Р Е Ш Е Н И Е № 62 гр. София, 15 юли 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1183 /2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Апелативна прокуратура – Бургас срещу въззивно решение № 152/11.10.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 179/2019 г., по описа на Апелативен съд – Бургас. В протеста се сочи наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, при което да бъде приложен правилно материалният закон, като на подсъдимия да бъде наложено съответно по-тежко наказание. Срещу въззивното решение е постъпила и жалба от подсъдимия Щ. М. Й. с оплакване за допуснато нарушение на материалния закон и несправедливост на наложеното наказание. Прави се искане за изменение на въззивния съдебен акт и преквалифициране на деянието като такова по чл. 129, ал. 2, вр. с ал.1, вр. с чл. 20, ал. 4 от НК, като се твърди, че подсъдимият е действал като помагач. Претендира се и за определяне на наказание, изтърпяването на което да бъде отложено по реда на чл. 66 от НК. Иска се и намаляване размера на присъденото обезщетение за причинените с деянието неимуществени вреди. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста и пледира за уважаването му по изложените в него съображения. Изразява становище за това, че неправилно въззивният съд е преквалифицирал деянието от опит за убийство в средна телесна повреда, като по този начин нарушил материалния закон. Прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Защитникът на подсъдимия - адвокат К., поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване, като претендира за преквалифициране на деянието и налагане на наказание в по – нисък размер. Моли и за намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Изразява становище за отхвърляне на протеста като неоснователен. Повереникът, както и частният обвинител и граждански ищец П. С., редовно призовани, не се явяват, като писмено заявяват съгласието си за решаване на делото в тяхно отсъствие. Подсъдимият Щ. М. Й., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Съдебното производство е започнало с образуването на н.о.х.д. № 106/2018 г. по описа на ОС – Бургас. По същото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т.1 от НПК, като подсъдимият и неговият защитник са дали съгласие да не бъдат разпитвани непосредствено всички свидетели и вещите лица, а само някои от тях, като при постановяване на присъдата да бъдат използвани съответните протоколи за разпит и експертните заключения, изготвени на досъдебното производство. Това дело е приключило с присъда № 219/13.09.2018 г., с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал.2, пр. 5 и пр. 6 от НК, за което е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години, при първоначален „строг“ режим, като е оправдан по обвинението по чл. 116, ал.1, т.11, вр. с чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Срещу присъдата са подадени протест от ОП – Бургас и жалба от частния обвинител с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото с обвинителния акт обвинение. Присъдата е атакувана и с жалба от подсъдимия, с която е оспорено авторството на деянието, като алтернативно е поискано преквалифициране на обвинението по чл. 132 от НК и намаляване на наказанието. С въззивно решение № 16/07.03.2019, постановено по в.н.о.х.д. № 264/2018 г., по описа на АС – Бургас, първоинстанционната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС – Бургас, поради това, че мотивите не са подписани от целия съдебен състав, въпреки че един от членовете му е бил на особено мнение. Въззивният съд е констатирал и допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че първостепенният съд не е взел становището на подсъдимия относно прилагането на диференцираната процедура по чл. 371от НПК, като не му е разяснил правата и последиците от провеждането на съкратено съдебно следствие по този ред. В изпълнение на указанията, дадени с отменителното въззивно решение, в ОС – Бургас е образувано н.о.х.д. № 242/2019 г. Подсъдимият е заявил пред съда, че признава фактите, посочени в обвинителния акт и е дал съгласие да не се събират доказателства за тях. Въз основа на самопризнанието на дееца и като счел, че то се подкрепя от доказателствата, събрани по делото, първостепенният съд провел съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК и постановил присъда № 113/16.04.2019 г., с която признал подсъдимия Щ. М. Й. за виновен в това, че на 16.06.2013 г. в [населено място], област Бургас, по хулигански подбуди е направил опит умишлено да умъртви П. С., като деянието е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т.11, пр. 1 – во, вр. с чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1, вр. с чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК го осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от осем години, като постановил, съобразно чл. 57, ал.1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС, то да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. На основание чл. 68, ал.1 от НК с присъдата е приведено в изпълнение определение от 13.05.2013 г., постановено по н.о.х.д. № 203/2013 г. по описа на Районен съд - Карнобат, с което на подсъдимия Щ. Й. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, като е определен първоначален „общ“ режим за неговото изтърпяване. С присъдата на основание чл. 52, вр. с чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец П. С. сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 16.06.2013 г. до окончателното изплащане, като в останалата част до пълния предявен размер от 150 000 лева искът е отхвърлен като неоснователен. Подсъдимият е осъден с първоинстанционния съдебен акт да заплати: на гражданския ищец сумата от 950 лв. - разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение; 2400 лв. в полза на държавата, представляващи държавна такса върху уважения размер на гражданския иск; разноските, направени по водене на делото - 1596 лв. по сметка на ОД на МВР – Бургас и 160 лв. на ОС – Бургас. Срещу тази присъда е подаден протест от ОП – Бургас с доводи за неправилно определен „общ“ режим за изтърпяването на наказанието, приведено в изпълнение по реда на чл. 68, ал.1 от НК. Същата е обжалвана и от подсъдимия с оплакване за неправилно осъждане за престъпление по чл. 116 от НК, а не за такова по чл. 129, ал. 2 от НК и за несправедливост на наложеното наказание. По протеста и жалбата в Апелативен съд – Бургас е образувано в.н.о.х.д. № 179/2019 г., като по него е постановено въззивно решение № 152/ 11.10.2019 г. С това решение въззивната инстанция е изменила първоинстанционната присъда като е преквалифицирала деянието от престъпление по чл. 116, ал.1, т.11, пр. 1 – во, вр. с чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1 от НК в такова по чл. 129, ал.2, вр. с ал. 1 от НК и е намалила размера на наказанието „лишаване от свобода“ от осем години на две години и четири месеца. Въззивният съд изменил и режима на изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание на основание чл. 68, ал.1 от НК от „общ“ на „строг“. Касационните протест и жалба, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от страни, които имат право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, протестът и жалбата са основателни, макар и не по всички възражения изложени в тях. По протеста Представителят на държавното обвинение излага в изготвения от него процесуален документ твърдения за наличието на всички касационни основания, визирани в чл. 348, ал. 1 от НПК. Доводите в тяхна подкрепа, макар и не достатъчно добре формулирани, могат да бъдат обобщени в няколко насоки. Според прокурора, въззивният съд при постановяване на решението си е извършил едностранчив и превратен анализ на показанията на свидетелите Хр. Т., Кр. Т., А. А. и А. М., като в нарушение на принципите на формалната логика и на разпоредбите на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, приел, че щом те са искали само да набият св. А., то подсъдимият също не е имал умисъл да умъртви пострадалия С., а само да му нанесе телесна повреда. Неправилно контролираният съд счел, че липсвал пряк умисъл за убийство, като приел, че: пострадалият не е паднал след първия смъртоносен удар, нанесен му от подсъдимия, а едва след ударите и на останалите участници в боя; подсъдимият имал възможност да използва вилата по нейното предназначение като прободе с нея пострадалият, но не го сторил; не му нанесъл и други удари, въпреки че е имал възможност за това. Въззивният съд не съобразил, че ударът макар и единствен, е бил толкова силен, че само навременната и квалифицирана помощ е предотвратила неизбежната смърт на пострадалия. Не взел предвид и че след удара подсъдимият е мислел, че е убил пострадалия и заявил това пред свидетелите А. Б. и Й. К. -„Айде да си ходим, защото вече го убихме, Ш. и П. убих го, свършиха вече“. Въззивният съд не подложил на анализ както показанията на посочените свидетели, така и тези на свидетелите Д. К., Я. С. и Д. С., които кореспондират с тях. Неправилно при това въззивната инстанция приела, че подсъдимият не е имал умисъл да умъртви пострадалия, а единствено да му причини телесна повреда, като преквалифицирала деянието по чл. 129, ал.2 от НК и по този начин допуснала нарушение на материалния закон. Контролираният съд незаконосъобразно оправдал подсъдимия и по обвинението за престъпление, осъществено по хулигански подбуди, като не съобразил, че: подсъдимият и пострадалият не са имали личен конфликт; деянието е осъществено в квартал на български град - общински център, в разрез с установения обществен ред; престъплението е извършено пред очите на населението, предизвикало е смут, паника, страх, ужас, недоумение и голям обществен отзвук. На последно място в протеста се излагат твърдения за несправедливост на наказанието, поради не отчитане на категоричния превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Не била ясна и каква е действителната воля на съда по отношение на срока на наказанието „лишаване от свобода“, тъй като в мотивите било определено наказание в размер на три години, а след редукцията му с 1/3, съобразно разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК, било постановено подсъдимият да изтърпи две години и четири месеца. Преценявайки основателността на така направените оплаквания, настоящият съд констатира, че въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на правилата, уреждащи провеждането на диференцираната процедура по глава ХХVІІ на НПК, като не се е съобразила и със задължителните указания, дадени с ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС. На първо място е необходимо да се направи едно уточнение, относно законосъобразността на проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие. Съгласно ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС, преходът към особените правила на Глава ХХVІІ от НПК, след започнало съдебно следствие по общия ред, е несъвместим с целите на законодателя, вложени в диференцираната процедура - икономия на финансови средства и време, постигната чрез спестяване на процесуални усилия, свързани с призоваването и непосредствения разпит на свидетели, депозирали показания в хода на проведеното досъдебно производство, както и изслушване на експерти, изготвили и представили експертни заключения, допуснати от органите на разследването. Тези цели не могат да бъдат постигнати, ако се проведе съкратено съдебно следствие, след като вече е започнало такова по стандартния ред. Още по-недопустимо е да бъде проведено такова по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, след като първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на чл. 371, т.1 от НПК – без подсъдимият да е признал фактите по обвинението, приключило е с присъда, преминало е и през въззивен контрол и делото е върнато за ново разглеждане. Противното би довело до неоправдано премиране на подсъдимия, като му бъде дадена възможност да се възползва от благоприятните последици, които предвиждат разпоредбите на чл. 373, ал. 2, вр. с чл. 371, т. 2 от НПК , вр. с чл. 58а от НК, без да е допринесъл с процесуалното си поведение за постигане на процесуалната икономия на време и усилия. По този начин би му била предоставена и възможност сам да определя реда за разглеждане на делото, вместо съда, който ръководи наказателния процес в съдебната фаза /реш.№283/10.06.2009 г. по н.д. № 253/2009 г., на ВКС, І во н.о./, което е недопустимо. Всичко това би обезсмислило усилията на законодателя за постигане на обществено полезната цел, преследвана с предвидената диференцираната процедура. Именно в тази връзка, а не самоцелно, по-горе в настоящото решение, последователното бяха изложени всички етапи, през които е преминало съдебното производство по делото. Първото първоинстанционно производство е проведено при условията на чл. 371, т. 1 от НК – съкратено съдебно следствие, при което страните са постигнали съгласие за това да не бъде извършен непосредствен разпит на всички свидетели, а само на някои от тях, както и да не се изслушват вещите лица, изготвили експертни заключения на досъдебното производство. Присъдата, с която е финализирано производството е отменена, поради това, че мотивите на същата не са подписани от целия съдебен състав, въпреки депозираното особено мнение на един от неговите членове. В отменителното въззивно решение е констатирано и допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че не е взето становището и съгласието на подсъдимия по коя от двете хипотези на чл. 371, т.1 или т. 2 от НПК желае да се проведе съкратеното съдебно следствие, като не са му разяснени правата и последиците за него от всяка от тях. Принципно, след като е констатирано допуснато нарушение при провеждане на самата диференцирана процедура, засягащо правата на подсъдимия, не следва да има пречка при повторното първоинстанционно производство да бъде проведено съкратено съдебно следствие при една от двете предвидени хипотези по чл. 371, т.1 или т. 2 от НПК, като това не е в разрез с указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ВКС по т. д. №1/2008 г. на ОСНК. Следва обаче при повторното първоинстанционно производство, отново да се прецени наличието на предпоставките, визирани в посочените разпоредби, като се изпълнят задълженията, предвидени в чл. 372 и сл. от НПК. При това, ако е проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, въззивният съд не може да излиза извън рамката на фактическата обстановка, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт, призната от подсъдимия и приета за установена от първоинстанционния съдебен състав /т. 8.2 от ТР№ 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/, още по-малко да приема различни фактически положения, които й противоречат или са несъвместими с нея. Въззивният съд не се е съобразил с посочените принципни положения, като е приел за установени факти, излизащи извън рамките на очертаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология. В обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че в резултат на удара, нанесен от подсъдимия, на пострадалия С. е причинено импресионно счупване на черепа с леко степенна контузия на мозъка, както и увреждания по тялото – „по задната повърхност на лявото рамо има надлъжно ивецесто кръвонасядане със светъл център 22х3 см., в дясната половина на корема, косо, лентовидно, мораво кръвонасядане 11х1 см.“. Контролираният съд в мотивите на постановения от него акт е приел, че „…приложени по делото медицински документи сочат на извършени прегледи и изследвания на пострадалия, които установяват множество други наранявания – в тилната област, охлузвания в дясната половина на челото и слепоочната част, по четвъртия пръст на дясната ръка.“/ стр. 9 от възз. реш./. При обсъждане на доказателствения материал / стр. 12 от възз. реш./, същият съд е приел, че „Анализът на цитираните гласни доказателства сочи, че пострадалият е получил втори тежък удар / в главата/ – с мотика /тъпата й част/, който е причинен от свид. Х. Т., следствие на което П. С. пада на земята и губи съзнание.“. В тази връзка е обсъдил заключението на СМЕ по писмени данни № 451 – В/2016 г. / т. 4, л. 81- 82 от дос. пр./, като въз основа на него е счел, че ударът нанесен от св. Хр. Т. не е причинил процесната черепно – мозъчна травма. Едновременно с това контролираният съд е направил правният извод, че подсъдимият следва да отговаря за средна телесна повреда, а не за опит за убийство, тъй като ударът, нанесен от него бил с интензитет и сила, които „нито са твърде значителни, нито са прекомерни, за да се приеме, че надхвърлят рамките на обичайните такива при физическо насилие…като ….пострадалият се изправя и изпада в безсъзнание едва след като получава удари по гърба и корема от другите четирима нападатели, падайки на земята след получен удар по главата с обратната страна на мотика, нанесен му от св. Т.“ /стр. 21 от възз. реш./. Иначе казано, за разлика от описания в обстоятелствената част на обвинителния акт един единствен удар в главата, нанесен със значителна сила, /преодолял съпротивлението на костите и причинил импресия - хлътване на костта/, въззивният съд е приел, че на пострадалият са нанесени два удара в главата, които по интензитет не са били много силни, като той е паднал едва след втория удар в главата, нанесен му с мотика от св. Хр. Т.. Така посочените факти въззивният съд е поставил в основата на своите правни изводи, приемайки, че подсъдимият не е имал умисъл да убие пострадалия, а само да му причини средна телесна повреда, след като му е нанесъл само един удар с незначителна сила и интензитет. Изложеното налага заключението, че контролираната инстанция е допуснала нарушение на процесуалните правила, регламентиращи диференцираната процедура по чл. 371 и сл. от НПК, като е формирала изводите си относно правната квалификация на деянието, въз основа на факти, невключени в обвинителния акт и извън кръга на признатите от подсъдимия. Нарушението е съществено, тъй като е постановено въззивно решение въз основа на фактически положения, непосочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като държавното обвинение е лишено от възможността да защити обвинителната теза, чрез тяхното установяване и проверка в хода на стандартно съдебно следствие. Отделен е въпросът, че ако въззивната инстанция е преценила, че по делото не са били налице предпоставките на чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като събраните на досъдебното производство доказателства не подкрепят самопризнанието на подсъдимия, е имала процесуална възможност и е била длъжна, в рамките на правомощията си, да отмени първоинстанционната присъда и да върне делото за ново разглеждане, при което чрез провеждане на стандартно съдебно следствие да бъдат изяснени всички обстоятелства, включени в предмета на доказване, с цел разкриване на обективната истина. Изложеното обезсмисля произнасянето по останалите възражения, посочени в протеста, относими към квалификацията на деянието, като следва да се отбележи единствено, че допуснатото нарушение на процесуалните правила е обусловило и неправилното приложение на материалния закон. Основателно е и твърдението на прокурора, че от постановеното въззивно решение не може да се разбере каква е действителната воля на съда относно срока на наложената на подсъдимия санкция. Дали става въпрос за грешка при математическото изчисляване на дробната част / 1/3 от три години е една година/ или волята на въззивния съд е била подсъдимият да изтърпи наказание от две години и четири месеца, не може да се установи от въззивния съдебен акт. По същество това се равнява на липса на мотиви и представлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, визирано в разпоредбата на чл. 348, ал.3, т. 2, вр. с ал.1, т.2 от НПК. Наличието му само по себе си обуславя отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. По жалбата на подсъдимия Защитата на подс. Й. в жалбата обосновава твърдението си за допуснати процесуални нарушения с довода, че въззивната инстанция не е извършила пълен, задълбочен и обективен анализ на доказателствените източници. При това контролираният съд неправилно приел, че телесната повреда е причинена от удара, нанесен от подсъдимия, а не от св. Хр. Т., въпреки че доказателствата установявали изпадане на пострадалия в безсъзнание след втория удар. Въззивният съд не взел предвид и обстоятелството, че подсъдимият е нанесъл удара, за да защити св. Хр. Т., който пръв бил ударен от пострадалия. Проверяваният съд нарушил материалния закон, осъждайки подс. Й. неправилно за това, че е действал като извършител, а не като помагач в осъществяване на деянието по чл. 129, ал. 2 от НК. Контролираният съд наложил несправедливо наказание, като не приложил разпоредбата на чл. 55 от НК, без да съобрази, че подсъдимият е нанесъл един единствен удар, който като сила „не би могъл да бъде определен като обичаен за подобни случаи“. Присъденото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди също надхвърляло по своя размер обичайните такива, които съдилищата определят за подобни деяния. На първо място следва да се отбележи, че след като веднъж подсъдимият е признал фактите, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласно чл. 371, т. 2 от НПК, неговата допустима процесуална защита остава в тези рамки. Той може в посочените предели да установява и противопоставя единствено правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност / т. 8.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/. Подсъдимият не може да се позовава на факти различни от визираните в обвинителния акт и такива които са несъвместими с отразената в него фактология. Иначе казано, след като подс. Й. е признал фактите по обвинителния акт – че е нанесъл удар с вила в лявата странична част на главата на пострадалия и че този удар е причинил инкриминираната телесна повреда, не може впоследствие да оспорва доказаността им и да твърди, че друго лице – св. Хр. Т., е извършител на деянието, а той е негов помагач. Недопустимо е да се позовава на ново обстоятелство като това, че действията му са били предизвикани от поведението на пострадалия, който пръв нанесъл удар на св. Хр. Т., след като то не фигурира в обстоятелствената част на обвинителния акт. В посочения смисъл жалбата на подсъдимия за това, че неправилно е приложен материалния закон, е неоснователна. Отделен е обаче въпросът, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, каквито доводи се излагат и в протеста, и в жалбата. Проверката, която съобразно чл. 372, ал. 4 от НПК съдът следва да извърши, предполага да се даде положителен отговор на въпроса за процесуалната годност на събраните на досъдебното производство доказателства, както и за тяхната безпротиворечивост и несъмненост. Не се изисква всички събрани доказателства да са еднопосочни, но е необходимо в своя обем те да са достатъчно, за да обусловят несъмненост на извода относно авторството на деянието, механизма и начина, по който то е осъществено, причинно - следствената връзка между престъпната проява и нейните общественоопасни последици. Наред с това, преценени в своята съвкупност, събраните доказателствени източници следва да подкрепят фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и направеното от подсъдимия признание на тези факти. В обвинителния акт прокурорът отразява собственото си вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на значимите по делото обстоятелства, посочени в разпоредбата на чл. 102 от НПК. При наличието на противоречиви доказателства / прокурорът е длъжен да събира такива както в подкрепа на обвинението, така и оневиняващи обвиняемия/, представителят на държавното обвинение има право да кредитира едни или други от тях, осъществявайки собствена оценъчна дейност. За разлика от него съдът е длъжен да събере, провери и оцени всички събрани по делото доказателства, като неговата оценка е решаваща за изхода на делото и е независима от оценката на останалите участници в наказателното производство /реш. № 580/2007 г. на ВКС по н.д. 226/2006 г. І н.о./. Признанието на фактите от страна на подсъдимия в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК не освобождава съдилищата от задължението да преценят доколко то се потвърждава от събраните в досъдебното производство доказателства, тъй като и при диференцираната процедура важи нормата на чл. 116 от НПК, според която осъдителната присъдата не може да се основава само на самопризнанието на подсъдимия. При съкратеното съдебно следствие не отпада и основното задължение на съда, визирано в разпоредбата на чл. 13 от НПК, да вземе всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина. Затова в разпоредбата на чл. 372, ал.4 от НПК е предвидено задължението на съда да прецени дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство. Именно това задължение не е изпълнил въззивният съд, като не е съобразил, че доказателствата, събрани на досъдебното производство и най-вече свидетелските показания са твърде противоречиви по отношение на: механизма и начина на причиняване на уврежданията на пострадалия, техния вид, брой и локализация; автора на най – тежкото нараняване; поредността на нанесените удари върху пострадалия от другите, участващи в инцидента лица – свидетелите К. Т., Х. Т., А. А. и А. А., също въоръжени с различни земеделски сечива; момента, в който св. С. е паднал на земята - след първия нанесен му удар, след ударите на останалите, участвали в побоя лица или след нараняването, причинено от св. Т.. Така например св. С. С. в разпита му проведен на 17.12.2013 г. / л.175, т.І от дос. пр. / е заявил, че брат му – св. П. С., първо е бил ударен с мотика от сина на „Маршала“ /св. Хр. Т./, а след това с вила от сина на М. А. /подс. Й./. Същите показания св. С. С. е потвърдил при проведената очна ставка между него и св. Х. Т. / л. 71, т. ІV от дос. пр. /, като е заявил, че не „Ш.“ / подс. Й./, а „М.“ / св. Хр. Т./ е нанесъл първия удар с вилата в лявата страна на главата на пострадалия. Показанията на този свидетел не само, че не са коментирани, но те са посочени от контролирания съд като подкрепящи обвинението, което не отговаря на действителното положение. Извън вниманието на въззивния съд е останало и обстоятелството, че самият свидетел Хр. Т. в разпита му проведен на 17.06.2013 г. е заявил, че по време на инцидента той е носел вила, като впоследствие е твърдял, че е носел пръчка. Не е съобразен и факта, че на досъдебното производство подс. Й. не е отрекъл, че е нанесъл удар на пострадалия, но в дясната, а не в лявата част на главата му - обстоятелство отразено и в обвинителния акт. Незадълбочено е обсъдено в тази връзка и заключението на СМЕ № 451 – В/2016 г. / л. 93, т. 4 от дос. пр./, според което процесното нараняване може да бъде причинено от удар с тъпата част на брадва, мотика или друг предмет с характерна форма на удрящата повърхност – предмети, носене от другите участници в побоя на пострадалия. Извън всякакъв коментар са останали и показанията на част от свидетелите затова, че пострадалият пръв е нанесъл удар на св. Хр. Т., кореспондиращи със заключението на СМЕ № 451 – А/2016 г./ т. 4, л. 99 от дос. пр./, в което са отразени увреждания, които могат да бъдат причинени по описания от свидетеля начин, в посочените от него време и място. Такова възражение е направено пред въззивната инстанция /сочи се в жалбата на подсъдимия/, но в нарушение на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК въззивният съд не му е отговорил. Без претенции за изчерпателност, изложеното е само илюстрация на това, че доказателственият анализ, осъществен от въззивната инстанция, е повърхностен, незадълбочен, непълен и поради това в разрез със задълженията, произтичащи от нормите на чл. 13, чл.14 и чл. 107 от НПК. Всъщност, контролираният съд е констатирал наличието на някои противоречиви доказателства, които поставят под съмнение и не подкрепят направеното от подсъдимия самопризнание, но вместо да отмени първоинстанционната присъда, поради това, че е постановена при съкратено съдебно следствие, въпреки отсъствието на предпоставките на чл. 372, ал. 4 от НПК, на свой ред е допуснал нарушение на правилата на диференцираната процедура /както е посочено по-горе в настоящото решение/, приемайки за установени факти невключени в обстоятелствената част на обвинителния акт, изграждайки на тяхна основа правните си изводи. С оглед на всичко, изложено по-горе, се налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, поради което и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 152/11.10.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 179/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на АС – Бургас от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.