10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 886
гр. София, 09.11.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на първи ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 130 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца И. М. К. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. И. Й. срещу определение № 384 от 12.11.2010г. по в. ч. гр. дело № 508/2010г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия, с което е отменено определението от 13.04.2010г. по гр. дело № 91/2009г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с която е оставено без уважение искането за прекратяване производството по делото и е спряно на основание чл. 26, т. 2 във връзка с т. 1 на чл. 26 във връзка с чл. 6, т. 1 във връзка с чл. 9, т. 1, б. „а” и „б” от Регламент /ЕО/ № 44/2001г. на Съвета от 22.12.2000г. производството по гр. дело № 91/2009г. на Великотърновски окръжен съд, и вместо това са отменени извършените процесуални действия и е прекратено производството по гр. дело № 91/2009г. на Великотърновски окръжен съд и ищецът е осъден да заплати на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] разноски по делото в размер 15 лв.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:
1/ въззивният съд се е произнесъл по въпроса за пасивната процесуална легитимация на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] по дела по международна застраховка „Гражданска отговорност” на водачи на МПС в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 7 от 04.10.1978г. и определение № 531/12.08.2010г. по т. дело № 856/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.;
2/ въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, а именно на Регламент № 44/2001г.: приложими ли са разпоредбите на Регламент № 44/2001г. по дела, по които ищецът и ответникът имат адрес или седалище на територията на държавата – членка, пред чийто съд е повдигнат съдебния спор;
3/ въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси по прилагането на чл. 284, ал. 2, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на застраховането, чл. 20 и чл. 24, т. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета – дали абсолютната, изключителна материалноправна пасивна легитимация на националното бюро Н. обхваща и застраховките „Гражданска отговорност” на водачи на МПС, издадени от държави – членки на ЕС дотолкова, доколкото се касае за вътрешни застраховки в рамките на единния общ европейски пазар и територия.
Ответникът Й. Г. Й. не изразява становище по частната касационна жалба.
Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] по съображения, изложени в писмен отговор, оспорва частната касационна жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевира доводи за неприложимост на ППВС № 7/1977г. поради това, че няма за предмет задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по смисъла на чл. 257 и сл. КЗ, доводи за неотносимост на цитираните и приложени от касатора определение № 531/12.08.2010г. по т. дело № 856/2009г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 108/08.05.2009г. по в. гр. дело № 29/2009г. на Великотърновски апелативен съд, които се отнасят до застраховка „Зелена карта” и са срещу НБАЗ в качеството му на национално бюро, а не на компенсационен орган, както и за неприложимост на определение от 03.09.2010г. по гр. дело № 2387/2010г. на СГС, тъй като този съдебен акт няма качеството на практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Третото лице помагач [фирма], [населено място] оспорва частната касационна жалба и поддържа становище за правилност на обжалвания съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните за допускане на касационно обжалване и прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да прекрати производството по предявените в последващо субективно евентуално съединение искове от И. М. К. срещу Й. Г. Й. и срещу втори евентуален ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място], въззивният съд е приел, че не е налице международна компетентност на българския съд да разгледа спора по евентуално заявените претенции. Изложил е съображения, че международната компетентност се определя съгласно Регламент /ЕО/ № 44/2001г. на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, тъй като спорът е свързан с две държави – членки на ЕС, има за предмет защита на права, произтичащи от частноправно отношение с международен елемент, поради това, че ищецът е с местожителство /обичайно местопребиваване/ на територията на РБългария, ответникът, независимо, че е български гражданин и има постоянен адрес в България, е с обичайно местопребиваване в Република Гърция, а предмет на делото е иск за обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане - ПТП, настъпило на 16.05.2007г. в Република Гърция, като за установяване противоправността на деянието и дееца е образувано наказателно производство в Република Гърция.
Според въззивната инстанция искът срещу първия ответник Й. Г. Й. е изключен от юрисдикцията на българския съд – не е налице общата компетентност, определена в чл. 2 от Регламента, тъй като ответникът по главния иск е с постоянно местопребиваване в Република Гърция; не е налице и специалната компетентност по чл. 5, т. 3 от Регламента, тъй като събитието, от което са настъпили твърдяните от ищеца вреди, е станало на територията на Република Гърция.
Съдебният състав поддържа, че липсва международна компетентност на българския съд и по отношение на иска срещу втория евентуален ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] – този ответник няма качеството „застраховател” нито по смисъла на националното право /чл. 8 от Кодекса за застраховането/, нито по смисъла на Регламента, а е юридическо лице с нестопанска цел, на което са възложени функции на компенсационен орган за изплащане на обезщетение на увредено лице, пребиваващо в България в определените от чл. 284 КЗ случаи. Поради това и с оглед обстоятелството, че представителят на гръцкия застраховател [фирма] е трето лице помагач по спора, а не главна страна, разпоредбите на раздел 3 „Компетентност по дела във връзка със застраховане” /чл. 8 – чл. 14/ от Регламента са неприложими.
Според въззивния съд позоваването на частния жалбоподател на предвидената в § 13 от преамбюла на Регламент /ЕО/ № 44/2001г. основна цел за защита на „по-слабата страна” е неоснователно, тъй като посочената разпоредба е приложима само за застрахователни, потребителски и трудови дела, каквото не е настоящото. Изложени са съображения за неприложимост на чл. 6 от Регламента, тъй като исковете против двамата ответници не са тясно свързани помежду си и могат да бъдат разгледани поотделно.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция има право да уточни и конкретизира посочения от касатора/частния жалбоподател правен въпрос.
Д. на частния жалбоподател, че въпросът за пасивната процесуална легитимация на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] по дела по международна застраховка „Гражданска отговорност” на водачи на МПС е решен в противоречие с практиката на ВКС, е неоснователен. Този въпрос е ирелевантен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него. Процесуалната легитимация на страните и международната компетентност на сезирания съд са различни процесуални предпоставки, които следва да бъдат налице, за да бъде допустимо исковото производство. Процесуалната легитимация на страните се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право, следва от правното твърдение на ищеца. Международната компетентност представлява компетентността на съда да разгледа конкретното дело и да издаде определен държавен акт. Въззивният съд не е прекратил производството поради липса на пасивна процесуална легитимация на втория евентуален ответник, а на основание чл. 25 от Регламент /ЕО/ № 44/2001г. на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела е прогласил, че българският съд не е компетентен по предявените искове.
Вторият, посочен от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: компетентен ли е българският съд да разгледа иск срещу делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило в другата държава – членка на ЕС, и предявеният в последващо евентуално съединение иск срещу „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място]. Така уточнен, процесуалноправният въпрос е релевантен за спора и тъй като не е налице съдебна практика на ВКС, определението следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Регламент № 44/2001г. предвижда няколко основания за международна компетентност в йерархична структура, които се прилагат при наличието на точно определени предпоставки при спазване на принципа lex specialis derogat legi generali: изключителна компетентност /чл. 22/, мълчаливо учредена компетентност /чл. 24/, споразумение за избор на съд /пророгация на компетентност по чл. 23/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 2/, специална компетентност /раздел 2/.
При изключителната компетентност няма значение къде се намира местожителството или гражданството нито на ищеца, нито на ответника, тя зависи от основния предмет на спора, но в настоящия случай не е налице нито една от петте хипотези, предвидени в чл. 22 от Регламент № 44/2001.
Мълчаливото учредяване на компетентност предполага неоспорване на компетентността на сезирания съд от страна на ответника, какъвто не е настоящият случай, тъй като и двамата ответници са инвокирали възражение за липса на международна компетентност на българския съд.
С пророгационното споразумение страните, една от които следва да има местожителство в държава – членка на ЕС, възлагат изключителна компетентност на съда, който страните са избрали, ако не е налице изключението на чл. 22 от Регламент № 44/2001. По настоящото дело страните не са сключили пророгационно споразумение.
Компетентността по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/ изисква сезираният съд да провери дали заявените претенции не произтичат от правоотношение, по което една от страните може да бъде определена като по-слаба спрямо другата. Раздел 3 урежда компетентността по делата във връзка със застраховане, а именно отношенията между застраховател и застрахован, съответно трето ползващо се лице и увреден. Когато по-слабата страна е ищец, регламентът й предоставя възможност да си избере компетентен съд между посочените в чл. 9, 10 и 11 от регламента за предявяване на иска срещу застрахователя. В настоящия случай правилно въззивният съд е констатирал, че нито един от ответниците не е застраховател. Поради това, че българският съд не е сезиран със спор, попадащ в предметния обхват на раздел 3, посочените разпоредби не намират приложение.
Общата международна компетентност на сезирания съд възниква по силата на чл. 2 от Регламент № 44/2001, когато ответникът има местоживеене на територията на държавата – членка на сезирания съд, като гражданството е без значение, т. е. прилага се принципът actor sequvitur forum rei. Следователно българският съд ще бъде компетентен съгласно посочената разпоредба, когато ответникът има местоживеене на територията на Република България. Преценката на местожителството на ответника се извършва на основание чл. 59 за предпочитания ответник Й. Г. Й. и чл. 60 Регламент № 44/2001 за евентуалния ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място].
Според чл. 59, т. 1 от Регламент № 44/2001 преценката дали една страна има местоживеене в държавата – членка на сезирания съд става въз основа на нейното вътрешно право. В действащото българско вътрешно право няма легално определение на термина „местоживеене” или „местожителство”. Законът за гражданската регистрация урежда две форми на връзка между определено физическо лице и българската държава – постоянен и настоящ адрес. Съгласно чл. 93, ал. 1 ЗГР постоянният адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението, а съобразно чл. 94, ал. 1 ЗГР настоящият адрес е адресът, на който лицето живее. Постоянният адрес е формален, намира се там, където лицето желае да бъде вписано, всички български граждани, включително и живеещите в чужбина са длъжни да имат постоянен адрес в България, като тези, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в страната, се вписват служебно в регистъра на населението от район „С.” на [населено място] /чл. 93, ал. 4 ЗГР/, поради което постоянният адрес не винаги отразява действителното местоживеене на лицето. Настоящият адрес е този, който отразява действителното местоживеене на лицето. Българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, нямат настоящ адрес в България и техният настоящ адрес, т. е. адресът им по местоживеене се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят. Основната цел на принципа actor sequvitur forum rei, а именно защита на ответника чрез привличането му пред съд на мястото, на което е съсредоточен центърът на неговия социален живот, дава основание да се приеме, че местоживеенето по чл. 2 във връзка с чл. 59 от Регламент № 44/2001 в България следва да се преценява съобразно настоящия адрес по смисъла на чл. 94 ЗГР. В настоящия случай предпочитаният ответник Й. Г. Й. няма настоящ адрес в България, а съгласно чл. 94, ал. 3 ЗГР в регистрите на населението е отразен настоящ адрес в Гърция. Видно от представения документ, удостоверяващ постоянното пребиваване на гражданин от страна – членка на ЕС № 96706, от 13.10.2008г. Й. Г. Й. живее постоянно в Гърция, Гаргаляни. При положение, че посоченият ответник е с местоживеене в Гърция, се налага изводът, че съгласно чл. 2 от Регламент № 44/2001 компетентен да разгледа иска срещу него е съответният гръцки съд.
Разпоредбата на чл. 60 от Регламент № 44/2001 използва три критерия за определяне местоживеенето на търговско дружество или друго юридическо лице или сдружение на физически или юридически лица, а именно: седалище по устав, централно управление или основно място на стопанска дейност. В конкретния случай по отношение на втория евентуален ответник местожителството по смисъла на чл. 2 във връзка с чл. 60 от Регламент № 44/2001 е в Република България, [населено място], където са седалището и адреса на управление. Следователно съгласно чл. 2 от Регламент № 44/2001 българският съд е компетентен да разгледа предявеният срещу „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] иск.
Разпоредбите на раздел 2 /чл. 5 – чл. 7/ от Регламент № 44/2001 уреждат специална, изборна компетентност, която е факултативна /паралелна/ спрямо общата компетентност по чл. 2 и предоставят правото на избор на ищеца пред кой съд да предяви иска си – пред съда по местожителството на ответника или пред някоя от юрисдикциите, посочени в чл. 5 и чл. 6. По дела относно обезщетение за вреди, независимо дали са от деликт или квази – деликт, местно компетентният съд е този по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие /чл. 5, т. 3/. Прилага се принципът forum loci delicti/damni. Регламентът не уточнява какво следва да се разбира под вредоносно събитие – дали това е деянието или възникналата от него вреда. В посочената хипотеза е необходимо в държавата на сезирания съд да е настъпило или да има опасност да настъпи вредоносното събитие, т. е. където е извършено вредоносното деяние или където са настъпили непосредствено вредите. В този смисъл е практиката на Съда на ЕС /преди Съд на ЕО/ - решение от 30.11.1976г. по дело № С-21/76 на Съда на ЕО, B./M. de Potasse d’Alsace, решение от 27.10.1998г. по дело № С-51/97 на Съда на ЕО, R. europeenne/Spliethoff’s Bevrachtingskantoor, решение от 01.10.2002г. по дело № С-167/00 на С., Henkel, решение от 11.01.1990г. по дело Dumez F. и Tracoba, решение от 07.03.1995г. по дело № С-68/93 на С., F. Shevill и др. В конкретния случай, както противоправното деяние, така и вредите са настъпили в Република Гърция, където ищецът е бил лекуван. Правилото на специалната компетентност, установено с чл. 5, т. 3 от Регламент № 44/2001, се основава на наличието на особено тясна връзка между спора и юрисдикцията по мястото, където е настъпило вредоносното събитие, която обосновава предоставянето на компетентност на тази юрисдикция с оглед надлежната организация на процеса и улесненото събиране на доказателства. Поради това, че мястото, където е извършено вредоносното деяние, причинило вредата, и мястото, където са настъпили непосредствено вредите, е в Гърция, българският съд не е компетентен да разгледа предявения срещу предпочитания ответник – делинквент иск съгласно чл. 5, т. 3 от Регламент № 44/2001.
В разпоредбата на чл. 6 от Регламент № 44/2001 са предвидени особени основания за международна компетентност в случаите, когато са предявени повече от един иск, намиращ се във връзка един с друг. Първата хипотеза /чл. 6, т. 1/ се отнася до искове срещу множество ответници. Ако един или повече от ответниците имат местоживеене в държава – членка, те могат да бъдат привлечени в процес пред съд на друга държава – членка, при условие, че в нея се намира местожителството на другия ответник и предявените искове се намират в такава тясна връзка помежду си, която налага тяхното едновременно разглеждане и решаване, за да се избегне рискът от противоречащи се съдебни решения. Съгласно решение от 27.09.1988г. по дело № C 189/87 на Съда на ЕО /С./, Kalfelis и решение от 11.10.2007г. по дело № С-98/06 на Съда на ЕО /С./, Freeport plc член 6, т. 1 от Регламент № 44/2001 се прилага, когато исковете срещу различните ответници са свързани при предявяването им, т. е. когато е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи се съдебни решения, постановени в отделни производства. В настоящия случай искът е предявен срещу делинквента с местоживеене в Гърция и в хода на първоинстанционното производство е настъпило последващо пасивно субективно съединяване на искове в евентуално съединение срещу втори евентуален ответник със седалище и адрес на управление в България. Така предявените искове не могат да бъдат решени заедно, тъй като разглеждането на евентуалния иск е обусловено от изхода на спора по иска срещу предпочитания ответник. Ако не се сбъдне условието, т. е. ако искът срещу предпочитания ответник бъде уважен, то съдът не дължи произнасяне по иска срещу евентуалния ответник и не би се стигнало до противоречащи решения. Обстоятелството, че една част от фактите по двата иска са еднакви /вредоносно деяние, вреди, причинно-следствена връзка между тях/, не обосновава наличие на конекситет по смисъла на чл. 6, т. 1 от Регламент № 44/2001, тъй като искът по чл. 284 КЗ срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” предполага установяване на множество други факти и обстоятелства, които не са предмет на изследване по иска срещу делинквента, включително наличие на застрахователен договор на виновния водач със застраховател, установен в държава – членка, различна от Република България, неизпълнение в срока по чл. 271, ал. 1 КЗ на задълженията от застрахователя на виновния водач или неговия представител за уреждане на претенции в България и др.
Предвид гореизложените съображения, настоящият съдебен състав отговаря на поставения процесуалноправен въпрос по следния начин: българският съд не е компетентен да разгледа иск срещу делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило в другата държава – членка на ЕС; българският съд е компетентен по иска срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лице, пребиваващо в Република България, в резултат на ПТП, настъпило в друга държава – членка на ЕС, от делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС, застрахован при застраховател, установен в друга държава – членка, съгласно чл. 2 от Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че определението на въззивния съд в частта, с която производството по отношение на предпочитания ответник е прекратено е правилно, поради което в тази част обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. В частта, с която е прекратено производството срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, определението е неправилно, поради което следва да бъде отменено и делото да се върне за разглеждане на Великотърновски окръжен съд. След връщане на делото първоинстанционният съд следва да извърши преценка относно възражението на ответника „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” за липса на местна подсъдност с оглед седалището и адреса на управление в [населено място].
Поставените от частния жалбоподател материалноправни и процесуалноправни въпроси по прилагането на чл. 284, ал. 2, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на застраховането, чл. 20 и чл. 24, т. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, и въпроса „дали абсолютната, изключителна материалноправна пасивна легитимация на националното бюро Н. обхваща и застраховките „Гражданска отговорност” на водачи на МПС, издадени от държави – членки на ЕС дотолкова, доколкото се касае за вътрешни застраховки в рамките на единния общ европейски пазар и територия” са важни, но са ирелевантни за настоящото дело. По тези въпроси въззивният съд не се е произнесъл и същите биха били от значение за решаването на предявения иск по същество, но не и за наличието на международна компетентност на българския съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 384 от 12.11.2010г. по в. ч. гр. дело № 508/2010г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия в частта, с която е прекратено производството по гр. дело № 91/2009г. на Великотърновски окръжен съд по отношение на иска срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място] и ищецът е осъден да заплати на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” 15 лв. - разноски по делото.
ВРЪЩА делото на Великотърновски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 384 от 12.11.2010г. по в. ч. гр. дело № 508/2010г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия в частта, с която е прекратено производството по гр. дело № 91/2009г. на Великотърновски окръжен съд по отношение на иска срещу Й. Г. Й..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|