Ключови фрази
установителен иск * доказателства и доказателствени средства * груб строеж * давностно владение * недобросъвестно владение * презумпция за намерение да се държи вещта като своя


4
решение по гр.д.№ 259 от 2012 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
Р Е Ш Е Н И Е


№ 277

София, 28.06.2012 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

при участието на секретаря Анета Иванова, след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 259 по описа за 2012 г. приема следното:


Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. „Български художник” против решение от 21.11.2011 г. по в.гр.д.№ 7225 от 2011 г. на Софийския градски съд В ЧАСТТА МУ, с която е отменено решение от 15.12.2010 г. по гр.д.№ 15475 от 2007 г. на Софийския районен съд, 49 състав и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявения от И. К. Й. срещу Ж. „Български художник” иск с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ за признаване правото на собственост върху следния недвижим имот: апартамент № 62, находящ се в [населено място],[жк], м.”К. село-Плавателен канал”, кв.133Д, [жилищен адрес] с площ от 130,58 кв.м., заедно с прилежащото му мазе № 10 с площ от 14,40 кв.м. и светла площ от 6,10 кв.м.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваната му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
В писмен отговор от 21.03.2012 г. и в съдебно заседание пълномощникът на ответника по жалбата И. К. Й. оспорва жалбата като недопустима и неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна /ответник по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост с цена на иска над 5000 лв., което е допуснато до касационно обжалване с определение № 294 от 19.04.2012 г. на ВКС по настоящото дело.
С горепосоченото определение касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради противоречие с незадължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 577 от 11.07.2007 г. по гр.д.№ 727 от 2006 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на ГПК /отм./, по процесуалноправния въпрос: какви доказателствени средства са допустими за установяването на факта на завършването на грубия строеж на сграда- само официални документи, удостоверяващи този факт, или и свидетелски показания.
По този въпрос настоящият състав на ВКС приема следното: В закона не е предвидено обратно действие на разпоредбата на чл.181, ал.2 от ЗУТ, която изисква при прехвърлянето на сграда или на самостоятелни части от нея завършването на грубия строеж на сградата да се установява с протокол на общинската администрация. Поради това установяването на груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. В този смисъл правилно е приетото в обжалваното решение, че за доказване завършването на грубия строеж на сградата на Ж. „Български художник” през 1994 г. са допустими всякакви доказателствени средства.
Разгледана по същество, касационната жалба на Ж. „Български художник” е неоснователна, а обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила поради следното: Напълно обосновано, въз основа на събраните по делото доказателства възизвният съд е приел, че твърдението на ищеца за придобиване на процесния апартамент по давност е основателно и поради това е уважил предявения от него срещу Ж. „Български художник” установителен иск за собственост: От представените по делото констативен протокол от 06.12.2007 г. на СО-район „Т.”, констативен протокол № 107 от 10.12.2004 г. на СО- район „Т.”, заключение на съдебно-техническа експертиза на в.л.инж.Д.М. и от показанията на разпитаните по делото свидетели безспорно се установява, че грубият строеж на сградата, в която се намира процесния апартамент № 62, е бил завършен още през м.04.1994 г. От този момент правото на строеж на сградата се е трансформирало в право на собственост върху отделните обекти в нея и е можело да бъде предмет на владение. От показанията на свидетелите М. Д. и Г. К. и от предварителен договор от 01.03.1995 г. е установено, че ищецът е установил владение върху процесния апартамент на основание този предварителен договор около 1 година след завършване на грубия строеж на сградата- през м.03.1995 г. и до настоящия момент владее апартамента непрекъснато, необезпокоявано и явно в продължение на повече от 10 години. Поради това и на основание чл.79, ал.1 от ЗС той е станал собственик на този апартамент по давност.
Правилно въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на пълномощника на ответната Ж., че ищецът не е могъл да установи владение върху апартамента преди въвеждането на обекта в експлоатация, респ. преди датата на издаване на разрешението за ползване на сградата, в която се намира този апартамент: За владението на един имот по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС /осъществяване на фактическа власт с намерение да се свои/ е без значение кога администрацията ще издаде разрешение за ползването на този имот, тъй като фактическата власт върху имота, като елемент на владението, може да се реализира не само чрез прякото ползване на имота, а и чрез други действия, като например извършване на довършителни работи, подобряване, поддържане и опазване на имота. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр.д.№ 718 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр.д.№ 1063 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, която настоящият състав на ВКС изцяло споделя и приема за правилна.
Правилно е прието за неоснователно и възражението на ответника, че не било доказано намерението на ищеца да свои имота: Съгласно чл.69 от ЗС намерението за своене се предполага. Тоест, в тежест на насрещната страна е, ако твърди това, да докаже, че лицето, което осъществява фактическа власт върху имота, държи вещта за другиго, а не за себе си. В настоящия случай Ж. „Български художник”, чиято е била доказателствената тежест, не е доказала, че ищецът е държал или понастоящем държи апартамента за другиго, а от събраните по делото доказателства се установява точно обратното: че ищецът е осъществявал фактическа власт върху процесния апартамент въз основа на предварителен договор за покупко-продажба и с намерението да го свои. За това негово намерение свидетелстват осъществените от него действия: извършване на довършителни работи и обзавеждане на апартамента с цел пригодяването му за живеене и лишаването на Ж. „Български художник” от възможност да ползва апартамента, което е установено от показанията на свидетелите М. Д., Г. К. и П. Ш..
Правилно е прието за неоснователно и възражението на ответника, че установеното от ищеца владение не било явно, тъй като през част от периода на владение за сградата имало установен пропусквателен режим: Въпреки установения и съществуващ пропускателен режим за сградата до началото на 1999 г., владението на ищеца върху процесния апартамент № 62 е било явно спрямо Ж. „Български художник”, тъй като предаването на владението на този апартамент на ищеца е станало със знанието и съгласието на Ж. „Български художник”: съгласие, изразено още в чл.2 от подписания от Ж. „Български художник” със строителя Строителна фирма „МБ” договор от 22.10.1991 г. /че Ж. предоставя на строителя правото да се разпорежда с 50 апартамента в сградата, измежду които и процесния апартамент № 62/ и в протокол от 09.11.1991 г. от Общо събрание на Ж. „Български художник” /в който е отразено взетото от Общото събрание на Ж. „Български художник” решение част от апартаментите в сградата, измежду които и процесният ап.62, да се запазят за строителя „МБ” и се предоставят при условията на договора с него/. Действително, след разваляне на договора със строителя поради неточното му изпълнение през м.07.1995 г., това съгласие на Ж. „Български художник” се счита оттеглено, но то вече е довело до фактическо предаване на владението на апартамента на ищеца през м.03.1995 г., а след предаване на това владение в продължение на повече от 10 години Ж. „Български художник” не е предприела действия, които биха могли да имат за последица прекъсването на давността съгласно чл.84 от ЗС във връзка с чл.116 от ЗЗД: предявяване на иск за собственост или възражение или започване на принудително изпълнение. Възражението, че процесният апартамент е собственост на Ж. „Български художник” е направено от представителя на Ж. за първи път по повод на подадената по настоящото дело искова молба, предявена на 06.02.2008 г., тоест след изтичане на 10-годишния давностен срок от датата на предаване на владението на апартамента на ищеца през м.03.1995 г.
Правилно въззиният съд е приел и че за придобиването на апартамента по давност от Ж. „Български художник” не се прилага забраната на чл.31, ал.3 от Закона за кооперациите /отм./. По този въпрос решението на въззивния съд е изцяло в съответствие с постановената вече задължителна практика на ВКС /решение № 434 от 11.11.2010 г. по гр.д.№ 387 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/, която настоящия състав приема за правилна.
Правилно е прието и че процесният имот може да бъде придобит по давност, тъй като не се касае за имот-съсобственост с общината: От съдебно-техническа експертиза на в.л.Р. П., тройна експертиза на в.л.арх.М.М., инж.Ю.П. и инж.П.Х., скици по регулационни планове, заповед № 165 от 30.05.1964 г. на Гл.архитект на С., писма на СО изх.№ 62-00-27 от 14.04.1997 г. и изх.№ ТИ-92-00-114 от 18.11.1999 г., нотариален акт № 162 от 16.04.1975 г., удостоверение № 8348 от 25.11.1965 г. на отдел „Архитектура и благоустройство” на Б. РНС и удостоверение № ТК-94-Б-8 от 06.03.1997 г. на У. на СО е видно, че мястото, върху което е построена сградата, в която се намира процесния апартамет, не е съсобствено със Столична община. Сградата е изградена върху място, което е било отчуждено в полза на Съюза на българските художници още през 1964 г., който впоследствие с нотариални актове № 183 и 184 от 1994 г. го е прехвърлил на Ж. „Български художник”. При последващото обединяване на това място с имот на общината и образуването от тези две места на сегасъществуващия парцел I, не е възникнала съсобственост с общината, тъй като в случая се касае за отреждане за комплексно жилищно строителство по улично-регулационен план, при което двата имота не се сливат, а само се групират, в който случай се прилага чл.23 от З. /отм./, а не чл.28-31 от същия закон. Поради това за придобиването на правото на собственост върху това място и върху изградените в него сгради и обекти от сгради не се прилагат забраните на чл.86 от ЗС /редакция до 1996 г./ и на чл.7, ал.1 от Закона за общинската собственост за придобиването на общински имоти по давност.
Неоснователен е касационния довод за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в позоваването в мотивите на решението на документ, който е оспорен по реда на чл.154 от ГПК /отм./, сега чл.193 от ГПК, изискан е за констатация по реда на чл.101 от ГПК /отм./, сега чл.183 от ГПК, но не е представен от страната, която съдът е задължил да стори това: Нотариално заверената декларация на председателя на Ж. „Български художник” от 2004 г., в която се признава, че Ж. е предоставила на фирмата-строител 50 бр.апартаменти, измежду които и процесният ап.62, е била представена в съдебно заседание от 13.10.2008 г. в препис. С определение от същата дата по искане на ответника съдът е задължил ищеца да представи за констатация оригинала на този документ. Оригиналът не е представен. Въпреки това в нарушение на процесуалните правила съдът не е изключил с нарочно определение този документ от доказателствата по делото, но и не е основал решението си на него, поради което допуснатото от него процесуално нарушение не е съществено и съответно не може да послужи като основание за касация на постановеното въззивно решение.
С оглед на всичко гореизложено, решението на Софийския градски съд следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение


Р Е Ш И :


ОСТАВЯ В СИЛА решение от 21.11.2011 г. по в.гр.д.№ 7225 от 2011 г. на Софийския градски съд в обжалваната му част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.