5 Р Е Ш Е Н И Е № 124 Гр.София, 05.12.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2809 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хелпик” ООД, гр. София срещу решение № 2074/02.08.2018г., постановено по т.д.№ 2079/2018г. от Софийския апелативен съд в частта, с което е отменено решение № 79/10.01.2018г. по т.д.№ 4409/2015г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от „Хелпик” ООД срещу „Р и Р Инженеринг Консулт” ООД, гр.София като неоснователен за сумата 5192 лв., представляваща неустойка за вредите от развалянето на договор за изработка от 06.03.2014г. и вместо това искът е отхвърлен като погасен чрез прихващане със същата сума, дължима от „Хелпик” ООД като обезщетение за вредите, вследствие некачествено изпълнение на възложената работа, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД като неоснователен за разликата над 5192 лв. до пълния предявен размер от 39439,62 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и поради необоснованост, като излага доводи, че уговорката за неустойка в договора не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Моли решението да се отмени, като се уважи исковата претенция и се отхвърли заявеното от ответника възражение за прихващане. Претендира разноските по делото. Ответникът „Р и Р Инженеринг Консулт” ООД оспорва жалбата по съображения за нищожност на клаузата за неустойка. Не претендира разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор от 06.03.2014г. ищецът по иска – настоящ касатор се е задължил да изпълни по възлагане от ответника доставка, монтаж и наладка на електрооборудване и електроапаратура на обект „ВЕЦ Царевец” срещу възнаграждение в размер на 372201,82 лв. без ДДС. Плащането е уговорено на части, а срокът е определен до дата 30.11.2015г. На 08.12.2015г. е било издадено разрешение за ползване на строежа. Възложителят е признал задължението в писмо от 08.01.2016г., като е заплатил на 13.05.2016г. сумата от 51916,53 лв. по три издадени фактури, представляваща окончателно плащане по договора. С писмо от 01.02.2016г. изпълнителят е направил изявление за разваляне на договора поради неизпълнение на падежа на задължението за заплащане на възнаграждението в случай, че не е налице погасяване и след изтичане на дадения с писмото срок. Претенцията на ищеца е основана на уговорената в чл.12.5 от договора неустойка при разваляне на договора. Въззивният съд е изложил съображения, че изпълнителят правомерно е упражнил правото си да развали договора, както и че неустойката е уговорена за вредите от неизпълнението в хипотезата по чл.88, ал.1, пр.2 ЗЗД, като обезщетението включва стойността на извършената към деня на развалянето работа и неустойката за разваляне. Неустойката е уговорена в размер на 10 % от стойността на договора. Според състава на апелативния съд в частта, с която е предвидено, че се дължи неустойка за разликата над неизпълнената част до пълния размер на договора клаузата е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Неустойката е изчислена в размер на 10 % върху неизпълнената част на задължението на стойност 51916,53 лв., или на сумата от 5192 лв. Заявеното чрез възражение за прихващане вземане е прието за основателно за сумата от 28374 лв., поради което вземането за неустойка е погасено чрез прихващане до приетия за основателен размер от 5192 лв. и искът по чл.92, ал.1 ЗЗД е отхвърлен изцяло. С определение № 288/31.05.2019г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК в посочената част на въззивното решение по въпроса за критериите, въз основа на които съдът следва да обяви клауза за неустойка за нищожна като противоречаща на добрите нрави за проверка съответствието му с Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Становището на състава на ВКС произтича от следното: С Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС е дадено разрешение, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В т.3 на решението са изброени примерни критерии за преценката нищожността на клауза за неустойка. Въззивният съд е съобразил част от посочените критерии – вида на уговорената неустойка, вида неизпълнение на задължението (съществено или за незначителна негова част) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Приетото несъответствие между очакваните от неизпълнението вреди, изведено от липсата на разграничение в размера на дължимата неустойка при пълно и при неточно (частично) неизпълнение, принципно би представлявало точен критерий за несъответствие на уговорката с добрите нрави. От съдържанието на клаузата в т.12.5 на договора следва, че при наличието на неизпълнение на задълженията на възложителя по причини, за които той отговаря (включително при неточно изпълнение), с развалянето на договора на изпълнителя се дължи възнаграждение за завършената преди прекратяването работа и неустойка в размер на 10 % от стойността на договора. Съставът на Софийския апелативен съд е констатирал наличие на неизпълнено задължение на възложителя и упражнено от изпълнителя право да развали договора, но при тълкуване на договора изводите му за вида неизпълнение, вредите от което са обезпечени с неустойката, са неправилни. Неизпълненото задължение на възложителя е било за заплащане на остатък от уговореното възнаграждение за приетата по договора работа. Задължението е парично и по аргумент от нормата на чл.81, ал.2 ЗЗД неизпълнението може да е само забавено. Сключеният договор за изработка е с продължително изпълнение и развалянето му има действие за в бъдеще, какъвто извод следва и от конкретната уговорка между страните, че и в този случай на изпълнителя се дължи възнаграждение за „успешно завършената преди прекратяването работа“. Към момента, в който е направено изявлението на изпълнителя за разваляне на договора с поканата от 01.02.2016г. поетата работа по договора е изпълнена и приета изцяло. В договора липсват уговорки, както и не са заявени твърдения на страните, че са съществували други задължения, които да се изпълняват в бъдеще. Следователно с изявлението на възложителя за разваляне на договора не е осъществена хипотезата на запазване на част от договора (до развалянето) и прекратяване на облигационното отношение за в бъдеще, за неизпълнението на задълженията по която да се дължи уговорената неустойка за развалянето. Неизпълненото парично задължение за заплащане на възнаграждение би било основание за разваляне на договора, ако изпълнителят следваше да продължи работата по договора. От развалянето, настъпило преди окончателното завършване на работата, изпълнителят би могъл да претърпи вреди, за обезщетяването на които е уговорена неустойката в т.12.5 от договора. В посочената хипотеза съдът, разглеждащ спора на заплащане на неустойката, извършва преценка за съответствието на договорната клауза с добрите нрави. Посоченото разрешение е разгледано в мотивите на Тълкувателно решение № 7/2013г. от 13.11.2014г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения съставът на ВКС намира, че в мотивите на въззивното решение са приложени критериите за преценка на неустойката като накърняваща добрите нрави съгласно разясненията в ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, но без същите да се съобразят с конкретните обстоятелства по делото. Обжалваното решение е необосновано с оглед на неправилното обсъждане на релевантните за спора факти и даденото тълкуване на договора, както и е постановено в противоречие с практиката на ВКС по ТР № 7/2013г. на ОСГТК. Касационната инстанция приема, че уговорката в т.12.5 за заплащане на неустойка в размер на 10% от стойността от договора не намира приложение в отношенията между страните с оглед на спора, с който е сезиран съдът. Неизпълненото в срок задължение на възложителя да заплати възнаграждението за приетата работа дава основание на изпълнителя да претендира изпълнението му заедно с обезщетение за забавата, каквото е присъдено с влязлата в сила част на въззивното решение. Изявлението за разваляне на договора за в бъдеще не е произвело действие, тъй като работата на изпълнителя е изцяло извършена и приета и съответно той няма право на уговорената неустойка за развалянето. В този смисъл съдът не извършва преценка дали неустойката евентуално накърнява добрите нрави. Предявеното вземане за неустойка по т.12.5 от договора не съществува, поради което въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете като неоснователни следва да се остави в сила, но по изложените от настоящия състав на ВКС съображения. В частта за отхвърляне на исковете, за които е прието че са основателни, но е уважено направеното от ответника възражение за прихващане, въззивното решение не подлежи на отмяна, предвид забраната по чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване на положението на жалбоподателя, тъй като касационна (както и въззивна) жалба са били подадени само от ищеца по исковете. С оглед на изхода от касационното производство на касатора не се дължат направените разноски по делото, а ответникът не е претендирал разноски за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2074/02.08.2018г., постановено по т.д.№ 2079/2018г. от Софийски апелативен съд в частта, с което е отменено решение № 79/10.01.2018г. по т.д.№ 4409/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от „Хелпик” ООД срещу „Р и Р Инженеринг Консулт” ООД, гр. София като неоснователен за сумата 5192 лв., представляваща неустойка за вредите от развалянето на договор за изработка от 06.03.2014г. и вместо това искът е отхвърлен като погасен чрез прихващане със същата сума, дължима от „Хелпик” ООД като обезщетение за вредите, вследствие некачествено изпълнение на възложената работа, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД като неоснователен за разликата над 5192 лв. до пълния предявен размер от 39439,62 лв. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.