О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 8 [населено място], 06,01,2017 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети декември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№1957/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.1 от ГПК. С определение №219/07.07.2016г. по ч.т.д.№191/16г. Бургаски апелативен съд е освободил Д. К. А.,Д. И. А. и Г. Д. А. от заплащането на половината от държавната такса по делото,а именно - до размер на сумата 6258,66 лв. и е оставил без уважение частната им жалба срещу определение №1383/11.05.16г. по т.д.№126/2016г. по описа на Окръжен съд Бургас,с което е отказано освобождаването им от такава за разликата до дължимата от 12 517,32 лв. Срещу тази част от определението на БАС е подадена частна касационна жалба от ищците,в която се твърди неправилност, незаконосъобразност и несъответствие със съдебната практика на изводите на въззивния съд за частична неоснователност на молбата им. Жалбоподателите считат,че крайният обжалван резултат неправилно е обоснован с предположение за евентуални бъдещи доходи от наем на недвижим имот,който е възбранен. Наред с това излагат съображения за практическа невъзможност имотът да бъде отдаден под наем,поради липсата на съставен акт 15,респ. невъвеждането му все още в експлоатация.Претендира се отмяна на определението на въззивния съд в обжалваната му част и освобождаване от пълния размер на дължимата държавна такса. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна,срещу определение,подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274 ал.3 от ГПК,поради което е процесуално допустима. В изложението към частната жалба хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /поради противоречие с определения на ВКС, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК – определение №97/01.03.16г. по ч.гр.д.№407/16г. на ВКС,четвърто г.о., определение №171/13.04.16г. по ч.т.д.№208/16г. на ВКС, първо т.о., определение №274/12.05.15г. по ч.гр.д.№1842/15г. на ВКС , трето г.о. и определение №40/01.02.12г. по ч.гр.д.№22/12г. на ВКС, второ г.о./ е зададен въпросът : „Съществува ли възможност съдът да откаже освобождаване от държавна такса в пълен размер,мотивирайки отказа си с предположения за наличието на евентуални бъдещи доходи от наем?“ Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. За да потвърди частично определението на БОС,с което молбата на частните жалбоподатели за освобождаване от държавна такса по предявената от тях искова молба е оставена без уважение за разликата от 6 258,66 лв.,БАС е изложил съображения,че притежаваните от тях недвижими имоти са ипотекирани и поради това не представляват бързоликвидно имущество,от което да се реализират средства за плащане на държавната такса,но доколкото единият от тях представлява магазин ,от него биха могли да бъдат реализирани доходи от наем,каквито биха могли да се получат и от някой от другите два имота,представляващи апартаменти. Съставът на ВКС, ТК, първо отделение намира, че е осъществено общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС ,доколкото въпросът,поставен в частната касационна жалба е намерил положително разрешение в атакуваното определение и това разрешение е в противоречие с представената от частните жалбоподатели практика,обективирана в постановените на основание чл.274 ал.3 ГПК определение №97/01.03.16г. по ч.гр.д.№407/16г. на ВКС,четвърто г.о., определение №171/13.04.16г. по ч.т.д.№208/16г. на ВКС, първо т.о. и определение №274/12.05.15г. по ч.гр.д.№1842/15г. на ВКС , трето г.о. С посочената практика се приема,че при преценката,която осъществява съдът,пред който е направено искането за освобождаване от държавна такса, за наличие или липса на достатъчно средства за заплащане на държавната такса,съдът е недопустимо да мотивира отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. По същество. Съгласно разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК,за да се произнесе по молбата за освобождаване от държавна такса съдът взема предвид доходите на лицето и неговото семейство; имущественото състояние,удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта и други констатирани обстоятелства. Съдът няма задължение служебно да издирва и установява имущественото състояние на лицето,отправило молба за освобождаване от дължимата държавна такса и доколкото обстоятелствата по т.т.1,3,4,5 и 6 могат да се установят със съответни официални документи – служебни бележки,удостоверения и актове, по отношение на цялото му имуществено състояние законодателят е предвидил изискването лицето да декларира това си състояние под страх от наказателна отговорност /чл.313 ал.1 НК/. В случая с исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса без да са съобразени изискванията на ал.2 на чл.83 ГПК. С нарочно разпореждане първоинстанционният съд е указал на ищците да представят декларации за имущественото си състояние,придружени с удостоверения от съответната данъчна служба относно декларираните от тях недвижими имущества; декларации за семейното си положение; доказателства за трудовата им заетост,както и за тази на съпрузите им; за получаваните от семейството им доходи от всякакви източници и за здравословното им състояние. В изпълнение на това разпореждане ищците са представили единствено удостоверения,че Д. А. е трудоустроена и получава в Испания пенсия за инвалидност; че Г. А. е заета на трудов договор към две дружества в Б.,като реализира общ доход от 550 лв. и,че Д. А. и Д. А. не са подали годишни данъчни декларации за 2015г. /при още неизтекъл срок за подаване на такива/.Декларации по чл.83 ал.1 т.2 ГПК не са представени нито в срока,даден от съда,нито пред въззивната инстанция, въпреки, че липсата на такива е послужила на първоинстанционния съд като едно от основанията,на които е отказал освобождаването на ищците от държавна такса. Предмет на спора между страните е валидността на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот,за който са налице данни,че е собственост на ищците /представени нотариални актове/,но въпреки това те не са декларирали подобно обстоятелство,нито са декларирали липса на друго имущество. Това тяхно процесуално поведение,създаващо предпоставки за избягване на наказателна отговорност при деклариране на неверни данни,е достатъчно основание да бъде отказано исканото освобождаване от държавна такса за производството. Тъй като крайният извод в атакуваната част от определението на БАС е в съответствие с така приетото от настоящия състав на ВКС, то подлежи на потвърждаване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение №219 от 07.07.2016г. по ч.т.д.№191/16г. по описа на Бургаски апелативен съд в частта,с която е оставена без уважение частната жалба на Д. К. А.,Д. И. А. и Г. Д. А. срещу определение №1383/11.05.16г. по т.д.№126/2016г. по описа на Окръжен съд Бургас,с което е отказано освобождаването им от държавна такса за разликата от 6258,66 лв. до дължимата от 12 517,32 лв. ПОТВЪРЖДАВА определение №219 от 07.07.2016г. по ч.т.д.№191/16г. по описа на Бургаски апелативен съд в частта,с която е оставена без уважение частната жалба на Д. К. А.,Д. И. А. и Г. Д. А. срещу определение №1383/11.05.16г. по т.д.№126/2016г. по описа на Окръжен съд Бургас,с което е отказано освобождаването им от държавна такса за разликата от 6258,66 лв. до дължимата от 12 517,32 лв. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.