Р Е Ш Е Н И Е № 114 София, 10.10.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 2704/2018 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 7274 от 01.11.2017 г. по в.т.д. № 13419/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-В състав, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, ГО, 88 състав решение по гр.д. № 22803/2015 г. за признаване за установено по исковете, предявени от М. Д. Л. против „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД, че клаузите на чл.3, ал.2 и ал.3 и чл.7, ал.2 от договор за потребителски кредит № FL291892 от 30.08.2007 г., сключен с „Българска пощенска банка“ АД /сега „Юробанк“ АД/, са нищожни, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.146, чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, като неравноправни и за уважаване на предявения иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за сумата 5 931.41 лв. – разлика между погасен и действителен размер на дължимата възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от 24.04.2015 г. до окончателното плащане. Касационна жалба е депозирана и срещу постановеното по реда на чл.250 ГПК решение на САС от 03.05.2018 г., с което е оставена без уважение молбата на ответното дружество /сега касатор/ за допълване на решението в частта относно указанието за недопустимост на касационното обжалване. Тази касационна жалба не подлежи на разглеждане по същество, доколкото настоящият състав вече се е произнесъл положително по допустимостта на касационната жалба срещу основното решение – при постановяване на определението за допускане на касационно обжалване. С определение № 383 от 20.06.2019 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.2,пр.2 ГПК, с оглед на правния интерес от търсената защита с установителните искове, а по обусловения иск обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно отговорността на цесионера за връщане на суми, получени от банката по договора за кредит. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалвания съдебен акт СГС е възприел изцяло изведените от първата инстанция изводи за: наличие на сключен между „Българска пощенска банка“ АД и М. Л. договор за потребителски кредит, с анекси към него, по силата на който банката се е задължила да отпусне кредит в размер на 28 000 лв., със срок на погасяване /на месечни вноски/, до 30.08.2017 г. и фиксирана лихва за първите 6 месеца, а за останалия период – в размер на БЛП на банката плюс договорна надбавка от 0.10 пункта, с предвидена възможност за банката да променя размера на месечната погасителна вноска при промяна на БЛП; за сключен договор от 30.10.2007 г., по силата на който банката е прехвърлила на „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД всички произтичащи от договора вземания, за което ищцата е надлежно уведомена. Въз основа на доказателствения материал по спора е прието за безспорно установено, че през исковия период от време банката едностранно е изменила размера на възнаградителната лихва, съобразно клаузите на чл.3, ал.2 и ал.5 и чл.7, ал.2, независимо, че в договора не са посочени условията, при които ще се извършва промяна на БЛП. Въззивната инстанция е извела подробни правни изводи за липса на валидно правно основание за едностранното увеличаване на размера на месечните анюитетни вноски, вследствие едностранно повишаване на уговорената възнаградителна лихва. Прието е и, че посочените клаузи не са индивидуално уговорени и са във вреда на потребителя, като създават неравновесие между правата и задълженията на страните по договора и нарушават изискванията за добросъвестност. Въз основа на ССЕ за размера на предварително договорените анюитетни вноски и действително извършените от кредитополучателката плащания по договора, съдът е посочил, че сумата от 5 931.41 лв. се дължи от ответното дружество – цесионер, като получена без основание. Решаващият състав е изразил становище за преклудиране на въведеното едва с въззивната жалба възражение за изтекла давност, а по същество - за неговата неоснователност, с оглед неприложимостта на чл.111, б.в“ ЗЗД. За да се произнесе по допустимостта на предявените от ищцата установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.143 ЗЗП и съответно по допустимостта на въззивното решение за уважаване на тези искове, настоящият състав съобрази следното: В съдебната практика и в доктрината не съществува спор, че с постигане на съгласие между цедента и цесионера за прехвърляне на съществуващо прехвърлимо вземане, цесионерът не става страна в договорното правоотношение. По силата на валидно сключен цесионен договор старият кредитор на длъжника се замества с нов кредитор. Макар в резултат на цесията цесионерът да не придобива качеството на правоприемник /универсален или частен/ на цедента, длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Предвиденото в чл.103, ал.3 от ЗЗД правило, според което, длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане – напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения. Посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника, съобразно предвидените в чл.103, ал.3 от ЗЗД предпоставки, изяснени и в практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди изм.- ДВ бр.86/2017 г./. За длъжника е налице правен интерес да предяви и установителен иск за нищожност на договорни клаузи при твърдение, че цесионерът е получил без основание суми, заплатени въз основа на тези клаузи и при предявен и срещу цесионера иск за връщане на сумите на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В последния смисъл е и становището на ВКС, обективирано в постановено, след допускане на касационно обжалване по настоящото дело, решение № 314/29.07.2019 г. по т.д. № 1766/2016 г., II т.о. Това становище се възприема изцяло и от настоящият съдебен състав, предвид разгледаната по това дело аналогична хипотеза – при предявени установителни искове за нищожност на договорни клаузи на основание чл.26, ал.1,пр.1, вр. с чл.143 ЗЗП и за връщане на платеното без основание срещу цедента и цесионера /макар и в случая цедентът да не е страна в касационното производство/. Изразеното становище в обратен смисъл в решение по т.д. № № 1103/2017 г. на ВКС в случая е неприложимо, предвид разликата между конституирания по това дело ответник и ответниците по настоящото дело. Предвид горното, настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на СРС за уважаване на предявените установителни искове, не е недопустимо, т.к. за ищцата /сега ответник по касация/ е налице правен интерес от предявяване на иск срещу цесионера за установяване нищожност на клаузи от договора, от които произтича прехвърленото вземане, при надлежно твърдение, че въз основа на тези клаузи цесионерът е получил без основание съответни суми, за връщане на които в случая е предявен и обусловен иск по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. С оглед допустимостта на установителните искови претенции и при доказаност на липсата на основание за получаване от ответника-касатор на надплатени погасителни вноски по договора за потребителски кредит, чрез превеждането им от банката и установени по размер от приетата по делото ССЕ, цесионерът дължи връщане на надплатените суми. По основателността на касационната жалба: Атакуваното въззивно решение е правилно. При постановяването му съдебният състав на Софийски градски съд е извършил цялостна преценка на доказателствения материал по спора, а изведените правни изводи за неравноправност на атакуваните клаузи на чл.3, ал.2 и ал.5 и на чл.7, ал.2 от договора за кредит, са в съответствие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 146, вр.с чл.143, ал.1, т.10 и т.12 ЗЗП – така например, решение по т.д. № 504/2015 г., решение по т.д. № 535/2016 г., II т.о., решение по гр.д. № 1899/2015 г., решение по т.д. № 240/2015 г. и др. Според тази практика, посочването, като част от съдържанието на договора, на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства /или на отделен неин компонент/ може да бъде променена, съставлява задължение на банката съгл. чл.147, ал.1 ЗЗП и е гаранция за потребителя да предвиди предварително каква би била дължимата по кредита месечна вноска, вкл. и с оглед правото му на информация. На последното право съответства задължението на търговеца да предостави на потребителя необходимата му информация, с оглед надлежно реализиране на правото на избор. След като не е установена добросъвестност на търговеца, предлагащ на потребителя договор за изменение на възнаградителната лихва, чрез изменение на компонент на тази лихва – БЛП на банката, без да е конкретизиран метод за промяната, то е принципно неприложима разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Изводът на СГС, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и ищцата не е имала възможност да влияе върху тяхното съдържание, е законосъобразен и обоснован. Той съответства на чл.146, ал.2 и ал.4 ЗЗП, като с оглед тежестта на доказване в процеса, касаторът не е ангажирал доказателства, че ищцата е имала възможност да изрази становище по тези клаузи и да повлияе върху тяхното съдържание. Като неоснователни следва да се преценят доводите за липса на предпоставките по чл.143, ал.1, т.10 и т.12 ЗЗП за неравноправност на договорните клаузи, относими към размера на дължимата възнаградителна лихва по кредита, в частност към неин компонент – базовия лихвен процент, подлежащ на ежемесечно преразглеждане от СД на банката или комитет към СД. Доводите на касатора в тази насока възпроизвеждат оплакванията във въззивната жалба, както и писмените бележки, представени пред първата инстанция, които са надлежно обсъждани от СРС и СГС. Предвид горното, атакуваното въззивно решение следва да се остави в сила, като в полза на ответницата по касация се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 752 лева, доказани с приложени към отговора на касационната жалба писмени доказателства. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7274 от 01.11.2017 г. по в.т.д. № 13419/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-В състав. ОСЪЖДА „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД да заплати на М. Д. Л. сумата 752.00 /седемстотин петдесет и два/ лева – разноски за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: