Р Е Ш Е Н И Е № 194 гр. София, 02.10.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември, 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП ДОЛАПЧИЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. №661/18 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №25/22.02.18 г.,постановена от ОС-Пловдив /ПОС/ по В.Н.О.Х.Д. 1367/17 г.,е отменена оправдателна присъда №163/19.05.17 г., постановена от РС-Пловдив /ПРС/ по Н.О.Х.Д.6915/16 г., и подсъдимият И. А. Б. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.129,ал.1 вр. ал.2 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Срещу този съдебен акт е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия защитник адвокат Т., както и допълнително изложение след изготвяне на мотивите. В тези процесуални документи са развити съображения, чийто прочит способства те да бъдат подведени под касационни основания по чл.348, ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или на основание чл.354,ал.5, изр. последно НПК- оправдаване на дееца. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован,не се явява. Упълномощените от него защитници- адвокат Т. и адвокат Б., поддържат жалбата и допълнението с отразените в тях доводи, допълнително развити и в писмена защита, представена от адвокат Б.. Поддържат се и процесуалните искания по начина, по който са отправени в жалбата, като се добавя, че оправдаването ще се опредмети чрез отмяна на акта на въззивния съд и потвърждаване на оправдателната присъда на ПРС. В съдебно заседание пред ВКС не се явява и частният обвинител Н. Б., редовно призован. Упълномощеният от него повереник моли жалбата да не бъде уважавана, като в представените писмени бележки подробно е отразил съгласието си с доказателствената дейност на решаващата втора инстанция. Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и изложените в тях доводи и като съобрази становищата на страните в съдебно заседание, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на процедурата, в която висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела е сезирана да оповести своето решение, с оглед ясно изразените мнения на защитниците и повереника на частния обвинител тя намира,че трябва да даде определени пояснения в принципен план, относими към обхвата на произнасяне и правомощията в тази връзка. Първо, макар и да се касае за акт на районен съд, а впоследствие- присъда в обратен смисъл на окръжен съд, поради която причина постановеният въззивен съдебен акт подлежи на атакуване пред ВКС на основание чл.346,т.2,пр.1 НПК, тази инстанция остава съд по правото и следва да обмисля единствено оплаквания, реферирани към визираните в чл.348 НПК касационни основания. Това е ясно след цялостния прочит на глава 23 НПК „Касационно производство”. Ето защо, макар и в жалбата на подсъдимия и допълнението към нея да се претендира само допускане на процесуални нарушения, повлияващи върху ефективно упражняване на правото на защита, чрез искането за оправдаване на Б. от страна на ВКС на практика се иска произнасяне, изводимо от неправилно приложение на материалния закон /макар и голяма част от аргументите да се отнасят до недоказаност/. Следователно е възведено и касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Второ, видно от жалбата и допълнението към нея, както и от изразените от двамата защитници позиции в открито съдебно заседание, се настоява за оправдаване на дееца чрез отмяна на атакуваната присъда на ПОС и потвърждаване на първоинстанционната такава на ПРС, с изрично посочване на процесуалната норма на чл.354,ал.5,изр.посл.НПК. Простият прочит на закона установява, че сочената разпоредба не е относима към първо редовно разглеждане на делото пред касационния съд, каквото е настоящото такова. Възможно е ВКС да упражни правомощия на въззивен съдебен състав и да подходи по искания от защитниците начин единствено при трето редовно разглеждане на делото пред него, и то ако намери,че са налице основанията за това и не се налага да постанови типично касационен акт. Съдебната практика по този въпрос е откроима и безпротиворечива, поради което не са необходими повече пояснения. Трето, все в третирания контекст, предвид заявеното вече обстоятелство,че при първо редовно разглеждане на делото пред нея,касационната инстанция е съд по правото, тя няма да взема отношения по никакви съображения на защитата и повереника на частния обвинител,касаещи не процесуалната годност на доказателствената дейност на решаващата инстанция, а изразяващи недоволство от суверенната преценка на последната да осмисли доказателствения материал поотделно и в цялост. Иначе казано, по претенциите за необоснованост на атакувания съдебен акт, която не е касационно основание, няма да има произнасяне. И това е така, дори и оплакванията в тази връзка да са прикрити под формата на допуснати нарушения на процесуалните правила, касаещи оценката на доказателствата /според защитата/ или липсата на такива с обсъждане на приетите доказателствени източници /според повереника/. Поради тази причина поначало е невъзможно ВКС да оправдава касатор-подсъдим след собствена преоценка на доказателствената съвкупност. След уводните постановки, очертаващи границите на произнасяне на този съд, погледната по съществото на доводите,които е процесуално допустимо да бъдат обсъдени, жалбата е неоснователна. Най-напред се спори, че Б. е осъден по невъзведено му с обвинителния инструмент фактологическо обвинение и че съдът бил заместил прокурора в обвинителната му дейност. Казаното било така, предвид изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт съставомерни обстоятелства, според които касаторът нанесъл на пострадалия един удар с юмрук, а по-късно по време, го ритнал с крак в областта на челюстта, а впоследствие било установено, че тя е счупена. Несъмнено в изписаната от ПОС фактология по престъпната деятелност е възприето, че деецът е нанесъл три удара с юмрук в челюстта на Б., а около десет минути след прекъсване на сблъсъка между двамата младежи, Б. приближил седящия на пейка потърпевш и замахнал да го удари с крак, който не достигнал лицето. Същевременно в доказателствен аспект е прието налично изритване от страна на свидетеля Ц., по време на което Б. се е намирал в паднало положение, с дясната част на лицето си към нанасящия ритника свидетел. Всъщност, именно доказателственото проследяване на последния детайл стои в основата на различното интерпретиране на престъпната фактология от ПРС и ПОС. То поначало е възможно, доколкото втората инстанция има всички правомощия на първа такава. Съгласно чл.316 НПК пък може да приема нови фактически положения. Така е подходил контролираният съд, който за разлика от органа на досъдебното производство и решаващата първа инстанция, е положил всякакви възможни процесуални усилия за изясняване на обективната истина по допустимия от закона начин. Не може да не се отбележи, че ако на досъдебната фаза и на стадия на първоинстанционното разглеждане на делото съответните органи бяха демонстрирали доказателственото усърдие, по-късно реализирано от ПОС, вероятно нямаше да бъде създаден и обсъжданият понастоящем проблем. Действителният въпрос е дали новоприетата от втората инстанция фактическа обстановка не се различава да такава степен от възведената в обвинителния инструмент, да са променени толкова същностно съставомерните факти, че реално да не се предоставя възможност на подсъдимия и защитата му да оспорват възприети едва от втората инстанция положения. Съзнавайки безпогрешно този проблем, на стр.15 от мотивите от средата надолу и стр.16 горе, ПОС е изложил пространни аргументи по преодоляването му, с които ВКС се съгласява напълно. Обобщено казано, проверяваният съд изключително внимателно е преценил фактическите измерения на обстоятелствената част на обвинителния акт и е отчел, че на Б. е вменен удар с юмрук в лицето на пострадалия. За същия в доказателствен план е намерено,че е нанесен в лявата челюст- наранената такава- и че той е един от трите безспорно установени удара с юмрук в лицето, за нанасяне на който деецът се е защитавал пълноценно в хода на цялото наказателно производство. С други думи, той е признат за виновен в рамките на инкриминирано му обстоятелство по обвинителния акт, при това при стеснена за него фактология и не се е налагало изменение на обвинението, препятстващо осъждането. Конкретно противопоставяне на същността на изложеното чрез изграждане на теза за негова процедурна неправилност не се съзира в жалбата на подсъдимия, нито пък се излага в съдебно заседание пред тази инстанция. Упреците към съда се коренят в принципното несъгласие с неговия подход /включително и с укор за флагрантно потъпкване на установения в страната правов ред/ и доказателствена претенция за липса на сигурност ударът с юмрук да е нанесен в лявата челюст на Б.. В тази насока са третирани и материали, за чиято достоверност се спори, т.е., позицията се пренася на плоскостта на необоснованост. Прочитът на соченото от защитата решение №421/20.10.09 г.,постановено от ВКС, 3 н.о. по К.Н.Д.435/09 г. пък дава повод да се отхвърли прилагането на постановките по него към процесния казус, защото случаят не е същият. Вторият съществен процесуален аргумент, който се повдига като процедурно нарушение, е отнесен към протокол за извършена експертиза 18/ИДИ-027. От една страна в съдебно заседание пред ВКС се твърди, че с назначаването на второ вещо лице по нея в съдебно заседание на ПОС от 22.02.18 г. е допуснат процесуален произвол, срещу който се е възпротивил дори прокурорът; а от друга- че е нарушен чл.149,ал.3 НПК,тъй като експертизата е представена в деня на съдебно заседание и не е спазен визираният в процесуалния закон седмодневен срок. Все на този фон в жалбата се споменава и назначаването от втория съд на ненужни според защитата експертизи. Прегледът на процесуалната действителност установява несъстоятелност на възраженията. Действително, ПОС служебно е пристъпил към назначаване на съдебни експертизи, но за всяко подобно действие той е изложил съображения. Резултатът по експертните заключения от своя страна се явява решаващ в доказателствен аспект. По-нататък, в съдебно заседание на 23.01.18 г.е назначена споменатата по-горе атакувана експертиза, за която е указано да се изготви от вещо лице при НИКК /не поименно/. На 09.02.18 г. /л.100 от въззивното дело/ тя е представена изготвена от две вещи лица, специалисти в областта на техниката/видеозаписите и сектор Идентификационни изследвания към НИК-МВР. В съдебно заседание на 22.02.18 г. са се явили двете вещи лица, изготвили заключението, съдът е отменил определението си от 23.01.18 г.в частта,в която е определил едно вещо лице и е назначил две конкретни такива. Страните не са възразили. Затова са изслушани експертите, които са защитили своето представено вече на 09.02.18 г. заключение. Едва при приканване на страните да заявят позициите си по приемане на заключението представителят на обвинението е възразил, отправяйки неподкрепено с доказателства твърдение, че едно от вещите лица е нямало компетентност на експерт. Повереникът на частния обвинител и самият той са се присъединили към изявленията на прокурора,докато защитникът на подсъдимия и последният са предпочели този въпрос да бъде решен от съда. ПОС от своя страна аргументирано е отхвърлил прокурорската претенция с доводи, срещу които липсва противопоставяне в жалбата и допълнението към нея. Видно от казаното, понастоящем пред ВКС защитата генерира активност, каквато не е проявявала към съответния процесуален момент. В този смисъл дори се солидаризира със становището на прокурора от окръжната прокуратура, който също не е реагирал адекватно към съответния процесуален момент преди, а не след изслушване на експертите. Очевидно е, че съдът е назначил експертиза, като е указал вещото лице по нея да се определи от Директора на НИКК. Такава е изготвена, но от две вещи лица. Експертизата е прикрепена към делото на 09.02.18 г. и е била на разположение на страните в този й вид. С оглед процесуална прецизност ПОС е коригирал създадения проблем, произнасяйки се по постановеното вече определение и назначавайки две вещи лица. Този факт не може да бъде счетен за произволно съдебно действие, защото директорът на специализираното звено, откъдето са изпратени вещите лица, имайки предвид поставените задачи, е преценил,че те следва да бъдат изпълнени от двама специалисти. Тъй като съдът правилно е решил,че са необходими специални знания из областта на науката и техниката, се е обърнал към нарочно учреждение за целта, чийто ръководител компетентно може да обмисли най-добрия начин за отговор на поставените задачи, зависещ и от броя на експертите. Що се касае до предвидения срок по чл.149,ал.3 НПК, отново трябва да се напомни, че подсъдимият и неговата защита не са възразявали в съдебно заседание пред ПОС. Освен това самата писмена експертиза е била приложена по делото на 09.02.18 г.,както вече бе казано, така че дори и формалистичен подход не би могъл да се приложи, без да се отчете,че до 22.02.18 г., когато е проведено откритото съдебно заседание, са изминали повече от седем дни. Най-накрая, контролираният съд е провел пълноценно въззивно съдебно следствие, събрал е и е проверил относими към предмета на доказване материали. Направил е пространен анализ на доказателствата и съответно с тях е извел верни изводи по фактологията на престъпната деятелност. Изразил е позицията си по всеки доказателствен източник,като процесуално правилно и в унисон с логиката е излагал аргументите си кому дава вяра, в коя част на изявленията му и защо. Размишленията на ПОС не са плод на изолирано разглеждане на доказателствата, а на отделен и съвкупен техен разбор. Именно поради това е прието, че ударите с юмрук са три и докато са нанасяни, потърпевшият е държал дееца за дрехата,не за ръцете; че фаталният удар е с голяма кинетична енергия и е в лявата част на лицето на Б. в областта на челюстта му; че нанесеният от Ц. ритник не е попаднал там; че ритникът на Б. не е засегнал пострадалия; че последният, в резултат на употребения алкохол и възбуденото си състояние от свадата с подсъдимия, е почувствал болката по-късно /в каквато връзка са обсъдени негови различни показания/. Всеки от тези важни факти е намерил своето разяснение в мотивите към атакуваната присъда, като обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите са съотнесени вярно към становищата на депозираните експертни заключения. Особено внимание е отделено на изгледания и анализиран запис от камера, като всеки щрих, наред с разясненията на експертите, е обсъден в светлината на относим към него доказателствен материал. Не се наблюдава игнориране, непълно или не в неговия съдържателен план оценяване на доказателствата от страна на ПОС. С оглед казаното, не е нарушен и материалният закон с осъждането на Б.. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №25/22.02.18 г., постановена от ОС-Пловдив по В.Н.О.Х.Д.1367/17 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/