3 Р Е Ш Е Н И Е № 472 София, 13 януари 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание, проведено на 10 октомври, двехиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Даниела Околийска в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Пламен Петков наказателно дело № 2154 / 2011 година На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1, т. 3 от НПК, във ВКС на РБ е постъпило искане от осъдения Д. А. М., за отмяна по реда на възобновяването на решение № 73 от 04. 05. 2011 год., постановено по ВНОХД № 233 / 2011 год. по описа на Окръжен съд – гр.Русе, с което е била потвърдена в осъдителната й част присъда № 49 от 08. 03. 2011 год. постановена по НОХД № 210 / 2011 год. по описа на Районен съд – гр.Русе. В искането поддържано и в съдебно заседание, по същество се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт, е постановен при допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради и което се претендира за упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъденото лице за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лице имащо право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледано по същество обаче, се явява неоснователно. Това е така поради следните съображения: С присъда № 49 от 08. 03. 2011 год. постановена по НОХД № 210 / 2011 год., по описа на Районен съд – гр.Русе, осъденият Д. А. М. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1-во във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда, осъдения М., частично бил признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение, да е отнел и движими вещи на обща стойност 3097, 50 лева. Присъдата била обжалвана от осъдения, като с атакуваното въззивно решение, същата била потвърдена в осъдителната си част. Касационната инстанция намира, релевираните в искането на осъденото лице и допълнението към него доводи, за неоснователни. Въз основа на комплексна преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, както районния съд, така и въззивната инстанция, законосъобразно са приели, че вината и авторството на извършеното престъпление, са установени по категоричен и несъмнен начин, извод изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират - показанията на разпитаните по делото свидетели, заключенията по съдебно-икономическата и дактилископна експертизи, приобщените писмени доказателства. Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност, е извършена от инстанционните съдилища съобразно принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 НПК, като извършеното от осъдения М. престъпление макар и неперфектно /не е посочен изрично чл. 29 от НК/, е правилно квалифицирано, като са изложени доводи за всички елементи от обективната страна на престъпния състав, както и такива, досежно формата на вината на обсъжданото деяние. Липсва релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Макар и лаконично, както първоинстнационния съд, така и въззивния, са обсъдили обстоятелствата релевантни за наказателната отговорност на осъдения, като е верен изводът, че наложеното наказание, което е минималното възможно по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК, е проява на значително снизхождение, предвид високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца, който е осъждан неколкократно. При това положение, липсват основания за по-голямо снизхождение, тоест, хипотезата на чл. 55 НК, в случая, не е приложима. Това е така, защото отчетените смекчаващи обстоятелства не са многобройни, респективно, нито едно от тях не е изключително. В същото време, тежестта на деянието не предполага определяне на наказание, по-леко от минималното по чл. 196, ал. 1 от НК, въпреки невисоката стойност на отнетите от осъдения движими вещи. Ето защо, искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на осъдения М. чрез приложение на чл. 55 НК не може да бъде уважено, а що се касае до оплакването за непредоставена възможност за решаване на делото със споразумение с прокурора, същото се явява изцяло голословно и неподкрепено с доказателствени данни. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение, намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, а искането на осъдения М., за неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканието на осъденият Д. А. М. за отмяна по реда на възобновяването на решение № 73 от 04. 05. 2011 год., постановено по ВНОХД № 233 / 2011 год. по описа на Окръжен съд – гр.Русе. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: