4 РЕШЕНИЕ № 15 гр.София, 30 януари 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова к. н. д. № 1232/ 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от подсъдимия Й. Д. С., чрез служебния защитник- адвокат С. Н., срещу решение № 216, постановено на 29.09.2016 год. по ВНОХД № 332/2016 год. по описа на Апелативен съд- Пловдив. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НК и се прави искане за намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и пледира за намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Подсъдимият С., редовно призован, не желае да се яви пред касационната инстанция, като в допълнителна молба моли да бъде уважена жалбата му. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 5, постановена на 02.06.2016 год. по НОХД № 894/2016 год., Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Й. Д. С. за виновен в това, че на 20.11.2015 год. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 348, 00 лева от владението на К. Т. Ш., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т.4, вр. с чл. 198, ал.1, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ и „б“, вр. с чл. 58 а, ал.1 от НК го осъдил на шест години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наложеното наказание в затвор или затворническо общежитие от „закрит“ тип. По повод постъпила жалба от подсъдимия с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, в Апелативен съд- Пловдив било образувано ВНОХД № 332/2016 год. С решение № 216 от 29.09.2016 год. по същото дело, въззивният съд потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу въззивното решение е подадена от лице, което има право на такава, срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Основното оплакване, което се сочи в жалбата е за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че въззивният съдебен състав не е коментирал наличието на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, които според жалбоподателя били многобройни - младата възраст на подсъдимия, признаването на вината, искреното му разкаяние и наркотичната му зависимост. На първо място следва да се отбележи, че първоинстанционното производство е протекло по реда на чл. 371, т.2 от НПК, като подсъдимият С. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, изразявайки съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При това положение, съобразявайки се изцяло с разпоредбата на чл. 373, ал.2 от НПК, вр. с чл. 58 а, ал.1 от НПК, първоинстанционният съд е определил на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ в размер на девет години, като го е редуцирал с една трета и е постановил С. да изтърпи шест години лишаване от свобода. Първостепенният съд е отчел като смекчаващите отговорността обстоятелства критичното отношение на дееца към престъплението и невисоката стойност на инкриминираните вещи. Като отегчаващи вината обстоятелства са отчетени предишните осъждания на подс. С. за други деяния, невлияещи на квалификацията на престъплението като такова извършено при условията на опасен рецидив, малкият период от време, изминал от освобождаването на подсъдимия от затвора до извършване на настоящото престъпление и подбудите за извършване на деянието- желание за набавяне на средства за издръжка по неправомерен начин. Първоинстанционният съд не е наложил кумулативно предвиденото наказание „конфискация“ като е приел, че липсват данни за притежавани от дееца имущества, които могат да бъдат конфискувани. Въззивният съд е обсъдил оплакването за явна несправедливост на наказанието и е счел същото за неоснователно, като е приел, че са съобразени всички съществуващи смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Касационният съд също не намира основание за корекция на санкцията, определена от предходните инстанции. Упрекът на жалбоподателя за това, че съдилищата по фактите не са отчели младата му възраст е неоснователен, тъй като към момента на деянието С. е бил почти на тридесет години- възраст, която не се характеризира с незрялост, неопитност или младежко увлечение. Престъпната си дейност подсъдимият е започнал още петнадесет годишен, като до извършване на деянието по настоящото дело е успял да се сдобие с богат опит в противозаконното отнемане на чужди вещи, по повод на което е пребивавал неведнъж в пенитенциарните заведения, като деянието по настоящото дело е осъществено по-малко от месец след излизането на С. от затвора. Налаганите по отношение на него санкции явно не са довели до поправянето и превъзпитаването му, като престъпното му поведение бележи развитие от по-леки към по-тежки форми на посегателство върху чуждата собственост, преминавайки от извършването на кражби към осъществения по делото грабеж. При преценката на обществената опасност на дееца с оглед разпоредбата на чл. 36 от НК, предходните съдебни инстанции правилно са отчели посочените обстоятелства като отегчаващи отговорността. Не намира основание в материалите по делото и твърдението на жалбоподателя, че при определяне на санкцията не е взето предвид признаването на вината, разкаянието и оказаното съдействие от подсъдимия. Относно признаването на вината подсъдимият е премиран от самия законодател, който е предвидил редукция на наказанието с една трета, при признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тях. Подсъдимият С. не е съдействал за разкриване на обективната истина на досъдебното производство, тъй като до неговото разкриване се е стигнало благодарение на справките от мобилните оператори за използване на мобилния апарат, собственост на пострадалата, което е позволило локализирането на устройството, а оттам и до установяване самоличността на С. като извършител на престъпното деяние. Извън признаването на вината и то едва пред първостепенния съд, подсъдимият не е имал активно поведение в посока разкриване на престъплението, което да води до смекчаване на отговорността му. По делото не са събрани данни и за твърдяната в касационната жалба зависимост на подсъдимия към наркотични вещества, поради което е неоснователно възражението за това, че съдилищата по фактите не са я съобразили като смекчаващо вината обстоятелство. Предходните съдебни състави са отчели всички налични по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, приложили са правилно разпоредбите на чл. 373, ал.2 и чл. 58а от НК, съобразили са обществената опасност на конкретното деяние и на дееца, като определеното от тях наказание отговаря на критериите за справедливост, поради което не следва да бъде коригирано в посока неговото намаляване. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 216 от 29.09.2016 год., постановено по ВНОХД № 332/2016 год. по описа на Апелативен съд- Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.