1 Р Е Ш Е Н И Е № 24 гр. София, 01 феувруари 2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар ..…………...…. КРИСТИНА ПАВЛОВА ……...…… и с участието на прокурор …………..……........АНТОНИ ЛАКОВ…………..................……… разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1650/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.3 от НПК по жалба на адв.Н. – защитник на подсъдимия Г. А. Т. срещу определение № 1 от 18.11.2015 година по ВНЧХД № 1/2015 г. по описа на Военно-апелативния съд на Република България. В касационната жалба на първо място е релевирано оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение в процедурата по присъждане в полза на частния тъжител направените от него пред въззивната инстанция разноски. Твърди се, че това нарушение се изразява в произнасяне по реда на чл.306 ал.1 т.4 от НПК от въззивната инстанция вместо от първоинстанционния съд, което е довело до осуетяване правото на страните по делото да защитят правата си в триинстанционна процедура, каквато е предвидена в чл.119 ал.1 от Конституцията на РБ и чл.28 от НПК за делата пред наказателните съдилища. Претендира се и явна несправедливост на присъдената в полза на частния тъжител сума, която не отговаря на изискванията по чл.36 от Закона за адвокатурата за обоснованост и разумност на размера на адвокатското възнаграждение на повереника му за участието му във въззивното производство. Въз основа на тези съображения, защитникът моли атакуваното определение да бъде отменено и делото да се изпрати за произнасяне от Софийския военен съд или алтернативно – да бъде намален размерът на присъдените в полза на частния тъжител разноски за адвокатски хонорар. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият Т., редовно призован, не се явява. Явява се защитникът му – адв.Н., който поддържа жалбата по изложените в нея доводи и прави същите искания. Частният тъжител П. Ц., редовно призован чрез законния си представител, не се явява. Неговият повереник – адв.А. изразява становище за пропуснат срок от страна на подсъдимия за възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като намира, че разноските в полза на доверителя й са правилно присъдени. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, поради което предлага атакуваното определение на ВоАС да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С решение № 1 от 09.04.2015 г., постановено по ВНЧХД № 1/2015 г. Военно-апелативният съд на Република България е изменил присъда № 137 от 14.01.2015 г., постановена от Софийския военен съд по НЧХД № 137/2014 г. както следва: Отменил посочената присъда в частта, с която подсъдимият Г. А. Т. е бил признат за виновен, в това че на 21.09.2013 г. в [населено място],[жк], [улица] се заканил на П. М. Ц. с престъпление против неговата личност и това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, като го оправдал по предявеното обвинение за престъпление по чл.144 ал.1 от НК. Изменил цитираната присъда в частта, с която подсъдимият бил признат за виновен, че на същата дата и място причинил лека телесна повреда на малолетния П. М. Ц., изразяваща се в болка и страдание без разстройство на здравето, като го признал за невинен и го оправдал за това деянието да е причинило страдание на пострадалия. За това престъпление по чл.131 ал.1 т.4 вр.чл.130 ал.2 от НК, ВоАС освободил подсъдимия Т. от наказателна отговорност и на основание чл.78а от НК му наложил административно наказание „глоба” в размер на 1000 /хиляда/ лева. Със същото решение въззивният съд отменил присъдата на СВС и в частта относно приложението на чл.23 ал.1 и чл.66 ал.1 от НК. Първоинстанционната присъда била изменена и в гражданско-осъдителната част, като присъденото в полза на частния тъжител обезщетение за причинените му от престъплението по чл.131 ал.1 т.4 вр. чл.130 ал.2 от НК било намалено от 2000 /две хиляди/ лв. на 100 /сто/ лева, а в частта с която било присъдено обезщетение за причинените вреди от престъплението по чл.144 ал.1 от НК в размер на 4000 /четири хиляди/ лв. присъдата била отменена и искът отхвърлен изцяло като неоснователен. Изменена била и сумата, която подсъдимият дължи като държавна такса върху уважения граждански иск. В останалата част, присъдата на Софийски военен съд била потвърдена. Въззивното решение било предмет на касационна проверка по жалба на частния тъжител. С решение № 290 от 26.10.2015 г., постановено по НД № 815/2015 г. по описа на ВКС, ІІІ НО решението на ВАпС било оставено в сила. В своето решение касационната инстанция е констатирала, че предвид съдържанието на въззивния съдебния акт, с който са пререшени въпросите относно виновността и отговорността на подсъдимия Т. относно предявеното му обвинение за извършено престъпление по чл.144 ал.1 от НК, разпоредбата на чл.32 ал.1 т.1 от НПК е изисквала съдът да се произнесе с присъда, а не с решение. Тази констатация на ВКС дала основание да бъде допусната касационна проверка на решението на ВоАС, независимо от обстоятелството, че със същото подсъдимият бил освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а от НК, като констатираното нарушение на правилото по чл.334 т.2 вр.чл.32 ал.1 т.2 от НПК било прието за несъществено. Отново във връзка с констатацията за действителното съдържание на въззивния съдебен акт, с решението си ВКС дал указания на въззивната инстанция да се произнесе по реда на чл.306 ал.1 т.4 от НПК по претендираните от частния тъжител разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред нея, което е пропуснала да стори. В изпълнение на посочените указания, Военно-апелативният съд с Определение № 1 от 18.11.2015 г., което е предмет на настоящата касационна проверка, осъдил подсъдимия Г. А. Т. да заплати в полза на частния тъжител П. Ц. чрез законния му представител М. Ц. сумата от 700 /седемстотин/ лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Касационната жалба на подсъдимия Т., депозирана чрез защитника му е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.3 от НПК. За процесуална прецизност следва да се отбележи, че допустимостта на касационната проверка следва от съдържанието на постановения от ВоАС въззивен съдебен акт (както бе отбелязано по-горе, по същество той е „присъда”, а не „решение”, в какъвто смисъл е касационното решение по НД № 815/2015 г.). Разгледана по същество, касационната жалба от защитника на подсъдимия Т. е неоснователна. Основното възражение, развито в жалбата е за нарушение в процедурата по чл.306 ал.1 от НПК, която според адв.Н. изисква по искане за присъждане на разноски, по което съдът, пред който са направени е пропуснал да се произнесе, компетентен да вземе решение е винаги първоинстанционният съд. Това твърдение е обосновано чрез разпоредбите на чл.119 ал.1 от Конституцията на Република България и чл.28 от НПК, предвиждащи триинстанционно производство пред наказателните съдилища. Този аргумент не може да бъде споделен. Вярно е, че триинстанционното производство по наказателни дела е регламентирано както в Конституцията на РБ, така и в процесуалния закон. Също така е вярно, обаче, че нито в чл.119 ал.1 от КРБ, нито в чл.28 от НПК е записано, че то е безусловно приложимо по всички дела. Нещо повече, в Решение № 16 от 16.06.1998 г. на Конституционния съд на Република България по КД № 7/98 г. е посочено: „ Тълкуването на съответните конституционни разпоредби и преди всичко на чл.119 ал.1 не разкрива съществуването на конституционен императив в този смисъл. Ето защо Конституционният съд намира, че на триинстанционното производство трябва да се гледа като на принципно и преобладаващо разрешение, от което са възможни изключения по определени категории дела. В това отношение меродавни могат да бъдат съображения, също със значение на процесуални ценности, каквито са бързината на правораздаването, процесуалната дисциплина и процесуалната икономия.” Тъкмо такова изключение въвежда уредбата на чл.346 от НПК, поради което законосъобразно ВоАС се е произнесъл по исканите от частния тъжител разноски, направени във въззивното производство, изпълнявайки указанията на ВКС. С оглед на това оплакването за нарушена подсъдност в процедурата по чл.306 ал.1 т.4 от НПК е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на настоящия касационен състав и досежно възражението за прекомерно завишен размер на адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на частния тъжител за участието на повереника му пред въззивния съд. Съгласно чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката и клиента, като той „...трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.” В конкретния случай тези изисквания на закона са спазени, поради което позоваването от страна на адв.Н. на нарушение на ЗА е неоснователно. На следващо място следва да се подчертае, че за разлика от ГПК (чл.78 ал.5 ГПК), Наказателно-процесуалният кодекс не съдържа разпоредби в частта относно разноските по наказателни дела, позволяващи преценка от страна на съда обосноваността и разумността на доказаните пред него разноски, направени от страните, които при поискване следва да бъдат присъдени. Ето защо за въззивната инстанция е липсвало основание за преценка размера на претендираната от частния тъжител сума за адвокатско възнаграждение, доказана по надлежния ред (договор за правна защита между повереник и доверител – л.11 от с.д. по ВНЧХД № 1/15 г. по описа на ВоАС), а за касационната инстанции не съществува основание за изменение на постановеното определение по реда на чл.306 ал.1 т.4 от НПК в искания смисъл. Въз основа на изложеното до тук ВКС намира, че жалбата на подсъдимия Т., депозирана чрез защитника му – адв.Н. е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1 от 18.11.2015 г., постановено по ВНЧХД № 1/2015 г. по описа на Военно - апелативния съд на Република България. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.