9 Р Е Ш Е Н И Е № 344 София, 16 декември 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1097/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия С. Д. С. срещу въззивно решение № 243/25.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 453/2013 г. от Апелативен съд - Пловдив. Касационната жалба на подсъдимия С. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 256, ал.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК не кореспондира с фактическите твърдения, изложени в обвинителния акт и доразвити от прокурора във въззивното производство, и тази неяснота е довела до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия. Поддържа се още, че мотивите на атакуваното решение са неясни и формални, не са обсъдени всестранно и обективно всички доказателства по делото както и наведените от защитата доводи, а възприетите изводи на първата инстанция са изградени върху предположения. Излагат се доводи, че пряка последица от допуснатите процесуални нарушения е неправилното приложение на закона. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият С. и неговият процесуален представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С първонистанционната присъда № 57/18.10.2013 г., постановена по НОХД № 57/2013 г. от Окръжен съд – Стара Загора, подсъдимият С. Д. С. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 256, ал.2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 и ал. 3 от НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от четири години на основание чл. 66, ал.1 от НК. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Жалбата е основателна, макар не по всичко изложено в нея. Първо следва да се отбележи, че прокурорът, участвал във въззивното производство, е лансирал, освен друго, и своята теза за по-широка като обхват престъпна дейност от тази, определена чрез рамките на обвинителния акт. Предмет на касационен контрол обаче е не пледоарията на прокурора, пред която и да е съдебна инстанция, а постановеният съдебен акт. Основателни са обаче другите възражения на жалбоподателя по следните съображения : Апелативният съд е приел, че събраните по делото доказателства са анализирани обстойно от окръжния съд и въз основа на това са направени законосъобразни изводи. Заявил е присъединяване към тези изводи, както и че се налага тяхното преповтаряне предвид необходимостта от внимателно обсъждане на доводите, наведени с жалбата. Последно посоченото от съда обаче не е реализирано. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че втората инстанция е упражнила в пълен обем задълженията си по чл. 313 и сл. от НПК. В проверявания съдебен акт е възпроизведено съдържанието на мотивите на първата инстанция, срещу които всъщност е възразявал подсъдимият. Жалбоподателят С. лично и чрез защитата си в хода на проведените на два пъти съдебни прения пред въззивния съд е твърдял : че мотивите на съда са „бланкетни”, тъй като не са обсъждани обстойно и по същество събраните доказателства; че е налице превратност при тълкуването на писмените и гласни доказателства; необоснованост на присъдата и неправилно приложение на материалния закон. Наведените доводи очевидно не са намерили отражение във въззивния съдебен акт, така както изисква разпоредбата на чл. 339, ал.1 от НПК, но не това е същественото. По- важното е, че поставените в жалбата въпроси, свързани с анализа на доказателствата и доказателствените средства, не са получили отговор. Вместо това въззивният съд пресъздавайки мотивите на присъдата, е утвърждавал декларативно законосъобразността на извършената дейност и направените въз основа на нея изводи. Единствено отразеният в решението довод на защитата е, че същата, позовавайки се на приобщеното във възивното производство административно дело и постановените по него съдебни актове, е настоявала, че сделките са реални. В отговор на този довод предходната инстанция е заключила, че изводите за отмяната на ревизионния акт са направени в друго административно производство, където са събирани и обсъждани доказателства по друг процесуален ред, позовавайки се на ТР № 1/2009 г. на ОСНК. Отхвърляйки така защитните доводи, подход принципно допустим, въззивният съд е следвало да провери дали доказателствена дейност на първата инстанция е процесуално издържана и също е съобразена с тези указания, за да позволи безусловното й утвърждаване. Както се каза, въззивният съд е възпроизвел почти буквално мотивите на присъдата. В допълнение (л. 59 от делото) е обособил дванадесет точки, отразяващи „всички посочени факти и обстоятелства”, въз основа на които очевидно, тъй като изрично не е посочено, съдът е приел за доказана тезата на обвинението. Присъствието на такава част в мотивите на съдебния акт не е процесуално неиздържано. Стига разбира се да става въпрос за факти, те да са безпротиворечиво установени и да носят информация относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване. По делата с предмет данъчни престъпления, в конкретния случай по чл. 256 от НК (специална данъчна измама, в контекста на ЗДДС), част от писмените доказателства се съдържат в ревизионната преписка и могат да бъдат ползвани в наказателното производство, след като бъдат надлежно приобщени и проверени. Заключенията на данъчните органи, отразени в хода на проверката и в ревизионния акт, обаче не са нито доказателствени средства, нито доказателства и не могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото. В мотивите на проверяваното решение присъства нееднократно позоваване на констатациите на данъчните органи, направени в хода на ревизионното производство. Препращането към тези констатации не би довело до опорочаване на крайните изводи на съда, ако от изложението в мотивите следваше ясно, че те (изводите) са формирани само въз основа на събраните и проверени в хода на съдебното следствие доказателствени факти. Мотивите на решението не дават основание за такъв извод. В същото са формулирани противоречиви съждения и е отдадено предпочитание на заключенията на органите по приходите. Така например по отношение на [фирма], доставчик на цигари по две от фактурите, е посочено (л. 51 от делото), че има разрешение за търговия с тютюневи изделия на стационарен обект, категория – склад на едро, изводимо от представен по делото писмен документ за това. По - сетне (л. 53), позовавайки се на констатациите в ревизионното производство, съдът е приел друго – че соченото дружество няма декларирани обекти за осъществяване на дейността си. Разбира се, отразеното в цитираното разрешение не обосновава непременно извод за осъществяването на търговска дейност от дружеството - доставчик, конкретно и за извършените сделки с [фирма]. Съдът обаче не е имал основание да се задоволи само с посочване на документа, всъщност пренебрегвайки го, без да съобрази и другите данни – например договор за наем на складово помещение от 03.01.2008 г. (л. 41, том VІІ от ДП, съответно показанията на М.), нито да аргументира своите заключения с констатациите в ревизионното производство, които по същество са свързани с факта на недекларирането на обект от дружеството и така в крайна сметка да формулира неясни и противоречиви мотиви, компрометиращи категоричността на отразеното в т. 8, л. 59 от делото. Противоречивост се открива и при други съображения на съда. В мотивите на решението (л. 52 от делото) е прието е, че липсата на трудов ресурс в [фирма] по време на извършване на покупките на цигари не е показателно за реалността на сделките, тъй като по твърдения на подсъдимия те са били оставени на отговорно пазене. Впоследствие (т. 3, л. 59 от делото) е направено противоположно съждение - за невъзможността сделките относно покупко-продажбата на цигари да бъдат осъществени по начина, по който се твърди от защитата, поради липса на необходимия трудов ресурс в дружеството. На следващо място, предходната инстанция е утвърдила съображенията на окръжния съд, повтаряйки ги, с които е отхвърлена тезата за предоставен заем в размер на 600 000 лева от лицето М. Т.. Коментирани са данни за задграничните пътувания на Т. (независимо от забележка в уведомлението за непълнота на справката), установеното в ревизионното производство - че същият не е подавал данъчна декларация, както и че не са открити данни за извършен внос на парични средства от същото лице. Първо, сами по –себе си обсъжданите данни не опровергават категорично, така както е прието от съда, тезата, че дружеството (подсъдимият) е получило заем, с който е финансирал покупката на цигари. Фактът, че в ревизионното производство лицето Т. не е открито и че искането за предоставяне на документи и обяснения е връчено по реда на чл. 32 от ДОПК, не освобождава съда да направи необходимото, за да го открие и призове (при наличие на данни за неговото местопребиваване) и така да осигури възможността непосредствено да събере и провери доказателства във връзка с твърденията за получен заем. Второ, отдаденото от съда значение на заключението, че „безответно е опроверганата теза за предоставен заем” (т. 6, л. 59) е трудно съвместимо, доколкото липсват съображения в тази насока, с възприетото преди това в мотивите на съда, а именно, че „ липсата на доказателства за произход на средствата, регистрирани като постъпления в счетоводството на дружеството (заема от 600 000, бел. ВКС), не могат да послужат, за да се направи несъмнен извод, че [фирма] не е разполагало със средства за закупуване на цигари от доставчиците [фирма] и [фирма]” (л. 53 от делото). Предходните инстанции са приели, че цигарите, предмет на сделките, не са били оставени на отговорно пазене в складовете на дружеството - доставчик [фирма], позовавайки се на показанията на свидетелите К. и С., отрекли да са подписвали договор за отговорно пазене и анекс, съответно приемо-предавателни протоколи. Заявеното от свидетеля С. относно протоколите съвсем не е така категорично, както приема съдът (сравн. показанията му в с.з. от 01.04.2013 г., л. 77 и сл.). Показанията на цитираните свидетели не са достатъчни, за да се направи отразеният в т. 11, л. 59 от делото извод. Установяването (съответно, проверката на заявеното от свидетелите) на авторството на сочените документи изисква използването на друг процесуален способ, чрез който далеч по-сигурно може да се установи това. Съдът е трябвало да направи необходимото в тази насока, след като не друго, а именно отреченото от свидетелите авторство на документите е в основата на извода, че съдържанието им е компрометирано. Нещо повече, въззивният съд е потърсил подкрепа на заявеното от С. (че транспортирането на стоките по сделките, за които са съставени фактурите, е било за сметка на купувача – [фирма]) в съдържанието на представената от него в хода на ревизионното производство декларация. Доколко това е процесуално допустимо е само едната страна на въпроса. Писмените изявления на свидетеля, представени в другото производство, ако се следва конструкцията на въззивното решение, очевидно са използвани като маркер за достоверност на показанията му, но обсъжданата декларация не е единствената, депозирана от него. Този свидетел в предходното ревизионно производство (данни за него има в приобщеното административно производство) под формата на декларация - инвентарен опис, подписана и от извършващите проверката лица, е отразил противоположни факти във връзка с наличностите на цигари в складовете на [фирма], собственост на „Р. Х. ДМ”, и основанието - договор за отговорно пазене. Посоченото е илюстрация за това, че съдът не е положил дължимото усърдие, за да изясни чрез допустимите в НПК способи и средства, интересуващите процеса обстоятелства. Акцентирайки върху съобщеното от С., че стоките, предмет на инкриминираните фактури, не са оставяни за отговорно пазене в складовете на доставчика, въззивният съд е пропуснал да констатира, че друга част от информацията, съдържаща се в неговите показания изобщо не е обсъждана от първата инстанция, макар да е отразена в мотивите. Този свидетел е заявил, че стоките по сключените от него сделки с дружеството, фактически представлявано от подсъдимия, са предадени на последния и по тях е извършено плащане. Нито първата, нито втората инстанция са формирали изводи за недостоверност на показанията в тази им част, съответно не присъстват и съображения дали съдържащите се в тях факти, безспорно значими за изясняване на обстоятелствата от предмета на доказване, са опровергани от други достоверни доказателствени материали. В този смисъл не е лишено от основание възражението на жалбоподателя, че съдът е игнорирал част от доказателствените материали. Възприетите от въззивния съд разсъждения на първата инстанция, с които е отхвърлена тезата на подсъдимия за последваща продажба на цигарите през м. ноември 2009 г., биха имали своето основание, ако преди това бе извършена надлежна доказателствена дейност за изясняване на фактологията по делото в рамките и аспекта на повдигнатото с обвинителния акт обвинение по чл. 256 от НК. Накрая, съображения на въззивния съд, отразени на л. 61 и сл. от делото, обвързани с позоваване на конкретни решение на ВКС, могат да бъдат споделени в принципен план. Заимстваните аргументи от решенията на ВКС обаче няма как да заместят собствените на съда изводи, които следва да бъдат основани на безспорно установени преди това обстоятелства в резултат на процесуално издържана дейност. Впрочем, именно в едно от цитираните в мотивите решения (Р № 566/2013 г. на ВКС по н.д. № 1936/2012 г., ІІ н.о.) ясно е изтъкнато, че позоваването на решения на върховната съдебна инстанция по наказателни дела е възможно, но не задължително и в крайна сметка позоваването зависи от обстоятелството доколко има относимост към определено наказателно дело, с оглед еднаквостта или подобието на фактите и съответното приложението на материалния закон. Обобщено, въззивното решение не отговаря на стандарта, заложен в закона. Липсва задълбочен и самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, което е довело до неясноти и противоречия в мотивите на решението.Игнорирани са част от доказателствените източници, тъй като изобщо не са обсъждани и не е даден отговор за тяхната достоверност. В нарушение на разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК въззивният съд е оставил без коментар съществените доводи на защитата срещу доказателствената дейност на първата инстанция. Констатираните нарушения са съществени от категорията на визираните в чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, пр. 1 от НПК, поради което и въззивното решение подлежи на отмяна, а делото на връщане за ново разглеждане от апелативния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да съобрази изложеното в настоящето решение, да извърши собствен анализ на доказателствената съвкупност, при необходимост да проведе въззивно съдебно следствие. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 243/25.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 453/2013 г. от Апелативен съд - Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.