Р Е Ш Е Н И Е № 37 София, 07 април 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 57/2021 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от адвокат Б. в качеството на защитник на подсъдимия П. Л. Д. против решение № 10240/20.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 149/2020 г. от Софийския апелативен съд. Касационната жалба се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Твърди се, че фактическата обстановка е неизяснена и необоснована, базирана на противоречиви доказателства, чиято истинност не е проверена. Оспорва се доказателствената дейност на втората инстанция. Акцентира се върху направената оценка за недостоверност на показанията на свидетелката Г. П., като се излагат и аргументи за процесуални нарушения, допуснати при нейния разпит. В жалбата се подчертава, че липсват преки доказателства срещу подсъдимия П. Д., а изводът за множество косвени такива е погрешен. Изтъква се, че предходните съдебни състави неоснователно са отказали да назначат повторна ДНК експертиза. В заключение се посочва, че в обжалването решение присъстват две дати на постановяването му, което противоречие е в нарушение на материалния закон и води до съмнения за нарушена тайна на съвещанието. Отправят се алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото или намаляване на наложеното наказание. Жалбата се поддържа от защитниците по направените в нея възражения и искания. В съдебното заседание пред настоящата инстанция подсъдимият П. Д. не се явява. Производството пред предходната инстанция и частично в основния съд е протекло при условията на чл. 269, ал.3, т. 1 и т. 2 от НПК. Усилията подсъдимият да бъде уведомен за съдебното заседание на касационната инстанция също са останали безрезултатни. Участващият в производството защитник – адв. Б., заявява, че няма контакт с подсъдимия повече от година. Защитникът на подсъдимия М. М. И. изразява становище, че решението, с което е потвърдена оправдателната присъда по отношение на последния е правилно и следва да бъде оставено в сила. В лична защита подсъдимият поддържа заявеното от процесуалния му представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 28.11.2019 г., постановена по НОХД № 1274/2018 г. Софийският градски съд признал подсъдимия П. Л. Д. за виновен, както следва : - в това, че на 02.12.2016 г. в [населено място],[жк], в лек автомобил „Сеат“, модел „Ибиза“, паркиран в гараж 11 на бл. 62 и собственост на „...“ ЕООД, без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество (81 520, 44 грама хероин) в големи размери на обща стойност 11 791 305, 20 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 2,пр. 1 във вр. с ал.1, изр. 1 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на десет години лишаване от свобода и глоба в размер на 40 000 лева. Подсъдимият е оправдан деянието да е извършено в съучастие с подсъдимия М. И. и „неустановено лице“, действащи като помагачи; - в това, че на 02. 12.2016 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] обитаван от подсъдимия Д., без надлежно разрешително държал с цел разпространение високо рисково наркотично вещество – кокаин с тегло 1,34 грама на обща стойност 294, 80 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал.1, изр. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лева; -на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо наказание, а именно десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като към така определеното наказание съдът присъединил и глобата в размер на 40 000 лева. Със същата присъда подсъдимият М. М. И. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 354а, ал.2, пр. 1 във вр. с ал. 1, изр. 1 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол по ВНОХД № 149/2020г., проведен по протест на прокурора и жалба на подсъдимия П. Д.. С атакуваното сега решение присъдата е изменена : извършеното от подсъдимия Д. престъпление по чл. 354а, ал.1, изр. 1 от НК, с предмет - 1,34 гр. кокаин е преквалифицирано по чл. 354а, ал.3 от НК, като наказанието за това престъпление е намалено на една година и четири месеца и глоба в размер на 2000 лева. Жалбата е неоснователна. Първо следва да се отбележи, че в сезиращия документ са формулирани твърдения за неизясненост и необоснованост на фактическата обстановка и липсата на достатъчно безспорни доказателства за авторството, признато в лицето на подсъдимия Д.. Съществен дял от съдържанието на оспорването не третира проблеми, по които е възможен касационен контрол. Представени са оценъчни съждения относно правилността на фактическите констатации, приети от предходните инстанции, които според изложението в жалбата „на практика оневиняват единия подсъдим – М. И. и уличава подсъдимия П. Д.“. По същество с част от изтъкнатите доводи се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, която както е известно не е самостоятелно касационно основание за неговата проверка. Контролът, който се осъществява от касационната инстанция, се разпростира върху процесуалната законосъобразност на дейността на съдебните инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав. Освен това, изводите на предходните инстанции за недоказаност на обвинението, повдигнато по отношение на подсъдимия М. И., не рефлектират върху правилността на фактическите констатации и доказаността на връзката между инкриминираните деяния и подсъдимия Д.. В допустимите за касационен контрол рамки доводите на защитата са неоснователни. Касаторът поставя под съмнение доказателствената дейност на предходната инстанция, като се повтарят отново оплакванията, изложени във въззивната жалба и допълненията към нея, свързани с осъждането на подсъдимия за държане с цел разпространение на наркотично вещество хероин – 81 520, 44 грама. В мотивите на атакувания съдебен акт присъства дължимата аргументация за основанията, поради които доводите на защитата на подсъдимия са отхвърлени. В изпълнение на задълженията си да провери изцяло невлязлата в сила присъда въззивният съд подробно е коментирал формираната доказателствена съвкупност, като вътрешното му убеждение не почива на произволни съждения и непроверени доказателства. Вярно е, че в разглеждания случай доказателствената база включва косвени доказателства. За съда обаче не съществува задължение да изгражда вътрешното си убеждение относно фактите на деянието единствено върху преки доказателства. Авторството на престъпното посегателство подлежи на изясняване и чрез косвени доказателства, стига разбира се разгледани в тяхната съвкупност те да изграждат хармонично и непротиворечиво цяло и водят до единствено възможния извод. Въззивният съд не търпи упрек в игнориране на принципните изисквания при боравене с косвени доказателства, към каквито нарушения насочва жалбата, макар и без да се ангажират конкретни доводи, извън общо заявената претенция за необсъждане на доказателствените средства. Непредубеденият прочит на въззивното решение отхвърля оплакването. Обсъждайки доказателствения материал по делото, второинстанционният съдебен състав е проявил задълбоченост при изграждането на фактическите конструкции върху косвени доказателства. Проверил е достоверността на доказателствените източници и чрез всестранен и цялостен анализ на косвените доказателствени факти, изводими от тях, е разкрил последователно връзката на подсъдимия с инкриминираното наркотично вещество, открито в багажника на лекия автомобил „Сеат“, модел „Ибиза“, паркирано в гаражната клетка, ползвана от него. В тази връзка съдът се е позовал на показанията на свидетелите, чрез които е установено, че подсъдимият е наемател на гаражната клетка и апартамента, че само той е ползвал гараж № 11, както и че седмица преди инкриминираната дата 02.02.2016 г. в него е паркиран автомобила „Сеат“ (виж, показания на К. и Д.); на показанията на свидетелите Кр. И. и обясненията на подсъдимия М. И. относно предоставянето на автомобила на лице, представено на последния именно от подсъдимия Д.. Внимателно са анализирани данните, извлечени чрез научното изследване по извършените няколко съдебномедицински експертизи по метода на ДНК профилиране, обективирани в протоколи №№ 605,606, 607. Тези експертизи са имали за задача да изследват клетъчния материал, иззет от устната кухина на подсъдимия Д. и на другия подсъдим, и да ги сравнят с обтривки от дръжките, циповете и заключващия механизъм на първия куфар, с обтривки от втория куфар (ципове дръжки и заключалки –отвътре и отвън), с обтривките от волана и скоростния лост на автомобила. При направеното изследване е установено наличие на биологичен материал, произхождащ от подсъдимия Д.. Анализирайки всички установени по делото данни, въззивният съд е достигнал до заключението, че връзката на подсъдимия с предмета на престъплението – наркотичните вещества, открити в багажника на автомобила, е установена по начин, съответен на стандарта, въведен в чл. 303, ал. 2 от НПК. На следващо място, съдът не е допуснал нарушение като не е назначил исканата от защитата „повторна ДНК – експертиза“. Във връзка с това оплакване следва да се отбележи, че съдебните инстанции по същество нямат задължение да допускат доказателствени материали за установяване на факти и обстоятелства, които вече са изяснени. Съдът разполага с процесуални правомощия да прецени какви доказателства и експертизи да допусне, необходими за да се постигне разкриване на истината по делото, стига това да не води до доказателствен дефицит. В случая причините, поради които предходните инстанции последователно са отказали да удовлетворят искането на защитата за „повторна експертиза“, са подробно аргументирани в постановените определения. В мотивите на атакувания съдебен акт съдът е обсъдил възраженията срещу заключенията на коментираните експертизи, определени от защитата като „нелогични и несъстоятелни“. Изготвените и приети по делото експертизи са дали категоричен отговор на въпроса, че по изследваните обекти е установен биологичен материал, произхождащ от подсъдимия Д.. В съдебното следствие експертът е потвърдил заключенията, като в проведения разпит е дал допълнителни разяснения за използваните методи на изследване, начина на обработване на обтривките, включително и по всички въпроси, поставени от защитата. Ето защо оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение, довело до накърняване правото на защита на подсъдимия чрез отказа да се назначи повторна ДНК – експертиза, е неоснователно. Линията на защита срещу обвинението по чл. 354а от НК за държане на високорискови наркотични вещества – кокаин, разпределен в два обекта и с общо тегло 1, 34 гр., е отричане на авторството на деянието. Поддържаната теза не е възприета от въззивната инстанция, като съображенията за отхвърлянето й се атакуват с твърдения за едностранчивост и неточен анализ на показанията на свидетелката Г. П. и допуснато нарушение от първата инстанция на чл. 119 и чл. 121, ал.1 от НПК при разпита й. Идентични доводи са били поддържани и в производството пред въззивната инстанция, но в касационната жалба те отново се повтарят, макар да се споменава, че в атакуваното решение има обсъждане в тази насока. Оплакването, че на свидетелката П. не е било разяснено правото й да откаже да дава показания, не може да обоснове отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Изтъкнатото нарушение не е от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2-4 от НПК. Нарушения като заявеното следва да се преценяват в контекста на чл. 348, ал.3, т. 1 от НПК, което предполага преценка доколко са били нарушени процесуалните права на страните, в частност правото на защита на подсъдимия. В случая неразясняването на процесуалната възможност по чл. 119 и чл. 121, ал.1 от НПК само формално съставлява нарушение на процесуалните правила, без да има за последица действително накърняване правото на защита на подсъдимия. Съдържанието на свидетелските показания не насочва към извод, че казаното от П. уличава подсъдимия, а тъкмо обратното. Всъщност, в жалбата се съдържа непоследователна позиция относно показанията на П.. От една страна се твърди, че именно с оглед на заявеното от нея подсъдимият не е автор на деянието по чл. 354а от НК, с предмет 1, 34 гр. кокаин, а от друга, че ако на същата са разяснени посочените възможности по коментираните процесуални норми и тя се е възползвала от тях, то обвинението по този пункт би останало доказателствено необезпечено. Извън казаното, касаторът определя като неправилен отказа на апелативния съд да кредитира показанията на свидетелката. По същество в жалбата се възпроизвеждат твърденията й, че подсъдимият Д. е бил в пълно неведение относно инкриминираното вещество кокаин, открито в обитаваното от него жилище. Така без особена конкретика за порок в аналитичната дейност на съда, показанията очевидно се противопоставят на съдебната оценка за тяхната необективност. Въззивният съдебен състав не е проявил едностранчивост при оценката на доказателствата, включително и на данните, съдържащи се в показанията на коментираната свидетелка, върху които се гради хипотезата за невиновност на подсъдимия по този пункт от обвинението. Информацията, съобщена от П., е проверена задълбочено от гледна точка на пълнота, убедителност, логичност и последователност. От тази позиция и предвид резултата от извършения анализ, разгледан и на фона на установените близки отношения с подсъдимия, съдът е достигнал до заключението за необективност на описаните от нея обстоятелства, поради което без да нарушава процесуалните правила е отказал да ги кредитира (виж, въззивно решение, стр. 7-9). Обобщено, вътрешното убеждение на съда по фактите е изградено при спазване на процесуалните правила за събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства. Изводите за авторството на деянията не са опорочени и не подлежат на ревизия. Накрая, напълно несъстоятелно е поддържаното възражение, че в атакуваното решение присъстват две дати на неговото постановяване, което противоречало на материалния закон и води до съмнение за нарушаване тайната на съвещанието. Данните по делото показват, че върху въззивното решение има отбелязване на получения пореден номер и следващата се дата (№10240 от 20.07.2020 г.), и именно така то е обявено, включително и в съобщението, получено от защитника на подсъдимия - л. 110, л. 111 от въззивното производство. В жалбата не се разкриват конкретни факти, освен твърденията за „две дати“, от които да се изведе възможност съдебното решение да е станало достояние на трети лица извън съдебния състав преди неговото оповестяване. Ето защо касационната инстанция във връзка с поддържаното оплакване отбелязва само следното : Апелативният съд в съдебното заседание, проведено на 20.05.2020 г., и след изслушване на последната дума на явилия се подсъдим И., се е оттеглил на съвещание. В рамките на проведеното съвещание, тайната на което следва да се съхранява, съдът е преценил какъв акт ще постанови съобразно визираните в чл. 335-338 от НПК правомощия, тоест съдебната воля по съществото на делото е формирана. След приключването на това съвещание съдът е оповестил на страните, че ще се произнесе с решение. Правилата за постановяване атакувания съдебен акт са спазени, поради което и не би могло успешно да се претендира по някакъв начин да е нарушена тайната на съвещанието. Доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение не присъстват в жалбата. След извършената от втората инстанция корекция чрез преквалифициране на деянието по пункт втори от обвинението, както е посочено по- горе с оправдаването на подсъдимия Д. държането на наркотичното вещество кокаин да е с цел разпространение, материалният закон е приложен правилно. Заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК също не е подкрепено с конкретни доводи, а само се предявява претенция за намаляване на наложеното наказание. Въззивната инстанция е извършила проверка на дейността на основния съд по индивидуализация на наказанието и е коригирала част от разсъжденията, но също е достигнала до извод, че отмереното наказание десет години лишаване от свобода, определено и като общо, адекватно държи сметка за цялото своеобразие на конкретно разглеждания случай. Високата степен на обществена опасност на деянието е приета за обусловена от факта, че количеството и стойността на наркотичното вещество многократно надхвърля квалифициращия признак „големи размери“. Завишената степен на обществена опасност на личността на подсъдимия е обоснована с данните от неговата съдебна биография, както и че инкриминираните деяния са осъществени в рамките на изпитателен срок по предходно осъждане. При липсата на каквито и да е аргументи, свързани със справедливостта на наказанието, подлежащи на обмисляне от касационната инстанция, настоящият състав не намира основание да упражни правомощията си по чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10240/20.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 149/2020 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.