Р Е Ш Е Н И Е №13 гр. София, 22 февруари 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1657/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия И. Д. Й. срещу решение № 27/03.11.2015г. по внохд № 20/2015г. по описа на Военно апелативен съд - гр. София, с което е изцяло потвърдена присъда № 3 от 17.02.2015г. по нохд № 1/2015г. на Военен съд- гр. Сливен. С касационната жалба се ангажират основанията по чл. 348, ал.1, т.1, т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия Й. по обвинението по чл.290, ал.1 НК. В допълнителна молба са изтъкнати съображения относно наличието на предпоставките по чл.292, ал.1, т.1 НК за отпадане наказуемостта на деянието, поради което извършеното от подсъдимия не е престъпно. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му не се явяват. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и моли съдебния акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С обжалваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло присъда на Военен съд - гр. Сливен по нохд № 1/2015г. по описа на същия съд, с която подс. И. Й. е признат за виновен в извършване на престъпление по 290, ал.1 НК, като при условията на чл.54 НК му е наложено наказание 1(една) година лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. С присъдата подсъдимият е бил оправдан относно обвинението да е осъществил деянието при условията на „продължавано престъпление”, както и да е потвърдил неистина пред РС- гр. Каварна по нахд № 153/2013 година. Жалбата на подс. И. Й. е подадена от процесуално легитимирано лице. Депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от съобщението за изготвяне на решението и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Внимателния прочит на съдържанието й позволява да се заключи, че заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК - „съществени процесуални нарушения” е обосновано с довод за пороци при формиране вътрешното убеждение на инстанциите по същество. Оспорват се изводите им, че подсъдимият е лъжесвидетелствал не с цел да оневини себе си, а с цел да помогне на св. В. Г., като се твърди, че същият е почивал на предположение. С оглед на това допустимостта на касационната проверка е предопределена от необходимостта да се провери начинът на формиране на вътрешното убеждение на съда и съответствието му с изискванията на процесуалния закон. При прегледа на извършената от въззивния съд процесуална дейност не се установяват заявените в касационната жалба пороци при формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция. При стриктно спазване на правилата на чл.13 НПК и чл.14 НПК относно събирането и проверката на доказателствената съвкупност, въззивният съд е стигнал до извода, че подсъдимият Й. е бил разпитан в качеството му на свидетел пред Административен съд - гр. Добрич по ахд № 747/2013 година. Делото било образувано по жалба от полицейския служител В. Й. срещу наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение”. При разглеждане на делото, в проведено на 04.02.2014г. съдебно заседание пред Административен съд-гр. Добрич, подсъдимият заявил, че личният му автомобил преди и по време на ПТП, възникнало на 08.06.2013г. е бил управляван от сестра му- Е. Й.. Установени несъмнено са и фактическите обстоятелства и те не се оспорват от подсъдимия и защитата, че на 08.06.2013г. именно подсъдимият е управлявал личния си автомобил, че именно той е реализирал леко ПТП с него, че автомобила не е бил управляван от сестра му- Е. Й.. Правилно е оценено съдържанието на доказателствените източници, чрез които е установено, че за да избегне ангажирането на административно-наказателната си отговорност за нарушения на ЗДвП подсъдимият посочил пред дошлите на мястото полицейски служители, включително и пред В. Г., че не той, а сестра му е управлявала автомобила. Св. Г. му съдействал, като докарал сестрата на подсъдимия на мястото на произшествието, където й връчил талон за медицинско изследване на кръвта и й съставил акт за установяване на административно нарушение. Същественото в случая, че тези фактически обстоятелства са изведени на базата на безпротиворечиви доказателствени източници, включително и на заявеното от подсъдимия в неговите обяснения пред първоинстанция съд. Предвид изложеното оплакването, че съдът изградил изводите си на базата на недопустими предположения не може да бъде споделено, тъй като не почива на обективните находки по делото. Настоящият касационен състав счита, че към надлежно установените по делото факти, материалният закон е приложен правилно. Веднъж приел да свидетелства по административното дело, разглеждано от Административен съд-гр.Добрич, за подсъдимия е възникнало безусловното задължение да говори истината - т.е да заявява пред съответния орган, възприетите от него факти, така както ги е възприел - максимално точно, обективно и съответстващо на действителността. Единственото отклонение от общото задължение да се говори истината от свидетел в определено производство е защитената от чл.121 НПК и намерила отражение в материално-правната норма на чл. 292, ал.1 НК принципна постановка, че свидетелят не е длъжен да говори истината, ако би обвинил себе си, а в случаите на чл.121 НПК и своите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което се намира във фактическо съжителство, както и във връзка с обстоятелства, поверени на свидетеля като защитник или повереник. При това, правото по чл.121 от НПК на свидетеля да откаже да свидетелства, не се приравнява на предоставена му от закона възможност да заявява неистински обстоятелства (в хипотезата на „потвърждаване на неистина, какъвто е конкретният случай), а единствено възможност да не отговаря на определена категория въпроси. Следователно, за да се извърши преценка дали деецът е упражнил правото си да откаже да се свидетелства, включително и срещу себе си, е необходимо да се изследват обстоятелства в няколко насоки: 1) дали фактите, които се установяват от разпита му като свидетел са включени в предмета на доказване по конкретното производство; 2) дали тези факти касаят негово или на негови близки противоправно поведение, носещо характеристиките на престъпление; 3) чрез какви точно конкретизирани по съдържание и обем действия (в хипотезата на „потвърди неистина) или бездействия (в хипотезата на „затаи истина”) е осъществено изпълнителното деяние. В конкретния случай, пред съдия, в хода на съдебно производство, след разясняване на отговорността му по чл. 290 НК, подс. И. Й., в качеството си на свидетел е заявил категорично, че преди и по време на транспортното произшествие, личният му автомобил е бил управляван от сестра му- Е. Й., съзнавайки, че това не отговаря на истината, тъй като водач на автомобила е бил самият той. Потвърждаването на неистина, в конкретния случай, се състои в фрапиращото разминаване на обективно възприетото от подсъдимия и това, за което е свидетелствал в показанията си по административното производство по ахд № 747/13г. по описа на Административен съд- гр. Добрич. Посоченото по-горе обуславя крайното заключение, че с деянието си подсъдимият е осъществила обективните и субективните признаци, включени в състава на престъплението по чл. 290, ал.1 от НК, поради което правилно е признат за виновен и осъдена. Споделят се и доводите на инстанциите по същество във връзка с неприложимостта на чл. 292, ал.1 от НК, респективно липсата на основание за заличаване престъпния характер на деянието, предвид отпадане на неговата наказуемост. Вярно е, че за приложението на чл.292, ал.1, т.1 НК е достатъчно да се установи, че в случай на казване на истината, деецът би се обвинил в престъпление. Конкретиката на настоящия казус обаче разкрива редица особености, които не позволяват извод за отпадане на наказуемостта на извършеното от подсъдимия лъжесвидетелстване. Той не е заявил, че не е карал автомобила преди и по време на транспортното произшествие, а е посочил, че друго лице го е управлявало. Активното му поведение, изразило се в потвърждаване на неистина, не е било насочено към прикриване на собствено престъпно поведение, а към заблуждаване на съда относно това дали св. В. Г. е нарушил служебните си задължения, заради които последният е бил дисциплинарно уволнен. Именно в хода на производството по обжалване на дисциплинарното наказание, наложено на В. Г., подсъдимият е депозирал и лъжливите си показания. Предвид изложеното неоснователно се явява възражението, че същият е заблудил съда относно своите представи, заявявайки неверни обстоятелства, тъй като не е искал да се уличи в извършване на престъпление по чл.343б, ал.1 от НК. С оглед посочените съображения ВКС констатира, че въззивният съд не е допуснал сочените от защитата съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебния си акт, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон, поради което касационната жалба се явява неоснователна и като такава не би могла да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, ВКС, I НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 27 от 03.11.2015г. по внохд № 20/2015г. по описа на Военно апелативен съд -гр. София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: