Р Е Ш Е Н И Е
№ 254
Гр.София, 02.12.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември, 2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ГЕБРЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 959/16 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда, постановена на 08.06.16 г.от ГС-София /СГС/, НО, 13 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д. 677/16 г., е отменена оправдателна присъда, постановена на 22.06.15 г.от РС-София /СРС/, НО,21 състав по Н.О.Х.Д.15954/12 г. и подсъдимият И. П. И. е признат за виновен и осъден за две извършени от него престъпления съответно по чл.212,ал.4,пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20,ал.4 вр.ал.1 НК и по чл.212,ал.4,пр.1 вр.ал.2,пр.2 вр.чл.20,ал.4 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК. На основание чл.55,ал.1,т.1 НК е наложено наказание лишаване от свобода съответно от една и две години, отложено на основание чл.66,ал.1 НК съответно за срок от три и четири години. В съответствие с нормата на чл.23,ал.1 НК е определено по-тежкото измежду двете наказания, а именно-лишаване от свобода за срок от две години, като изтърпяването му е отложено за срок от четири години,считано от влизане на присъдата в сила.
Недоволен от така постановения от втората инстанция съдебен акт е останал подсъдимият. Той атакува същия чрез жалба, изготвена от неговия защитник, в която са упоменати трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Постъпило е и допълнение към жалбата, с конкретно развиване на съображения срещу присъдата. Иска се отмяна на същата и оправдаване на дееца.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата и допълнението към нея, като се прави уточнението, че се иска директно оправдаване на касатора от ВКС поради неправилно приложение на материалния закон и наличие на предпоставките на чл.24,ал.1,т.1 НПК-деянието не е извършено.
Представителят на прокуратурата намира, че атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея, както и отразените в тях доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да вземе отношение по възможните за разглеждане аргументи, поставени пред него, този съд се счита задължен да обърне внимание на определени аспекти от своите правомощия. Това се налага предвид изложените в жалбата и допълнението към нея възражения и желанието за директно произнасяне чрез оправдаване от върховната съдебна инстанция по наказателни дела.
И така, СГС, т.е., въззивен окръжен съд, се е произнесъл с присъда. Затова производството се разглежда понастоящем в процедура по чл.346,т.2 НПК, както указва процесуалният закон. Това е първо разглеждане на делото пред ВКС и доколкото не са налице предпоставките на чл.354, ал.5,изр.2 НПК, при него върховната съдебна инстанция по наказателни дела е само съд по правото. Затова тя се произнася единствено в рамките на възраженията, направени по касационните основания, прогласени в разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, не и касателно недоказаност и необоснованост, които са оплаквания, относими към съдилища по фактите. Ето защо този съд няма да обърне никакво мотивно внимание на развити в допълнението към касационната жалба съображения за недоказаност на обвинението срещу касатора и неправилен според защитата доказателствен анализ /те дори буквално са изписани като такива- „неправилна присъда, постановена в разрез с доказателствата”, „недоказано обвинение” и т.н./.
Във връзка с последното казано, трябва да се подчертае, че прочитът на допълнението към жалбата и пояснението, дадено в съдебно заседание пред ВКС, установява, че претенцията за нарушение на материалния закон по съществото си се състои в това, че е осъден невинен човек, такъв, за когото не е доказано обвинението. Генерално погледнато, сезиращият настоящата инстанция документ не е структуриран на база на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, рефлектирали върху правото на защита на касатора, а на директно оспорване на оценъчната доказателствена дейност на контролирания съд- не досежно годността на доказателствените материали, а досежно тяхната достоверност. Изтъкнатото означава, че се иска висшата съдебна инстанция по наказателни дела да направи преоценка на събраните по делото доказателства и да се произнесе по виновността на касатора в светлината на необходимост от приемане на целяна от защитата непрестъпна фактология. Ерго, иска се произнасяне по недоказаност и необоснованост, които обстоятелства, в съобразие с изложеното по-горе, е недопустимо да бъдат разглеждани, предвид правомощията на ВКС.
На последно място, но не по важност, се прави очевидно незаконосъобразно препращане към нормата на чл.354,ал.1,т.2,изр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Оттук се извежда и искане за директно произнасяне по виновността на дееца от страна на върховната съдебна инстанция по наказателни дела в настоящото първо разглеждане на делото пред нея. За да приложи тази законова норма и да прецени,че деянието, за осъществяването на което касаторът е осъден, не е извършено /както се настоява от защитата/ или не съставлява престъпление, е нужно ВКС като съд по правото да разсъждава в рамките на приетите от контролирания решаващ съдебен състав фактически положения по обвинението. И когато действително прецени,че те не очертават престъпна фактология, да пристъпи към оправдаване на дееца.
В конкретния казус, видно от атакуваната присъда, на основата на ценена от него доказателствена съвкупност СГС е възприел фактическа обстановка, очертаваща деятелността на касатора като престъпна. Следователно единственият подход за удовлетворяване на претенцията на защитата за оправдаване на И., би бил реализуем при лична оценка на доказателствените материали от страна на този съд и извеждане въз основа на нея на осъществени факти, които не биха формулирали изводи за извършено престъпление. Неслучайно в самата жалба се моли да се направи преценка на събраните по делото доказателства /л.3 от допълнението/. Изложеното явно сочи на възражение за необоснованост,което пък води до процедурна невъзможност да се приложи нормата на чл.354,ал.1,т.2,изр.посл. вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК.
По отношение на оплакванията, които могат да бъдат окачествени като отговарящи на изискванията на чл.348,ал.1,т.2 НПК, настоящата инстанция трябва да изложи следните аргументи:
Първо, твърди се,че свидетелката Б. не е заявила пред въззивната инстанция инициативата за отпускане на кредит да е на подсъдимия, а СГС е възприел такова обстоятелство в мотивите към своята присъда. В тази връзка се направи уточнението,че на стр.59 от въззивното производство /последен абзац/ е отразено, че Б. решила да депозира молба за отпускане на кредит по искане не само на дееца, но и на свидетеля Т. М.. Цялостният прочит на мотивите към атакуваната присъда установяват, че този извод е направен на фона на всичкия събран доказателствен материал, не само според казаното от свидетелката. При верен от процедурна гледна точка разбор е установено, че И. е снабдявал Б. /пряко или чрез друго лице/ с инкриминираните му документи, че тя е изготвяла неистински такива, въз основа на които да се отпуснат парични средства /чуждо движимо имущество/ по кредит и да стигнат до лицата, които без правно основание са получили същите. В такъв смисъл приетата от съда инициатива се явява обяснима.
Същият извод може да бъде направен и относно приетото от СГС обстоятелство, че всеки от дейците- И. като помагач, а Б. като извършител /тя е сключила споразумение по съучастническата престъпна дейност/ е знаел за участието на другия. Според защитата няма доказателства за това, но въззивната инстанция е приела различна интерпретация на доказателствената наличност, с която този съд се съгласява, доколкото при изграждането на същата липсва процедурен недостатък.
Второ, според защитата поради липса на субективна страна у дееца, не може да става дума за използван документ с невярно съдържание, неистински или преправен такъв, какъвто е необходим от съставомерна гледна точка за попълване състава на престъплението по чл.212,ал.1 НК. Няма съмнение, че субективната страна на процесното деяние, изискващо наличието на пряк умисъл, би се явила доказана въз основа на установени обективни данни за нея. Отправеното възражение е общо, без да има противопоставяне на тезата на втората инстанция, от която /тезата/ е ясно защо поведението на подсъдимия е оценено като помагаческо към престъпното поведение на Б. и на основание кои доказателствени материали се е стигнало до подобен извод.
Трето, в допълнението към жалбата се излагат доводи,че не подсъдимият е получил процесното имущество и се прави анализ на доказателствата, които според защитата неправилно са оценени от втората инстанция в третирания аспект. Следва да се уточни,че действително СГС е приел,че в крайна сметка чуждото имущество е стигнало до подсъдимия, като в тази насока е направен детайлен разбор на събраните по делото доказателствени материали. Обстоятелството, че той не се нрави на подсъдимия и неговата защита, без да се отправят аргументи относно процесуални нарушения по преценката, не значи,че е състоятелен от процедурна гледна точка. Що се касае пък до разпоредбите на ГПК, посочени в допълнението към жалбата, които не давали възможност за депозиране на свидетелски показания относно получени суми в размери като инкриминираните, същите /правилата на ГПК/ са абсолютно неприложими. НПК е този,който очертава предмета на доказване в едно наказателно производство /чл.102/ и прогласява доказателствените средства и способите на доказване. Сред този процесуален инструментариум липсва забрана като очертаната от гражданското процесуално право.
Казаното току-що е само,за да се отговори на отправено възражение. То не касае в пряк план деянията,в извършването на които касаторът е осъден като помагач. И това е така, тъй като обвинението е свързано с получаване без правно основание на съответните суми от Б. и Ц., за което съзнателно е спомогнал И., няма обвинение,че ги е получил именно той.
Все в светлината на обсъжданото, на четвърто място се заявява, че касаторът не е използвал документ с невярно съдържание, неистински или преправен такъв и следователно деятелността му е несъставомерна. Видно от атакувания съдебен акт /а и от обвинителния инструмент/, все става дума за неистински документи, и все става дума за помагаческа дейност на И., към това Д. Б. като извършител да ползва изготвените от нея неистински документи, привидно основание за създаването на които са били предоставените от него конкретни документи. Това е достатъчно за очертаване на престъпната деятелност на подсъдимия. При конкретната конструкция на обвинението не е необходимо лично ползване на порочния документ.
Пето, в допълнението към жалбата се изразява несъгласие с тезата на контролираната инстанция, че е налице съучастие от страна на И. под формата на помагачество- твърди се, че няма съвети, разяснения,обещания или подобни неща в целия този процес. Повече уяснения липсват. Простият прочит на разпоредбата на чл.20,ал.4 НК установява,че освен изрично посочените от защитата способи, има и отстраняване на спънки, набавяне на средства или ПО ДРУГ НАЧИН. Иначе казано, изброяването не е лимитативно. В конкретния случай начинът е напълно ясен- чрез предоставяне на документите, въз основа на които Д. Б. да изготви неистинските документи, които да представи пред длъжностно лице от банката и да го заблуди за това,че сумите по кредита се получават на валидно правно основание.
Шесто, на л.3 от допълнението към жалбата, абзац четвърти, присъства оплакване за недостатък на обвинителния акт. Простият прочит на коментирания абзац установява,че иде реч за съвсем различно дело с двама неустановени извършители, трима помагачи, посочени с инициали, и престъпление по чл.280, ал.2,т.3 вр.ал.1 вр.чл.20,ал.4 НПК. Този съд разбира развитието на компютърните технологии и естествения човешки стремеж да се минимизират личните усилия, като се ползват опциите на една машина, каквато е компютърът. Последното обаче не замества обстоятелството, че продуктът се води такъв на индивидуална човешка дейност и участващият в изготвянето му носи отговорност за него. Казаното, пренесено на плоскостта на процесния казус, довежда до извод, че ползването на създаден по-рано файл по друго производство не освобождава изготвящия жалбата от това да приспособи съдържанието към изискванията на новосъздавания продукт нито пък от контрола върху него /просто казано, при прочит на документа авторът би съзрял обсъждания недостатък/. При липса на подобно поведение тази инстанция не намира основания да полага усилия да разбере каква е потенциалната воля по оспорване на обвинителния акт.
Казаното не се променя и с оглед общото позоваване на указанията по ТРОСНК 2/02 г.на ВКС на РБ и основното значение на обвинителния акт да формулира обвинението така, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осигуряване правото на защита. Единствената конкретика, която е отразена в допълнението към жалбата, касае неизписване в обвинителния инструмент на обстоятелства по отношение на приетото от държавния обвинител наличие на пряк умисъл, но то е отнесено към недоказаност на възведеното и поддържано против подсъдимия обвинение. Затова, извън общото изявление, че обвинителният акт отговаря на минималния стандарт за изготвяне на такъв в съгласие с изискванията на чл.246 НПК, повече мотивна обезпеченост на това становище от страна на ВКС не е необходима.
Като оставим настрана,че при упражняване на правото на защита, индиция за оплакване за некачествено изготвен обвинителен акт се наблюдава едва пред касационната инстанция, трябва да се отбележи, че дори и това оплакване да бъде счетено за основателно, и както се заявява в допълнението на жалбата, да се касае за отстранимо процесуално нарушение, то не води до удовлетворяване на единствената претенция, отправена към ВКС, за оправдаване на касатора. В насока на правомощията на този съд бе говорено в началото на настоящото решение и не е нужно повтаряне.
На последно място, в жалбата има позоваване на присъствие и на третото касационно основание- това по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В същата, в допълнението към нея, и в съдебно заседание пред ВКС липсва каквато и да е съображение в защита на тази претенция, поради което върховната съдебна инстанция по наказателни дела не се чувства задължена да се произнася по нея.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване желае да обърне внимание на контролирания съдебен състав, че незаконосъобразно след определяне на наказание лишаване от свобода за И., за всяко поотделно е прилагана разпоредбата на чл.66 НК. Съгласно чл.301,ал.1,т.3 и 5 НПК произнасянето на съда относно освобождаване на подсъдимия от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода се прави едва след осъществена преценка за наличие на предпоставките за определяне на общо най-тежко наказание по чл.23 НК.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда,постановена на 08.06.16 г.от ГС-София, НО, 13 възззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.677/16 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|