Р Е Ш Е Н И Е № 50 София, 16 март 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесета и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ като изслуша докладваното от съдията ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА н. дело №37/2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство , по чл.346, т.1 и сл. от НПК, е образувано по жалби на подсъдимия А. Д. Д., подадени чрез упълномощените му защитници адв.М. М. и адв.К. К. и на частния обвинител В. Р. Г., подадена чрез повереника му адв. С. С. срещу решение № 131/02.11.2020 г., постановено по ВНОХД № 131/2020 г. от Апелативен съд-Бургас. В жалбите,изготвени от защитниците на подсъдимия А. Д. са релевирани доводи, ангажиращи касационните основания по чл.348, ал.1 т.1 от НПК /адв.М./ и по чл.348, ал.1, т.3 от НПК /адв.М. и адв.К./.Материалноправната незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт е аргументирана с твърдения за приложимост на привилегирования състав, визиран в чл.343а, ал.1, б.“г“ от НК.В подкрепа на релевирания довод, ангажиращ касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, са изложени съображения, според които неправилно като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства не са отчетени съпричиняването на съставомерния резултат от трети лица; оказването на помощ от подсъдимия на пострадалите /при положение, че това обстоятелство не доведе до промяна на квалификацията на деянието/, както и ниската степен на обществена опасност на дееца.Според касаторите наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при условията на чл.55, ал.1 от НК, като приложение следва да намери и института на условното осъждане, в която посока са отправените искания. В жалбата, изготвена от повереника на частния обвинител Г., адв. С. е посочено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.Отправено е искане за увеличение на размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, който да е съответен на доказателствата по делото и на целите по чл.36 от НК. В съдебното заседание адв.С. поддържа жалбата на частното обвинение с изложените в нея съображения и отправени искания. Защитникът на подсъдимия А. Д., адв.К. поддържа подадената жалба с релевираното в нея оплакване и отправеното искане.Оспорва жалбата на частното обвинение. Другият упълномощен защитник на подсъдимия А. Д., адв.Б. заявява солидарност с доводите, изтъкнати в касационните жалби, а също и с отправеното в последните искане.Аргументира подробно наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, като сочи, че оказаната от подсъдимия помощ на пострадалите лица е обективен факт, и независимо, че не фигурира в обвинителния акт, следва да намери отражение при квалификацията на деянието. Третият упълномощен защитник на подсъдимия Д., адв. М. се придържа към изложеното от останалите защитници, като намира наказанието на подсъдимия за завишено и в този смисъл –явно несправедливо. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита жалбите за неоснователни.Не съзира заявените от жалбоподателите касационни основания, предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В правото си на реплика адв. Б. сочи, че причините за инкриминираното ПТП са комплексни, доколкото съществен момент в генезата му има неравността на пътното платно, която е в пряка връзка с вмененото нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП.Това е изисквало комплексна оценка на обстоятелствата, поставени в основата на индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, каквато не е извършена от въззивния съд. В правото си на лична защита подсъдимият изразява съжаление за стореното.При реализиране правото си на последна дума подсъдимият Д. моли за по-леко наказание. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Касационните жалби на подсъдимия и на частния обвинител Р. са процесуално допустими.Подадени са от процесуално легитимирани субекти срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения в закона срок.Разгледани по същество са НЕОСНОВАТЕЛНИ. С първоинстанционната присъда № 48 от 12.02.2020 г., постановена по НОХД № 1032/2019 г. от Бургаски окръжен съд, подсъдимият А. Д. Д. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 343, ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.4, вр. ал. 1 , б.“в“ във вр. с чл. 342, ал.1 от НК, за това, че на 03.11.2018г. в [населено място], обл.Бургас, на [улица], пред дом №33А, като водач на МПС-л.а. марка „Мерцедес“, модел „Е 270 ЦДИ“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение, установени в чл.20, ал.1 /изм. ДВ, бр.43 от 2002г./ от ЗДвП и чл.21, ал.1 /изм. и доп. ДВ, бр. 43, 2002г., бр.47 от 2012г./ от ЗДвП, като управлявал превозното средство със скорост около 90км/ч и загубил контрол над управлението му, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице –на Г. П. Н. и на К. С. Г., като на основание чл.58а, ал.4 и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години при първоначален ОБЩ режим.На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия Д. от право да управлява МПС за срок от ОСЕМ години, като зачел времето, през което същия е бил лишен от това право по административен ред. Със същата присъда, БОС е присъдил направените по делото разноски, които са възложени в тежест на подсъдимия и се е разпоредил с веществените доказателства по делото. По жалби на подсъдимия, подадени чрез защитниците му е образувано ВНОХД №131/2020г. по описа на Апелативен съд-Бургас.С постановеното въззивно решение, предмет на настоящото обжалване, на основание чл.337, ал.1, т.1 и чл.338 от НПК е изменена първоинстанционната присъда в санкционната и част, като е намален размера на наложеното на подсъдимия Д. наказание лишаване от свобода на три години и четири месеца, както и срока на кумулативното наказание лишаване от правоуправление на четири години и четири месеца.Присъдата е потвърдена в останалата и част. Проверката на обжалвания съдебен акт не установява наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, релевирано от защитниците на подсъдимия Д. –адв.М. и адв.Б..Оплакванията, според които въззивният съд неоснователно е отказал приложение на привилегирования състав по чл.343а, ал.1, б.“г“ от НК не могат да бъдат споделени. Те не отчитат особеностите на диференцираната процедура, по която е разгледано делото от първостепенния съд, и не държат сметка за спецификата на правомощията на касационната инстанция.Наред с това, коментираното оплакване е било поставено на вниманието на въззивния съд, който аргументирано го е приел за несъстоятелно.Изложените на л.21-23 от въззивните мотиви съображения са изцяло споделени от настоящия касационен състав. Подс. Д. изрично е поискал провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Предпочетената от него диференцирана процедура е свързана с признаване на всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като в замяна на благоприятното му третиране по реда на чл. 58а от НК той се е лишил от възможността да оспорва правно значимите обстоятелства, определящи правната квалификация и съставомерността на деянието . От своя страна първостепенният съд е бил длъжен да приеме в мотивите си именно признатите от подсъдимия факти.С оглед спецификите на коментираната процедура, за релевантни се приемат всички фактически обстоятелства, посочени в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК.При законосъобразно проведена процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция (още по-малко пред касационната) приетите по делото факти. На въззивна проверка подлежи единствено правилността на преценката за наличието на съответствие между признанието по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство. Щом такова съответствие е налице, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт, в тяхната цялост. В обстоятелствената част на обвинителния акт по настоящото дело не са изложени факти за предприети действия от страна на Д. по оказване помощ на пострадалите лица. Такива факти липсват и в материалите от досъдебното производство.Действително, според събраните по делото гласни доказателства, подс.Д. веднага, след като катастрофиралият автомобил е спрял, е излязъл от него; отишъл е до падналите на земята жени; установил, че жената, която била паднала наблизо и вляво в автомобила му /К. Г./, все още имала пулс; отишъл при другата пострадала /Г. Н./, повдигнал главата й и я помолил да не умира.Така описаното му поведение обаче правилно не е прието като достатъчно за да намери приложение привилегированият състав на който се позовава защитата. Касационният съд не споделя аргументите на адв.Б., изводими от указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/ 6.04.2009 г. по т.д № 1/2008 г., ОСНК.Според този защитник, забраната за съдилищата по фактите, в рамките на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, да приемат факти, които противоречат или са в колизия с тези, признати от подсъдимия, не е относима към приемането на допълнителни фактически положения, извън описаните в обвинителния акт.В отговор на тези защитни възражения, следва да се подчертае указаното в т.8.1 от цитираното ТР, съгласно която: „Допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт“. В случай, че подсъдимият не е бил съгласен с фактическите положения, предложени от обвинението, в частност на това, че в обвинителния акт липсват констатации относно оказана от него помощ на пострадалите лица, описана със съответното фактическо съдържание, не е имало никакви пречки да поиска разглеждане на делото по общите правила и в един състезателен процес, да ангажира доказателства, в подкрепа на тази си теза. След като не го е сторил, се е лишил от възможността да оспорва признатите факти,включително и да претендира привнасянето на нови такива.Няма спор, че при проведена диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК е принципно възможно оспорването на посочената в обвинителния акт правна квалификация в рамките на признатите от подсъдимия факти. В случая обаче претенцията за прилагане на привилегирования състав по чл.343а ал. 1, б. „б“ от НК няма как да бъде удовлетворена, доколкото факти за оказана помощ на пострадалите от страна на подсъдимия не са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и не се съдържат в доказателствата от досъдебното производство. Приетата от съдебните инстанции правна квалификация на осъщественото от подсъдимия деяние като престъпление по чл.343,ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.4, вр. ал.1, б. “в“ от НК е в съответствие с описаните в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти. Допълнителен аргумент за невъзможността да бъде удовлетворено искането на жалбоподателите да се приеме, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалите лица, се съдържа в правомощията на ВКС и в спецификата на касационното производство. За разлика от първата и въззивната инстанция, касационният съд е такъв единствено по правото, поради което не може да установява нови фактически положения. Той се произнася съобразно фактическите рамки, поставени от долу стоящите съдилища. Единственото изключение се съдържа в чл. 354, ал. 5 от НПК, но настоящият казус безспорно не попада в посочената хипотеза. ВКС приема, че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, не се явява явно несправедливо.Не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, аргументирано с противоположна насоченост от подсъдимия и неговите защитници и от повереника на частното обвинение. За престъплението по чл.343 ал.4 във вр.с ал.3 пр.3 б. „б“ във вр.с ал.1 б.“в“ от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, съдът е бил длъжен, след като определи подходящия размер на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия престъпление, да го намали с 1/3 на основание чл.58а ал.1 от НК, или да приложи разпоредбата на чл.58а ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 от НК и ако тази разпоредба е по-благоприятна за дееца. В конкретния случай, въззивният съд е изразил несъгласие с определеният от първостепенния съд размер на наказанието лишаване от свобода, приемайки, че не е оценена правилно относителната тежест на принципно правилното установените смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства.Съображенията на въззивният съд, поставени в основата на индивидуализацията на наказанието на Д., намират пълна касационна подкрепа.Споделен е изводът, че по делото не се установяват нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, позволяващи положителен извод за това, че и най-лекото предвидено в закона за съответното престъпление наказание /в случая три години лишаване от свобода/ се явява несъразмерно тежко.Съответна на доказателствата по делото, както и на обществената опасност на деянието и дееца, е преценката, че при това положение, следва да намерят приложение правилата по чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК. Определеното от въззивния съд наказание от пет години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на три години и четири месеца, не е явно несправедливо. За да наложи това наказание, въззивната инстанция в пълнота е обсъдила степента на обществената опасност на деянието и дееца, наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и правилно е заключила, че наказание определено под средния размер, предвиден в санкционната част на инкриминираната правна норма, е необходимото и достатъчно за поправянето и превъзпитанието на дееца. За да направи този извод, Бургаски апелативен съд обосновано е отдал приоритетно значение на смекчаващите отговорността обстоятелства, а именно- чистото съдебно минало на подсъдимия; семейната му ангажираност, обстоятелството, че е баща на малолетно дете; младата му възраст; оказаното съдействие към разследващите органи; искреното и дълбоко съжаление за извършеното и за причинените страдания на пострадалите лица и положителните характеристични данни за личността му. В случая не се касае за правило за поведение, а за инцидентна престъпна проява на подсъдимия, факт, който наред с останалите смекчаващи отговорността обстоятелства, го характеризира като лице с ниска степен на обществена опасност. Оплакването, че решаващият съд не е съобразил като смекчаващо отговорността обстоятелство поведението на подсъдимия, непосредствено след деянието, е неоснователно. На л.25 от мотивите към въззивното решение, съдът е обърнал специално внимание на това поведение на Д., приемайки, че същото следва да бъде съотнесено към кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства.Макар и желанието на подсъдимия да окаже помощ на пострадалите лица да не е достатъчно, за да обуслови приложение на привилегирования състав по чл.343а, ал.1 от НК, същото правилно е отчетено като смекчаващо отговорността му обстоятелство.Същевременно, не може да бъде споделен доводът, основан на това, че съставомерният резултат е съпричинен от трети лица, доколкото в генезата на инкриминираното ПТП място има и неравността на пътното платно, която е в пряка причинна връзка със загубата на управление на автомобила, като това обстоятелство е следвало да бъде съотнесено към кръга смекчаващи отговорността на подсъдимия такива.Няма спор, че коментираната неравност на пътното платно е обективен факт, който фигурира в обстоятелствената част на обвинителния акт.Същата обаче е била предмет на експертно изследване от САТЕ и от ДСАТЕ, които са категорични, че при управление на автомобила със скорост в рамките на нормативно разрешената /50км/ч/, неравността на пътното платно не би довела до загуба на управлението на автомобила, т.е. ако подсъдимия се е движил с посочената скорост, той е имал обективната възможност да предотврати ПТП с екстремно /аварийно/ спиране.При това положение, правилно въззивният съд не е отчел коментираната неравност като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство.Категорично не може да се приеме за основателна при това положение, застъпената защитна теза, според която съставомерният резултат е съпричинен от трети лица. По-нататък, не са били подминати без нужното внимание и отегчаващите отговорността обстоятелства-дръзкото поведение на подсъдимия като водач на МПС, въпреки липсата на достатъчно практически опит като такъв /Д. се е снабдил със свидетелство за правоуправление по-малко от месец преди деянието/, както и поставянето в опасност здравето и живота на 13-годишния св.С., който се е возил на предната дясна седалка на автомобила. В заключение следва да се отбележи, че определянето на размера на наказанието не е в резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК. Ето защо, наказанието от пет години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на три години и четири месеца, е справедливо. Неотчетени смекчаващи отговорността обстоятелства по настоящото дело не се констатират, поради което и искането за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, не може да бъде удовлетворено. Приложението на чл.66 от НК не следва да бъде обсъждано, доколкото размера на наказанието лишаване от свобода, което подсъдимия Д. следва да понесе, не позволява това. Не се констатират и отегчаващи отговорността обстоятелства, останали вън от вниманието на апелативния съд. Действително в резултат на причиненото от А. Д. ПТП са настъпили тежки последици, но част от тях са съставомерни, а останалата част са били вярно съобразени при извършената индивидуализация на наказанието. В допълнение е необходимо да се посочи, че поправянето на дееца и възпирането му към извършване на престъпления се постига не толкова със строгостта на наказанието, колкото с неговата неизбежност. В конкретния случай по-строга наказателно-правна репресия би била неоправдана, с оглед личностния профил на подсъдимия и с нищо не би допринесла за постигане целите, визиран в чл.36 от НК, които при непредпазливите престъпления са свързани преди всичко със „създаването на условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“. / Н., И.. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., Наука и изкуство.1972 /. Що се отнася до наложеното наказание лишаване от правоуправление, с размерът на същото не е изразено несъгласие от касаторите, като липсват и искания за ревизията му в посока намаляване или увеличаване на същото, поради което ВКС няма да излага съображения по този въпрос. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационните жалби за неоснователни, поради което счита, че атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 131/02.11.2020 г., постановено по ВНОХД №131/2020 г. по описа на Бургаски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.