3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №501 ГР. София, 02.06.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 6.04.22 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3898/21 г., намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. Т. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №2844/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен предявеният от „Глобъл комюникейшън нет” АД срещу касатора иск по чл.79, вр. с чл.266 и чл.365 ЗЗД за сумата 11 842,55 лв. като погасен чрез прихващане с насрещно еднородно вземане на ответника срещу ищеца, произтичащо от договор за цесия от 12.02.16 г., сключен между „Юникс солюшън”ООД, като цедент и А. Т., като цесионер. Ответникът А. Т. е осъден да заплати на ищеца „Глобъл комюникейшън нет” АД законната лихва върху погасената чрез прихващане сума от деня на исковата молба 23.12.15 г. до влизане в сила на съдебното решение по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение/ в този см. опр. по ч.гр.д. №404/09 г. на четвърто г.о. на ВКС/ и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на СЕС / р. по дело С-138/12 и по дело С-516/14/ по правния въпрос от предмета на спора: Дължи ли се плащане по фактура, която е погрешно съставена и посочените в същата основание и размер на вземането не съответстват на обективното правно положение? Евентуално поставя въпроса като значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото по него няма формирана съдебна практика. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца левовата равностойност на сумата от 6 055 евро или 11 842,55 лв., посочена като дължима в споразумението им от 20.06.14 г., за прекратяване на сключения между страните договор за предоставяне на услуга от 21.11.13 г. Ответникът е признал дължимостта на сумата и в отговора на исковата молба. В чл.2 от споразумението от 20.06.14 г. тази сума е посочена, без изрично да е уточнено, че е без начислен ДДС, поради което следва да се приеме, че той е включен в цената – чл.67, ал.2 ЗДДС. Въззивният съд е приел, че преди завеждане на делото кредиторът – ищец не е отправил нарочна покана до длъжника – ответник за изпълнение на задължението му по споразумението, поради което не го е поставил в забава преди подаване на исковата молба. Тя се явява в случая покана за изпълнение и претенцията за присъждане на законна лихва е основателна от датата на исковата молба. По делото се установява, че в полза на ответника по иска е възникнало валидно вземане срещу ищеца в размер на 16 000 лв., съгл. договор за цесия от 12.02.16 г., и направеното от него възражение за прихващане е уважено, като е прието, че насрещните вземания се погасяват до размер на по-малкото, което в случая е това на ищеца по споразумението от 20.06.14 г. в размер на 11 842,55 лв. Върху тази сума ответникът дължи законна лихва от исковата молба до влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването и изискуемостта на активното вземане, като погасителното действие на прихващането е занапред. Поставеният правен въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора, основани на споразумението между страните от 20.06.14 г., с което ответникът е декларирал дължимостта на сумата от 6055 евро /т.2/, призната и в отговора на исковата молба. За дължимостта на тази сума и лихвата върху нея въззивният съд не се е позовал на издадената от ищеца фактура от 3.10.14 г., л.23 от делото на РС, чието връчване на ответника съдът е приел за недоказано. В практиката на ВКС, обобщена в опр. по т.д. №1070/18 г. на второ т.о., е прието, че данъчната фактура представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ облагаемо данъчно събитие и начислен данък добавена стойност; с оглед характеристиката на данъчната фактура като частен свидетелстващ документ съдът е длъжен да я обсъди заедно с всички останали събрани по делото относими и допустими доказателства. Фактурата не е основание за плащане, а документ, който свидетелства за доставка на стока или изпълнение на възложена работа, т. е. възникване на данъчно събитие / р. по т.д. №1739/15 г. на второ т.о./. В случая предоставянето на услугата по договора от 21.11.13 г. и дължимата за нея цена са отразени в двустранно подписаното на 20.06.14 г. споразумение на страните за прекратяването му и въз основа на това споразумение искът е приет за основателен. Поставеният въпрос не е от значение за изхода на конкретното дело и формиране на решаващата воля на съда, поради което не обосновава общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК,т.1, и посочените във връзка с него допълнителни основания не следва да се разглеждат. Касаторът не е поставил правни въпроси във връзка с действието на прихващането в случая, затова изводът на въззивния съд, че погасителното му действие е занапред не може да бъде обсъждан и евентуално коригиран, с оглед приетото след постановяване на въззивното решение ТР №2/18.03.22 г. по т.д. №2/20 г. ОСГТК на ВКС, т.1. Не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №2844/20 г. от 19.05.21 г. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: