7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 124
[населено място] ,14,07,2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение, в открито заседание на шести юни,през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2056/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. М. и Х. М. М. против решение № 706/07.04.2015 г. по гр.д.№ 4966 / 2014 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която, след частична отмяна и отхвърляне,съответно след частично потвърждаване на решение № 5470/27.05.2014 год. по гр.д.№ 8226/2012 год. на СГС, са останали неуважени исковете на касаторите против ЗК [фирма], с правно основание чл.226 ал.1 КЗ,за разликата между присъдените на всеки от тях по 110 000 лева и до размера на 130 000 лева / присъдени от първоинстанционния съд, като за разликата до общо претендираните 180 000 лева ищците не са обжалвали / – обезщетение за неимуществени вреди,в причинна връзка с ПТП от 29.03.2012 год.,настъпило по вина на водача на застраховано при ответното дружество моторно превозно средство,по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„на автомобилистите. Касаторите оспорват правилността на въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4/1968 год., при определяне справедлив размер на дължимото обезщетение, както и като необосновано, с оглед обективно установимите по делото обстоятелства.Сочи се,че съдебният състав не е отчел тежкото психическо състояние на ищците, мъката им от необратимата загуба и настъпилата промяна в живота им,интензитета на търпимите неимуществени вреди и продължителния им , на практика непреодолим характер. Не е отчетена възрастта на починалия,в аспект на лишаване родителите му от неговите грижи,внимание,съвети,труд и средства, доколкото се касае за активна трудоспособна възраст на същия и живеене в общо домакинство.Сочи се и несъобразяване на определения размер с лимитите на отговорността на застрахователя, акцентирайки на инфлационните процеси в периода 2008 - 2012 год. - отчетена по данни на НСИ инфлация от 15,4 %.
Ответната страна - ЗК [фирма] – оспорва касационната жалба, като счита обоснован присъдения от въззивния съд размер. Счита, че в определянето му следва да се изхожда от спецификата на случая,следователно - общоприложими стойности,в който смисъл и съобразима съдебна практика по определянето на този размер в аналогични случаи, няма.
С определение № 218 / 08.03.2016 год. касационното обжалване е допуснато по въпроса относно „ принципа за прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД„, обоснован с противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 година, както и по въпроса : Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната ? – обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие на въззивното с решение № 83 по т.д.№ 795/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 1 по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение,съобразно доводите и възраженията на страните и съгласно правомощията си по чл. 293 ГПК, намира следното :
Предявените активно субективно съединени искове,с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, са за претърпени от ищците неимуществени вреди от смъртта на сина им - С. С. С., починал при ПТП от 29.03.2012 год., настъпило по вина на водача на застраховано при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите,МПС.Първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 130 000 лева / при претендирани по 180 000 лева от всеки ищец /, намалено от въззивния съд по жалба на ответника - на 110 000 лева за всеки от тях.За разликата над присъдените 130 000 лева от първоинстанционният съд и до претендираните 180 000 лева, отхвърлителното му решение се явява влязло в сила.Въззивният съд е обосновал така приетият за справедлив размер на обезщетенията от 110 000 лева, като е посочил, в качеството на критерии за определянето им : възрастта на ищците и наследодателя им / неконкретизирано в какъв аспект/, близостта между ищците и починалия им син,вкл. предвид съвместното им съжителство / без оценъчен извод за установеното действително съдържание на връзката /, начина на преживяване мъката по загубеното дете / без пояснения относно възприетия й интензитет /. В противовес на тези обстоятелства,т.е. в мотивиране занижаването на дължимото обезщетение, съдът е отчел обстоятелството,че преживелите родители са двама, че починалият не е единственото им дете, както и е посочил липсата на особени обстоятелства – социален или икономически статус на починалия,които да биха обусловили присъждането на по-висок от обичайния в сходни случаи размер.Формално са посочени като съобразени социално-икономическите условия в страната.
По правния въпрос, във връзка с конкретно съобразени от въззивния съд по вид критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди:
Върховен касационен съд е имал повод да обоснове извода, че възрастта на починалия, неимуществени вреди от смъртта на който се претендира с прекия иск по чл.226 ал.1 КЗ, не съставлява самостоятелен критерий при определяне на обезщетението / така реш.№ 178/12.11.2013 год. по т.д.№ 458/ 2012 год. на І т.о. на ВКС, реш.205 по т.д.№ 218 / 2010 год. на ІІ т.о., реш. по т.д.№ 1919 / 2014 год. на І т.о. /, доколкото сама по себе си не е критерий за съдържанието на връзката между починалия и преживелия родственик / в случая съдържанието на връзката родител – дете /.Аналогично е и съображението относно формалната неотносимост на възрастта на преживелия и претендиращ обезщетението родственик, доколкото и при претендирането на обезщетение за неимуществени вреди съизмерими са емоционалните и психологически аспекти на страданието, които не са изводими еднозначно от наличието на определена възраст,а от конкретната психика,емоционалната устойчивост, житейската мотивираност и възприемчивост на отделния индивид и от съдържанието на връзката му с пострадалия, приживе. Същото,впрочем, би било важимо и за критерия „съвместното живеене в общо домакинство„. Простото установяване на този факт, сам по себе си,е напълно недостатъчен за обосноваване значимост по отношение определяне на размера на обезщетението,а подлежат на оценка обстоятелствата, установяващи съдържанието на общуването между починал и преживял, при съвместното им съжителство: взаимопомощ, подкрепа, съчувствие, поддържане на ведър семеен климат и пр..Напълно неотносими, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, са съобразените от въззивния състав обстоятелства,че преживелите родители са двама, както и че починалият не е единственото им дете.Страданието на родител по изгубено единствено дете обективно не е по-малко от това по изгубено, но не единствено дете, ако изначално връзката помежду им е била пълноценна по съдържание връзка родител–дете,нито същото е със занижен интензитет единствено от наличието и на друг пострадал / претендиращ неимуществени вреди от същия деликт /. Още повече,отношенията между преживелите съпрузи – родители не е задължително да са пълноценни и облекчаващи за мъката на всеки един от тях.Във всички случаи,обаче, тези паралелни отношения са съпътстващи, а не изключващи или намаляващи настъпването на вредите,с вида и съдържанието им,обусловени от съдържанието на връзката между пострадалия и претендиращия обезщетението родственик. / Идентични правни изводи и в решение по т.д.№ 1332/2015 год. на І т.о. на ВКС /. Следователно: единствено фактите и обстоятелствата, относими към установяване съдържанието на връзката между починал от деликт и претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от това, както и такива по установяване преживяването на тази загуба от последния,са релевантни за преценка и съотнасяне към критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Да се приеме, че съпътстващи след увреждането обстоятелства са от естество да намалят обхвата и интензитета на търпимите болки и страдания,би било винаги хипотетично,спрямо обективно установеното съдържание на тези вреди.
По съществото на касационната жалба :
Видно от решаващите мотиви на въззивното решение, формалното посочване на преценими от съда критерии е в противоречие с указанията в т.11 от ППВС № 4/1968 год.,за съобразяване значението на всеки един, според съдържанието на установените,релевантни за обосноваването му факти и обстоятелства,и оценявайки приноса му в определяне общия справедлив размер на дължимо обезщетение,като адекватен еквивалент на действително търпимите вреди.Доколкото формално посочените като съобразени от въззивния съд критерии са обосновали извод за обичаен, поради липса на особени обстоятелства / в аспект на социален и обществен статус на починалия /, размер на вредите,който и съобразно социално-икономическите условия към момента на увреждането предпоставя адекватен размер на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пълнолетен низходящ от 110 000 лева, приетите стойности на обезщетението, спрямо относимите минимални нива на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ към датата на непозволеното увреждане / съгласно пар.27 ал.1 ПЗР на КЗ отм./,обосновават противоречие на въззивното с решение № 83 по т.д.№ 795/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 1 по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК,по въпроса относно съобразяване лимитите на застрахователната отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„,като ориентир за социално–икономическите условия, спрямо които следва да бъде определен адекватен,за да би бил справедлив, размер на обезщетението.
Видно от свидетелските показания / св.М. и св.В. /, ищците и синът им са поддържали топли и хармонични отношения, като родителите са разчитали на помощта му в бита и в поддържания поминък по отглеждане на животни, както и по отношение реализирането на планове за съвместен частен бизнес.Нямало е спорове и свади,като св.М. оценява отношенията им като „за пример„.Всеки от свидетелите споделя обективни прояви на непреодоляната мъка на ищците : майката е загубила предишната си съсредоточеност и възможност да работи,плаче постоянно,бащата пък се изолира в работата си,с цел да превъзмогне скръбта, родителите непрекъснато съпреживяват трагедията и посещават гроба на детето,загубили са стимул за живот и в общуването си с приятели / каквито са семействата на свидетелите / са различни и неадекватни.Непреодолимостта на страданието свидетелят М. съзира и във факта,че ищците продължават да не говорят за починалия в минало време,като да отказват да приемат смъртта му. Свидетелските показания установяват пълноценни взаимоотношения в семейството,вкл. в поддържането на общия бит и поминък, както и възприемането на сина като морална опора за неговото / на семейството / бъдеще .От същите е установимо,че ищците са загубили житейската си адекватност, емоционалният им свят е променен, а радостите – прекършени.Така съобразеното от първоинстанционния съд съдържание на връзката родители – дете не е имало основание да бъде ревизирано с абстрактния довод на въззивния съд за споделимост на мъката на всеки от родителите с другия, както и с наличието на друго дете в семейството или поради липсата на „ особен социален статус” на починалия,който да предпоставя – сам за себе си – различно емоционално съпреживяване на загубата му.От друга страна, понятието „справедливост„ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано с общественото разбиране за справедливост на конкретен етап от развитието на обществото,в основата на което е и икономическата конюнктура,явяваща се и база за непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди. С оглед минималния праг на застрахователно покритие, съгласно пар.27 ал.1 ПЗР на КЗ /отм./,като ориентир за съобразимите действителни икономически условия,определимо обезщетение от по 130 000 лева се явява адекватно и възмездяващо страданията на ищците, отчитайки техния непреодолим,пожизнен характер./ Продължаващите във времето болки и страдания от неимуществен характер „не са ново правопораждащо основание за вредата.Продължителността на времето, през което се търпят и ще се търпят страданията,следва да се отрази и на размера на дължимото обезщетение .” / така прието в реш.№ 141 по т.д.№ 453 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК по идентичен правен въпрос /.
С оглед изхода на спора по същество следва да бъде отменено въззивното определение в частта му с предмет дължими за първоинстанционното и въззивното производство такси и разноски , като вместо това същите бъдат определени окончателно,както следва : Ответникът, с оглед изхода на спора, дължи заплащането на държавна такса в размер на 10 400 лв. за първа, 10 400 лева за въззивна инстанция, както и 800 лева – за касационна инстанция.Никоя от страните не е предявила корекция на първоинстанционното решение в частта за разноските,по реда на чл.248 ГПК, поради което е преклудирано възражение относно възприетия за приложим, съобразно Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / в редакцията й след изм.с ДВ бр.28 от 28.03.2014 год./, вкл. съобразно насрещните възражения за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК, размер на дължимо на процесуалния представител на ищците възнаграждение, претендирано при условията на чл.38 ал.1 от ЗАдв. – 7 320 лева, а на ответника – 2 203,60 лв..Следователно и с оглед възстановяване правния резултат според първоинстанционния акт,ответникът дължи на ищците разноски по компенсация от 5 116,40 лева за първоинстанционното производство.С оглед обжалваемия интерес,формиращ се както по подадената от страната въззивна жалба,така и от интереса по подадената от противната страна жалба,с оглед осъществявана защита срещу същата,дължимите за въззивното производство разноски, определени по реда на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 год.,съобразно редакцията й след изм. с ДВ бр.28 от 28.03.2014 год., са както следва: за ищците – 8 183 лв.,а за ответника – 3 147 лева или по компенсация ответникът дължи на ищците за въззивното производство разноски в размер на 5 036 лева. С оглед обжалваемия интерес,за който е допуснато касационното обжалване и изхода на спора, ответникът следва да възмезди ищците за понесените в настоящата инстанция разноски от 5 000 лева – договорено и платено адвокатско възнаграждение, срещу което не е направено възражение за прекомерност,по чл.78 ал.5 ГПК.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение, на основание чл.293 ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 706/07.04.2015 г. по гр.д.№ 4966/2014 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която, след частична отмяна на решение № 5470/27.05.2014 год. по гр.д.№ 8226/2012 год. на СГС, са отхвърлени предявените от С. С. М. и Х. М. М. против ЗК [фирма] искове , с правно основание чл.226 ал.1 КЗ,за разликата между присъдените на всеки от тях по 110 000 лева и до размера на 130 000 лева, както и в частите му с характер на определение,по дължимите за всяка инстанция такси и разноски,като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК [фирма], на основание чл.226 ал.1 КЗ, да заплати на всеки от двамата ищци - С. С. М. и Х. М. М., допълнително сума от по 20 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху същата ,считано от 29.03.2012 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЗК [фирма],да заплати държавна такса за първоинстанционното производство - 10 400 лева, за въззивното – 5 200 лв. и държавна такса за касационното производство - 800 лева .
ОСЪЖДА ЗК [фирма], на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на С. С. М. и Х. М. М., определени по компенсация разноски,както следва : за първа инстанция - 5 116,40 лв., за въззивна инстанция - 5 036 лева и за касационна инстанция - 5 000 лева .
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :