9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 118
[населено място], 11.12.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2278 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Д. В. М. против решение № 40/16.05.2019г. по т.д. № 69/2019г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 342/19.12.2018г. по т.д. № 417/2017г. на ОС-Бургас е признато за установено по отношение на касатора, че същият дължи на „Банка ДСК”ЕАД, [населено място] сума в общ размер на 276 003,82 евро, включваща: 194 883,90 евро главница по кредитен договор за покупка на недвижим имот от 08.11. 2005г., ведно със законната лихва за забава върху нея от 05.07.2017г., до окончателното й изплащане; договорна (възнаградителна) лихва върху посочената главница в размер на 74 166,86 евро, начислена за периода 05.07.2014г.- 21.06.2017г.; обезщетение за забава в общ размер от 2195,62 евро, включващо: обезщетение от 1473,40 евро по т.20.1 от Общите условия към споразумение от 26.11.2009г., подписано към горепосочения кредитен договор, дължимо за периода 05.07.2014г. - 21.06.2017г. и обезщетение от 722,22 евро по т.20.2 от горепосочените Общи условия, дължимо за периода 22.06.2017г.-04.07.2017г.; вземане за такси и разноски на основание договор за кредит от 08.11.2005г. в общ размер от 4757,44 евро, за периода от 05.07.12г.до 04.07.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК- № 250/ 06.07.2017г., по ч.гр.д. №427/2017г. по описа на Районен съд - Поморие.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, при условията на евентуалност за неправилност на обжалваното.
Ответникът по касацията „Банка ДСК”ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно осн. чл.422 ГПК вр. чл.430 ТЗ, който е допустим. Изложени са съображения, че предходното т.д. № 268/2013г. на БОС е приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК на същия кредитор срещу същия длъжник въз основа на същия договор за кредит, но само защото кредиторът не е уведомил длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Според въззивната инстанция при предходното разглеждане на спора няма произнасяне относно дължимостта на вноските с настъпил падеж и този въпрос въобще не е бил повдиган. С отхвърлителното решение е било отречено не вземането за вноските по кредита изобщо, а правото на ищеца да получи предсрочно неиздължената част от него, т.к. към конкретния момент не са били налице визираните от закона и договора предпоставки за това. БАС е установил сключването на договор за банков кредит между банката и касатора. Последният е получил отпуснатата сума в размер на 200 000 евро за закупуване на нива в землището на [населено място]. Разгледани са били условията по кредитния договор относно крайния срок за издължаване и падежите на месечните вноски по погасителен план, размерът на възнаградителната лихва и начина на промяната й, правото на банката при забава в плащанията на главница и/или лихви да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем; уговорените санкционни лихви при забава за връщане на кредита. БАС е обсъдил сключено на 26.11.2009г. допълнително споразумение, в което страните са определили размера на дълга към този момент, формиран от остатъка от главницата в размер на 190 603,10 евро, от дължима редовна лихва в размер на 11 208,66 евро и дължима наказателна лихва в размер на 3963,77 евро. Констатирал е, че страните са направили взаимни отстъпки. Банката се е отказала от вземане в размер на 2859,30 евро – наказателни лихви. Уговорен е нов погасителен план с 12м. гратисен период, през който месечно кредитополучателят е следвало да погасява по 850 евро, които представляват част от дължимата месечна възнаградителна лихва на банката. Съответно длъжникът се е съгласил на капитализиране на непогасената част от лихвата към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период. Постигнато е споразумение за правните последици при настъпване на предсрочна изискуемост, поради някое от предвидените в ОУ обстоятелства, след изтичане на гратисния период, както и за нов размер на възнаградителна лихва от 10,20%, считано от датата на допълнителното споразумение. Съдът е констатирал и подписването на ОУ към споразумението, като в чл.20.1 от същите е определен размерът на наказателната лихва при просрочие на месечна вноска, а в чл.20.2 са предвидени предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост и е определен размерът на наказателната лихва, начислявана върху остатъка на кредита за периода до подаване на молбата за събирането му по съдебен ред. След обсъждане на заключенията на ССЕ съдът е приел, че последната редовно погасена вноска по процесния кредит е с падеж 18.06.2010г. Кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем с връчване на нотариална покана от кредитора на длъжника на 02.06.2017г. БАС е счел, че оспорените от касатора клаузи на чл.20.1 и чл.20.2 от ОУ към допълнителното споразумение не са нищожни поради неравноправен характер, тъй като до преструктуриране на кредита не се е стигнало поради тежко финансово състояние на кредитополучателя, той е бил запознат към момента на сключване на споразумението с ОУ към него и ги е подписал. Освен това банката не е приложила наказателната лихва по чл.20.1 от ОУ, а по-ниската такава, уговорена в чл.19.1. и чл.19.2 от основния договор за кредит. По отношение на чл.20.02 от ОУ към допълнителното споразумение въззивната инстанция е посочила, че той има идентично съдържание с чл.19.3 от договора за кредит, а тази разпоредба не е била оспорена от длъжника. За основателно е било преценено възражението за нищожност на клаузата на чл.7 от договора за кредит относно възможността банката едностранно да изменя договорения лихвен процент, но практически съдът е констатирал, че само за периода 18.11.2008г.-26.11.2009г. банката е прилагала различен от първоначално договорения лихвен процент, а след това с допълнителното споразумение изрично страните са променили същия на 10,20%. Въззивният съд е отхвърлил възражението за нищожност на чл.2.3 от допълнителното споразумение относно капитализиране на възнаградителните и санкционни лихви към главницата. След като се е позовал на задължителните указания по т.1 от ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е намерил, че дължи произнасяне по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем и спрямо тях следва да се разгледа възражението за погасяване по давност на задълженията, вкл. и относно наказателни лихви за тези неплатени вноски, като за времето на протичане на производството по предходното т.д. № 268/2013г. на БОС между страните давността не се счита спряна, защото липсва идентичност на спора, а и поради отхвърляне на иска приложение намира чл.116, б.”б” ЗЗД. Като е съобразил изчисленията на вещото лице по ССЕ и е приложил съоветно петгодишна давност за вземанията за главница и тригодишна за вземанията за договорни и санкционни лихви, БАС е констатирал дължимите към 05.07.2017г. /датата на подаване на заявлението/ от Д. М. задължения по процесния договор за кредит.
С определение №352/26.05.2020г. по т.д. № 2278/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост.
Настоящият състав на ВКС счита следното:
Правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице визираната в чл.299, ал.1 ГПК отрицателна процесуална пречка – същият правен спор вече е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право. Меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или несъществува, е денят, когато са приключили устните състезания, след които решението е влязло в сила. На осн.чл.235, ал.3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. На осн.чл.298, ал.1 ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. Съдебната практика и правната теория приемат, че осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо.
Аналогично при отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, по който от ищеца е било наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим.
В случая с решение № 117/1012.2014г. по в.т.д. № 298/2014г. на БАС искът на банката срещу Д. М. е бил отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като кредиторът не е обявил това на длъжника. Устните състезания пред въззивния съд са приключили в последното по делото съдебно заседание на БАС от 07.11.2014г. В исковата молба по второто по ред дело между същите страни относно вземанията на банката по същия договор за кредит и допълнително споразумение към него - т.д. № 417/2017г. на БОС, са наведени твърдения за връчване на нотариална покана на Д. М. на 02.06.2017г., с което банката го е уведомила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради спиране на плащанията от страна на кредитополучателя на 18.06.2010г. и предвиждане на предпоставки за възникване на това право в процесния договор.
Следователно предходният иск по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на процесните вземания, а не поради несъществуване на спорното право. В последващия процес се въвежда нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявените вземания, и който факт се твърди, че е настъпил след момента, когато се установява СПН по предходното съдебно решение, т.е. не е обхванат от обективните й предели. Ето защо оплакванията на касатора относно недопустимостта на обжалваното въззивно решение на осн. чл.299, ал.1 ГПК се явяват неоснователни.
Не е налице и сочената от кастора нередовност на исковата молба, тъй като според него претендираната в петитума сума за главница е формирана чрез капитализиране на лихви, но относно това капитализиране няма наведени твърдения. ВКС счита, че за редовността на исковата молба е достатъчно ищецът да сочи основанието, от което извежда съществуването на претендираното с петутима вземане. В случая са наведени твърдения относно правопораждащите факти – договор за кредит и допълнително споразумение към него. Въпрос на преценка на представените доказателства е начина на формиране на главницата според обективираната в посочените писмени доказателства воля на страните. Възраженията на касатора срещу капитализирането на лихви към главница е възражение по съществото на спора, респ. по правилността на въззивното решение.
По оплакванията за неправилност на обжалваното решение на БАС:
Касаторът счита, че предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила с получаване на нотариална покана на 02.06.2017г., а в по-ранен момент - на 11.11.2011г. /подаване на заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК по предходното заповедно производство/, тъй като подаването на исковата молба по т.д. № 268/2013г. на БОС /предходно производство по чл.422, ал.1 ГПК/ има обратно действие; евент. с получаване на покана за доброволно изпълнение по изп.д. № 474/2012г. на ЧСИ Р.С. /образувано по издадения по предходно заповедно производство изпълнителен лист/, евент. с предявяване на исковата молба по т.д. № 268/2013г. на БОС. При условията на евентуалност се развиват доводи, че съгласно уговорките в основния договор за кредит относно началния момент, от който банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем и от друга страна – злоупотреба с право тя да не го упражни дълго във времето, в конкретния случай измествали спорната датата към момента - 20.06.2010г.
Съответно от този по-ранен момент според длъжника е започнала да тече погасителната давност за претендираните въз основа на обявената предсрочна изискуемост вземания по кредита, които като глобална сума, а не като отделни вноски, са били погасени по давност към датата на подаване на второто по време заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК – 05.07.2017г. Твърдяната по-ранна дата според касатора предпоставя и невъзможността за периода от началото на забавата /20.06.2010г./ до подаване на второто заявление /04.07.2017г./ банката да претендира присъждане на договорната лихва, включена в погасителните вноски за този период, според разрешението по ТР № 3/27.03.2019г. по тълк.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС.
Горепосочените оплаквания са неоснователни. Правилно въззивният съд е свързал момента на настъпване на предсрочна изискуемост с датата на връчване на нотариалната покана на 02.09.2017г. на касатора. Както вече бе изложено силата на пресъдено нещо се формира към датата на устните състезания пред въззивния съд по първото дело с предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск и по отношение на въведените в този процес правопораждащи спорното право факти. След като искът е бил отхвърлен с решение по в.т.д. № 298/2014г. на БАС поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията, то страните са обвързани от СНП относно този факт към датата на устните състезания по в.т.д. № 298/2014г. – 27.11.2014г. Всички други изброени от касатора дати предхождат посочения момент. Като ирелевантни за спора те не подлежат и на обсъждане от въззивния съд по в.т.д. № 69/2019г. на БАС. Доказателственото искане за прилагане на първото по време т.д. № 268/2013г. на БОС има отношение към подържаните от касатора по-ранни дати. Освен това това доказателство е отхвърлено от първоинстанционния съд и в писмения отговор от Д. М. срещу въззивната жалба на банката по в.т.д. № 69/2019г. на БАС не е направено оплакване срещу произнасянето на БОС, поради което и за въззивната инстанция не е съществувало задължение да извърши проверка за правилността на коментираното процесуално действие.
В тази връзка неоснователни са и оплакванията по касационната жалба за допуснато от БАС съществено процесуално нарушение поради необсъждане на доводите на касатора за начален момент, от който започва да тече погасителната давност – някоя от поддържаните от него дати, а не от връчване на нотариалната покана. Предвид изводите на ВКС относно доказания начален момент, от който е настъпила предсрочна изискуемост на останалата непогасена част от кредита, следва че за вноските от последното плащане до датата на връчване на нотариалната покана падежите настъпват според уговорения погасителен план, като в тях се включват и предвидените като част договорни лихви. Съответно правилно спрямо така посочените вземания и съобразно съответните им падежи БАС е приел, че следва да се приложи кратката тригодишна погасителна давност по отношение на възнаградителните лихви /така Решение №130/15.04.2020г. по т.д. № 1829/2018г. на ВКС, I т.о./ и респ. петгодишна погасителна давност по отношение на главницата /разрешение дадено и в Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о./.
Настоящият състав на ВКС не споделя доводите на касатора за ненадлежно оформяне на нотариалната покана, връчена на 02.06.2017г., поради липсва на яснота в остатъка от задълженията по договора за банков кредит, който остатък се обявява за предсрочно изискуем. Правилно БАС е преценил, че е достатъчно, както е в процесния случай, в уведомлението до длъжника основанието на претендираното вземане да се идентифицира с посочване на датата на договора за кредит; съответно вземането, което е останало непогасено – с посочване на неговия размер - 200 000 евро за главница, като изрично фигурира изявление на банката, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обстоятелството, че не фигурират конкретни суми за възнаградителна лихва и наказателна лихва, не променя извода за надлежно оформяне на уведомлението до длъжника. Следва да се има предвид, че както и сам касаторът поддържа в касационната жалба, съгласно ТР № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС след обявяване на предсрочната изискуемост не се дължат възнаградителните лихви, включени във вноските с ненастъпил към тази дата падеж.
Основателно е оплакването на касатора за неправилно приложение на материалния закон от БАС, който е приел, че не е налице нищожност на клаузата на чл.2.3 от допълнителното споразумение, предвиждаща капитализиране на възнаградителните и санкционни лихви към главницата. Необоснован е изводът на въззивния съд, че в случая се касае за прибавяне към изискуемата главница на лихви, които не са просрочени. Както с оглед обективираната в чл.2.3 от допълнителното споразумение изрична воля на страните, така и предвид заключението на в.л. Е. В. по ССЕ / л.177 по делото на БОС/ към главницата е капитализирана дължима и неплатена към 26.11.2009г. редовна лихва в размер на 8 292,43 евро и неплатена наказателна лихва в размер на 1 104,47лв. Следователно коментираната клауза е сключена в нарушение на закона. В постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 66/29.07.2019г. по т.д. № 1504/2018г. на ВКС, II т.о. и Решение № 30/20.05.2020г. по т.д. № 739/2019г. на ВКС, I т.о. е разяснено, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на осн. чл.294, ал.1 ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфичните провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД.
Нищожността на клаузата за определяне на размера на главницата по допълнителното споразумение води до нищожност и на обусловените от нея клаузи на допълнителното споразумение относно приетия нов погасителен план и за увеличение на възнаградителната лихва на 10,20%. Следва да се съобрази, че въззивният съд е уважил възражението на Д. М. за неравноправен характер на клаузата на чл.7 от основания договор за кредит относно правото на банката едностранно да променя първоначалния размер на договорната лихва. Допълнителното споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което споразумение задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи от първоначалния договор, е нищожно. Следователно дължимите от касатора суми следва да се изчислят съобразно първоначално приетия погасителен план към договор за кредит от 08.11.2005г. Въпреки, че такава задача е била поставена по искане на длъжника на допълнителната ССЕ, видно от заключението на вещото лице, то не е изпълнило в цялост същата и в т.3 от допълнителното заключение е извършило изчисления при лихва 9,7% от дата 18.11.2008г., който размер необосновано БАС е приел, че е договорен от страните. Следователно както условията за обявяване на предсрочната изискуемост, така и ако те са налице – непогасените вноски, също следва да се изчислят съгласно посочения първоначален план. Тъй като уговорения в основния договор първоначален процент на възнаградителна лихва участва при формиране на наказателните лихви съобразно него следва да се изчислят и последните.
Основателно е оплакването на касатора, че с оглед приетото в т.2 от ТР № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Следователно искът в частта за присъждане на договорна лихва за периода след настъпване на предсрочната изискуемост – 02.06.2017г. до 04.07.2017г. /посочен като краен в исковата молба/ е неоснователен, което не е било съобразено от въззивния съд и не е поставена задача на вещото лице за извършване на изчисления за дължима възнаградителна лихва с краен срок за начисляването й 01.06.2017г.
Горното налага извод за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и връщане на въззивния съд за ново произнасяне в друг състав, на осн.чл.293, ал.3 ГПК. При новото разглеждане на спора следва да се назначи нова ССЕ за определяне на размера на задълженията, съобразно дадените по-горе указания.
С оглед изхода от спора въззивният съд ще следва да присъди и направените по делото разноски за всички инстанции.
Водим от горното, съставът на ВКС, I т.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 40/16.05.2019г. по т.д. № 69/2019г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 342/19.12.2018г. по т.д. № 417/2017г. на ОС-Бургас е признато за установено по отношение на касатора, че същият дължи на „Банка ДСК”ЕАД, [населено място] сума в общ размер на 276 003,82 евро, включваща: 194 883,90 евро главница по кредитен договор за покупка на недвижим имот от 08.11. 2005г., ведно със законната лихва за забава върху нея от 05.07.2017г., до окончателното й изплащане; договорна (възнаградителна) лихва върху посочената главница в размер на 74 166,86 евро, начислена за периода 05.07.2014г.- 21.06.2017г.; обезщетение за забава в общ размер от 2195,62 евро, включващо: обезщетение от 1473,40 евро по т.20.1 от Общите условия към споразумение от 26.11.2009г., подписано към горепосочения кредитен договор, дължимо за периода 05.07.2014г. - 21.06.2017г. и обезщетение от 722,22 евро по т.20.2 от горепосочените Общи условия, дължимо за периода 22.06.2017г.-04.07.2017г.; вземане за такси и разноски на основание договор за кредит от 08.11.2005г. в общ размер от 4757,44 евро, за периода от 05.07.12г.до 04.07.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК- № 250/ 06.07.2017г., по ч.гр.д. №427/2017г. по описа на Районен съд - Поморие.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |