хиляди лева/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |