Р Е Ш Е Н И Е № 103 София, 27 април 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети и седми март две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Жанина Начева Милена Панева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1127 /2016 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби от повереника на частния обвинител В. К. – А. адвокат С. Ч. и от защитниците на подсъдимия Н. В. Т. адвокатите С. К. и О. Т., допълнени по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК от адвокат И. Л., против решение № 194 от 18.07.2016 г. по внохд № 32/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. С жалбата на адвокат Ч. се атакува частта от въззивното решение, с която подсъдимият Н. Т. е признат за невинен по обвинението да е извършил нарушение на чл. 21, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗДвП във вр. с чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП, както и в частта, с която е потвърдена правната квалификация по чл. 343а от НК т.е. релевира се касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Повереникът твърди, че нарушението на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, за което е осъден подсъдимият, не се конкурира с нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, за което е оправдан. Позовава се на установената по делото причинно-следствена връзка между скоростта, с която се е движил Н. Т., и настъпилото пътно-транспортно произшествие. Изтъква, че поради превишаване на разрешената скорост той погрешно е преценил обстановката и е напуснал своята лента за движение. Жалбоподателят оспорва и правния извод на съда, че подсъдимият е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, като сочи, че предприетите от него действия субективно и обективно не са били насочени към спасяване на живота им. С посочените аргументи повереникът на частния обвинител В. К. – А. отправя искане за отстраняване на нарушенията на материалния закон, допуснати от въззивната инстанция, по реда на чл. 354, ал. 2, т. 4 от НПК . В жалбата на адвокат С. К. се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Жалбоподателят намира, че двете предходни инстанции не са положили дължимите усилия да разкрият обективната истина и да вземат решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Подробно обосновава несъгласието си с оценката, която съдът е дал на експертните заключения по назначените автотехнически експертизи. В подкрепа на оплакването си защитникът привежда редица изчисления, противоречащи на експертните изводи, и обосновава необходимостта от повторна експертиза с нови вещи лица, каквато, в нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК, съдът отказал. В жалбата се заявява също така, че въззивният съд е подходил избирателно към доказателствената съвкупност и е тълкувал превратно свидетелските показания в полза на обвинението. Обосновава се противоречие с материалния закон поради съществени процесуални нарушения, тъй като Т. е осъден за престъпление, което не е извършил. Отбелязва се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като е омаловажено неправомерното поведение на водача на лекия автомобил „М.”, а в същото време са надценени отрицателни характеристики на подсъдимия. С тези аргументи се настоява за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на първата инстанция за отстраняване на съществени процесуални нарушения или, алтернативно, за оправдаване на подсъдимия или намаляване на определеното наказание и отлагане на изтърпяването на лишаването от свобода. Жалбата на адвокат О. Т. също се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В нея се акцентира върху неизследвания по делото въпрос за момента, в който е възникнала опасност за движението, обуславяща ответно поведение на подсъдимия. Според касатора основната и единствена причина за тежкия инцидент е неспазването на правилата за предимство при преминаване на кръстовище от страна на водача на лекия автомобил „М.”. В жалбата се излагат съображения за проявена тенденциозност при оценка на гласните доказателствени средства, тъй като съдът е пренебрегнал незаконосъобразно факти, съобщени от Ю. Я. и П. В., приоритизирайки показанията на пострадалата К. - А.. Оспорват се и заключенията на вещите лица по тройната автотехническа експертиза поради грешни изходни данни и се повтаря оплакването на адвокат К. за неоснователен отказ за назначаване на повторна експертиза. Отправя се искане за оправдаване на подсъдимия или, алтернативно, за намаляване на наложените наказания при условията на чл. 55, ал. 1, т.1 от НК и отлагане на изтърпяването лишаването от свобода съгласно чл. 66, ал.1 от НК. С допълнение към касационните жалби адвокат И. Л. заявява, че съдът е проявил пристрастност и предубеденост. Мотивира се с неяснота и противоречивост в изводите на съда за виновно нарушение на правилата за движение от страна на касатора, които са накърнили правото му на защита. Изтъква, че без надлежен коментар е останало обстоятелството могъл ли е и бил ли е длъжен подсъдимият да очаква, че с отклонение вляво ще причини произшествие. Излага и съображения в подкрепа на становище, че подсъдимият е признат за виновен по непредявени с обвинителния акт обстоятелства и при изграждане на фактически изводи в нарушение на процесуалните правила. В допълнението се изброяват възражения на защитата, които са останали без отговор във въззивното решение - тези относно механизма на произшествието, момента на възникване на опасността за движението и задълженията на двамата водачи. Защитникът атакува и извода на въззивния съд, че управлявалият лекия автомобил „М.” има незначителен принос за произшествието, като се спира върху действията му при преминаване на кръстовището. Подробно обосновава нарушение на материалния закон с позоваване на практика на ВС и ВКС относно чл. 50 от ЗДвП, който не бил спазен от страна на починалия водач на лекия автомобил „М.”. Към съществените процесуални нарушения жалбоподателят отнася и липса на мотиви относно субективната страна на деянието. Явната несправедливост на наложената санкция се обосновава с изключване на смекчаващи отговорността обстоятелства, несъобразяване с ТРОСНК № 2/2016 г. и надценяване на отегчаващите обстоятелства. Подсъдимият изцяло се присъединява към пледоарията на защитника си В съдебното заседание пред касационната инстанция касаторите поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Частната обвинителка В. К. - А. лично и с писмени бележки изразява становище в подкрепа на жалбата и пледоарията на упълномощения адвокат С. Ч. . Жалбоподателката, както и нейният повереник, възразят срещу основателността на жалбите на подсъдимия, които намират за необосновани и неясни. Оспорват като неправилна позицията на защитата, че подсъдимият е осъден за извършена маневра по заобикаляне на лекия автомобил ”М.”. В действителност и според мотивите на решението според касаторите подсъдимият е реагирал неправомерно на възникнала опасност - вместо да намали скоростта и предприеме екстрено спиране, предприел движение наляво. Категорично отхвърлят твърденията за съпричиняване на престъпния резултат, тъй като пострадалият водач не е имало как да предвиди, че подсъдимият ще отклони автомобила си наляво. Цитират експертно мнение, че водачът на лекия автомобил ”М.” правилно е преценил своите възможности за безопасно преминаване през кръстовището. Защитават и справедливостта на наказанието поради съответствие с обществената опасност на деянието и дееца, указанията на ВКС и целите на генералната и специалната превенция. Адвокатите Е. Д. и П. Н. в писмено становище / а адвокат Н. - и лично/ в качеството на повереници на Г. Д. Г. заявяват подкрепа на обжалваното решение. Макар да изразяват принципно съгласие с посочените от адвокат С. Ч. недостатъци, с аргумент, извлечен от продължителния срок на процеса, настояват то да бъде оставено в сила ,а жалбите на подсъдимия – без уважение като неоснователни и немотивирани. Изрично подчертават, че водачът на лекия автомобил ”М.” не е допуснал нарушения, сочещи съпричиняване на престъпния резултат. Адвокат Я. Н. като повереник на частните обвинители М. Д. Д., Г. Н. Р. - Г. и Д. Г. Д. поддържа жалбите на поверениците и на частната обвинителка В. К. - А. и моли жалбите на подсъдимия да се оставят без уважение като неоснователни. Заявява, че мотивите на въззивния съд са изготвени след прецизен доказателствен анализ и допълнителните доводи , изложени от адвокат Л., по никакъв начин не могат да разколебаят направените изводи. Позовава се на установена по безспорен начин фактическа обстановка, от която прави извод за допуснато от подсъдимия нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Повереникът поставя основен акцент върху това, че водачът на лекия автомобил „А.” не е останал в лентата си за движение, а неправомерно е преминал вляво. С тези съображения настоява за потвърждаване на постановения въззивен акт. Прокурорът предлага да се отхвърлят жалбите на подсъдимия и се уважи жалбата на частната обвинителка. Изразява становище, че депозираните по делото касационни жалби от адвокатите на подсъдимия Н. Т. са неоснователни и не следва да бъдат уважени. Квалифицира мотивите на въззивния съд като изключително подробни и прецизни, насочени към механизма на деянието, в т.ч. и относно дължимото поведение на участниците в пътно-транспортното произшествие. Съдът, според обвинението, конкретно и с голямо внимание е обсъдил и аргументирал подхода си при налагане на наказанието по вид и размер. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Делото е за втори път пред касационна инстанция. Окръжният съд в гр. Стара Загора с присъда № 38 от 04.09.2014 г. по нохд № 23/2013 г. признал подсъдимия Н. В. Т. за виновен в това, че на 16.12.2011 г., около 08.30 часа, на главен път I-6 /Бургас- София/, на кръстовището с пътищата за [населено място] и [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „А.” нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗДвП във връзка с чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП, при което по непредпазливост причинил смъртта на Д. Г. Д. и Г. Д. Г., както и средна телесна повреда на В. Д. К. - А., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б.”г”, във връзка с чл. 343, ал. 3, б.”б”, пр. 1, вр. с ал. 1, б.”б” пр. 2 и б.”в”, вр. с ал. 4, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален общ затворнически режим, като го признал за невинен и го оправдал по обвинението по чл. 343, ал. 3, б.”б” пр.1 вр. с ал. 1, б.”б” , пр. 2 и б.”в”, вр. с ал. 4 и чл. 342, ал. 1 от НК. Съдът признал подсъдимия за невинен в нарушаване на правилото по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и го оправдал и по това обвинение. Съгласно чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от седем години. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Пловдив с присъда № 1 от 16.02.2015 г. по внохд № отменил първостепенния съдебен акт в частта, с която подсъдимият бил признат за виновен в нарушаване на правилото по чл. 21, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗДвП във връзка с чл. 47, ал. 3 от ЗДвП, както и в тази, с която бил признат за невинен и оправдан за нарушаване на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и вместо нея постановил друга, с която признал подсъдимия да е извършил инкриминираното престъпление при нарушаване на чл.20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и го оправдал за нарушението на чл. 21, ал. 2 вр. с чл. 47, ал. 3 от ЗДвП. Съдът намалил наложената на подсъдимия санкция лишаване от свобода на три години и отложил изтърпяването й съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. Намален бил и срокът на наказанието лишаване от право до управлява моторно превозно средство от седем на пет години. В останалата част присъдата била потвърдена. Въззивният съдебен състав се съгласил с първата инстанция, че пострадалият водач на лек автомобил „М.” е нарушил разпоредбата на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП, с което е съпричинил настъпилия вредоносен резултат. Върховният касационен съд с решение № 316 от 15.01.2016 г. по нд № 858/2015 г. , първо наказателно отделение, отменил въззивната присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Съдебният състав съзрял касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и насочил вниманието на контролирания съд към точна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и съобразяване целите на генералната превенция . Апелативният съд в гр. Варна след повторно разглеждане на казуса, с решение № 194 от 18.07.2016 г. изменил обжалвана присъда в частта, с която подсъдимият бил признат за виновен в нарушаване на чл. 21, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗДвП във вр. с чл. 47, ал. 3 от ЗДвП, както и в частта, с която бил признат за невинен и оправдан по обвинението да е нарушил чл. 20, ал.2, изр.2 от ЗДвП и вместо това го признал за виновен в нарушаване на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и го оправдал за нарушаване на чл. 21, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗДвП във вр. с чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП. Съдът изменил присъдата и в частта за наказанието, като увеличил срока на наложеното наказание лишаване от свобода от четири на шест години. В останалата част присъдата била потвърдена. Така постановеният въззивен акт подлежи на отмяна поради следните съображения : Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че касационната процедура, завършила с отмяна на проверявания акт и връщане на делото за ново разглеждане от второинстанционния съд, не ограничава пределите на повторната въззивна проверка в аспект на нейните основания, посочени в чл. 314, ал. 1 от НПК. Изглежда така е разбрал правомощията си и съставът на Пловдивския апелативен съд, който е постановил проверяваното решение. След подробен коментар относно параметрите на извършвания второинстанционен контрол предвид становището на касационната инстанция на л..39- л.40 от мотивите въззивният съдебен състав е изложил свои съображения относно фактическата обстановка и нейната доказателствена база, правната квалификация и наказанието. От фактическа страна втората инстанция приела, че на 16.12.2011 г подсъдимият Т. управлявал лек автомобил „А.” по главен път 1-б в посока от [населено място] за [населено място]. При приближаване на кръстовището на главния път с пътищата за [населено място] и [населено място] той преминал край пътен знак В 26, забраняващ управление със скорост над 60 км/ч. Подсъдимият не се съобразил с тази забрана и продължил да управлява със скорост от около 70 км/ч. По същото време пострадалият Д. управлявал лек автомобил „М.” от [населено място] за [населено място]. В него се возели и пострадалите Г. и свидетелката В. К.-А.. Той имал намерение да завие наляво и продължи по главния път в източна посока. За него действал поставения на 23,70 метра преди кръстовището пътен знак Б 2 ”Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!”. Пострадалият преминал знака и спрял автомобила си на стоп-линията или малко след нея. Огледал се и решил, че може да пресече безопасно платното за движение в посока [населено място] и да завие наляво, равноускорително потеглил и навлязъл в кръстовището. По този начин траекторията на движение на лекия автомобил на пострадалия Д. се пресякла с тази на автомобила, управляван от подсъдимия. Последният разчитал, че другият автомобил ще го изчака, въпреки че го възприел като опасност за движението при потеглянето от стоп-линията. Подсъдимият не намалил скоростта си на движение, не задействал спирачната система, а отклонил управлявания от него автомобил към лявата част от пътното платно и след 3,69 секунди настъпил удар. В този момент скоростта му била 68 км/ч. В резултат на сблъсъка Д. Д. и Г. Г. получили тежки увреждания, от които починали – Д. в купето, а Г. в линейката. Пострадалата В. К. – А. получила счупвания, характеризирани като средна телесна повреда. За станалото първи сигнализирал свидетеля С.. Притекли се на местопроизшествието лица дали показания за помощта, която подсъдимият оказвал на пострадалия Г. . При тези данни съдът направил следните заключения : Твърдението в обвинителния акт, че колата на пострадалите потеглила рязко и навлязла в кръстовището, няма доказателствена обезпеченост. Липсват данни каква е била скоростта на движение на лекия автомобил ”А.” преди пътно - транспортното произшествие. При скорост от 68 км/ч и при разрешената скорост от 60 км/ч подсъдимият е имал техническа възможност да спре и избегне произшествието чрез екстрено спиране, както без да задейства спирачната система, като продължи движението си направо и не отклонява автомобила наляво. Опасност за подсъдимия като водач е възникнала в момента, в който лекият автомобил „М.” потеглил равноускорително от стоп-линията. В тази хипотеза той не попадал в опасната зона на спиране на автомобила на подсъдимия. Съдът също така отбелязал, че подсъдимият се е движел по път с предимство по отношение на автомобила на пострадалия, който имал задължение да изчака преминаването му, но очевидно това не е станало предвид настъпилото произшествие. В решението е отбелязано, че ” подсъдимият, ако е предприел действия по спиране на автомобила или е продължил движението си в своята лента на движение без да го отклонява вляво” би могъл да предотврати инцидента. Този извод може да се прочете на още няколко места в проверявания акт. На л..54 /гърба/ той е изложен с още по-голяма категоричност „ При 68 км/ч в ударът е бил предотвратим, ако последният /подсъдимият б.м/ е задействал спирачната уредба в момента на потегляне на другия автомобил от стоп-линията, като удар изобщо не би настъпил , ако подсъдимият е продължил движението си напред със същата скорост и в същата пътна лента. Предприетата от него маневра на заобикаляне на автомобила, който забелязал на кръстовището вляво е довела до сблъсъка между двете превозни средства, тъй като водачът Т. е нарушил изискването на чл. 20, ал.2 , изр.2 от ЗДвП, което се намира в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия противоправен резултат.” Тези цитати са наложителни, тъй като показват тежкото противоречие в становището на въззивния съд относно причината за пътно - транспортното произшествие и дължимото поведение на подсъдимия като водач на моторно превозно средство. Въззивният съд е изложил веднъж , че той е трябвало екстрено да спре когато лекият автомобил „М.” е потеглил от стоп-линията, но също така това не е било наложително, тъй като е можел да премине безконфликтносъс същата скорост, но неправилно е предприел маневра „по заобикаляне”. В мотивите на решението тези алтернативи са повторени многократно, като на л.62, /горе/ дори е отбелязано, че правилното решение би било „екстрено спиране придружено със запазване на посоката на движение”. Тъй като при спиране движението се преустановява, а съдът не е обсъждал евентуална промяна на траекторията на автомобила след употреба на спирачки, тези разсъждения стават напълно непонятни. Едно моторно превозно средство не би могло едновременно да спре /”екстрено”/ и да продължи да се движи. Още по-сложно за възприемане става мнението на съда, вменяващо в задължение на подсъдимия да намали скоростта в момента на възникване на опасността за движението. Тук се налага да се припомни, че въззивната инстанция категорично е отхвърлила наличие на причинно-следствена връзка между избраната от подсъдимия скорост и настъпилия вредоносен резултат и е оправдал подсъдимия по обвинението за нарушаване на чл. 21, ал. 2 във вр. с ал.1 от ЗДвП във връзка с чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП. След като съдът е приел, че скорост от 68 км/ч, макар и превишена, е била адекватна на пътната ситуация, изискването за нейното намаляване озадачава с логическата си немотивираност. Предприетото от подсъдимия движение наляво е оценено „ като спасителна маневра, не водеща до отпадане на отговорността му за произшествието.” В същия абзац на въззивното решение обаче може да се прочете, с позоваване на ТР№ 106/31.10.1983 г. на ОСНК на ВС, че движението наляво от страна на подсъдимия не попада в хипотезите на спасителна маневра. При тази редакция на въззивното решение е непознаваемо становището на въззивната инстанция относно възражението на защитата за спасителна маневра./ отделен е въпросът дали тя е правомерна или неправомерна/. Съдът не е отговорил категорично дали приема действията на подсъдимия като спасителна маневра / принципно възможна само в опасната зона за спиране на моторното превозно средство/ или не . Дори да се предположи , че въззивният състав не е ценил отклонението като спасителна маневра, но е допуснал грешка при изписване на мотивите си, остава неясно защо е предоставил на подсъдимия избор между действията по чл. 20 , ал. 2, изр.2 от ЗДвП /намаляване на скоростта и спиране/ и продължаване на движението „в своята лента за движение”. Още по объркано и логически конфликтно става изложението на въззивния съд относно изключително важния за правилното решаване на делото въпрос за поведението на пострадалия Д. като водач на лекия автомобил „М.”. На л.57 и л.58 от поверявания акт са изложени разсъждения, с които се отхвърля тезата на окръжния съд за значителен принос на пострадалия водач на лекия автомобил ”М.” за настъпване на общественоопасния резултат чрез нарушаване на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП. Апелативният съд приел, че пострадалият водач е имал задължение да пропусне лекия автомобил на подсъдимия, който се движел по път с предимство. Веднага след това направил уговорка / на л. 57/, че той /пострадалият Д. б.м./ „ е съпричинил до известна степен настъпилия вредоносен резултат”. Тази степен на л.58 е оценена като незначителна. От решението не става видно как е постигнат този извод за незначителност . Веднага след формулирането му /с препратка към последващ коментар при индивидуализация на наказанието/на л.58, гърба/ съдът е разсъждавал единствено за гражданските последици от съпричиняването и значението им за дължимото обезщетение, макар по делото не са предявени граждански искове/. След това напълно изненадващо е привел аргументи за „изключения в съдебната практика”, при които няма съпричиняване при нарушаване на правилата за движение, илюстрирани с примери когато пострадалият не по своя воля се намира на пътното платно или се касае до невръстни и немощни лица и такива, превеждани от другиго. След това отклонение съдът се върнал към конкретния казус с уточнение, че той не е относим към посочените хипотези. Въпреки това, без никакви аргументи, втората инстанция решила, че „следва да се държи сметка и за обстоятелството, че наред с пострадалия водач в неговия автомобил са налице още две пострадали лица, като за последните няма как да съществува и най малко съмнение, че може да бъде отчетен какъвто и да е съпричинителски елемент.” Връзката между тези разсъждения и анализа на каузалния принос на водача на лекия автомобил ”М.” е неразбираема. След като отделил сериозно място на ирелевантни за казуса правни конструкции съдът оставил без коментар фактическите данни, сочещи, че навлизането на пострадалия водач в кръстовището е сложило начало на усложнена пътна ситуация. Апелативният съдебен състав, от една страна, е окачествил отклонението на лекия автомобил „А.” наляво като неудачен опит да се избегне пътно-транспортно произшествие, приел е наличие на отнето предимство от страна на водача на лекия автомобил „М.”, признал е, че след потегляне от стоп-линията той вече е представлявал опасност за движението,, но, от друга страна, е неглижирал приноса му за настъпилия вредоносен резултат. Това личи особено ясно на л.65 от решението, където са изложени мотиви относно действията на пострадалия Д. в контекста на индивидуализация на наказанието. Макар в тях да се заявява съгласие с постулата, че поведението на пострадалия и съпричиняването на престъпния резултат рефлектират върху санкцията на подсъдимия, съдът е отказал да приложи тези принципни правила. Това е сторил с едно изречение : „В случая обаче, в посочения вече и по-горе смисъл /???/ не се прие повишена активност на претендираното съпричинителско поведение, което още по-малко да може да се приеме в случая като решаващо обстоятелство и да се взема предвид от съда при определяне вида и размера на наказанието заради конкретните особености на случая.” Кои са тези конкретни особености и как те елиминират действията на пострадалия Д., които съдът само няколко страници преди това е отчел като нарушаващи чл. 50, ал. 1 от ЗДвП съдът не е намерил за необходимо да посочи. Причинно-следствената връзка между движението на лекия автомобил”М.” в кръстовището и настъпилия вредоносен резултат е декларирана/ на л.58/ , но нейното значение в контекста на съпричиняване на деянието е пренебрегнато. Изложеното дотук сочи на сериозна липса на мотиви, която прави невъзможно осъществяването на пълноценен касационен контрол върху правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд и възпрепятствана проверката на правилността на приложението на материалния закон / включително за оспорваната квалификация по чл. 343а от НК/ и справедливостта на санкцията по съображенията, посочени както от защитата, така и от частната обвинителка . Налице е касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, имащо за своя последица отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, който да отстрани посочените процесуални нарушения. От съществено значение с оглед рамката на обвинението е изясняването на въпросите за каузалитета между действията на водачите на леките автомобили „А.” и „М.” и настъпилото пътно-транспортно произшествие. Новият въззивен състав следва да прецени и необходимостта от допълнителна или повторна експертиза с оглед наведените от защитата несъгласия с конкретни експертни изводи. В тази връзка не може да бъде пренебрегната необходимостта от критичен прочит на подхода на поверяваната инстанция при проверка и оценка на част от доказателствата. Някои от разсъжденията на съда озадачават и не съответстват на стандарта на чл. 13 , чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Така например / на л.64/ е изключено от доказателствената маса писмо, съдържащо благодарност към подсъдимия за съдействие при ремонт на кухненското помещение към стола на ОДМВР- Бургас, подписано от ръководителя на дирекцията М. Д.. Според съда този документ не може да се цени като свидетелство за положителни характеристични данни не за друго, а поради „ двусмислие от гледната точка на независим страничен наблюдател поради една от възможните смислови интерпретации в насока внушение за създаване на благоприятна обстановка и компромисно отношение, свързано с взаимни отстъпки.” Освен това издателят на писмото – Областната дирекция на МВР – Бургас, е определен като „силова структура”. Остават неизвестни съображенията на съда да приеме, че по отношение на подсъдимия Т. е в действие една от възможните негативни както за него, така и за МВР интерпретации на фактите от писмото. Въззивната инстанция най-малкото дължи категоричност на изводите си в тази насока вместо да ги замества с намеци и предположения, принципно неприемливи за всеки съдебен акт. С близки до изложените съждения са оценени и останалите писма и препоръки, характеризиращи подсъдимия в положителна светлина, тъй като „ изхождат от свързани с неговата дейност и сфера на влияние лица” .Съдът не се е ангажирал с твърдения за липса на обективност в коментираните доказателства, а е решил да не ги „преекспонира” по формален и неубедителен признак. В същото време подсъдимият е характеризиран / на л.65/ като лице с висок професионален и социален статут, който го задължава да „ бъде пример за останалите членове на обществото”, но тази позиция също е ценена в негова вреда . Впечатлява и анализът на тройните АТЕ по делото . Съдът е отхвърлил част от тях поради некоректни изходни данни, но / на л.61/ се е позовал на устните разяснения на вещите лица с уточнение, че те не са свързани с изходните параметри. Подробно са преразказани разясненията на вещите лица М. и З. за начина, по който водачите на двата автомобила са се възприемали взаимно, при което съдът е заключил, че водачът на лекия автомобил „А.” е имал много по-добра възможност да забележи лекия автомобил ”М.”. Това становище не е обсъдено в контекста на задачите и компетентността на експертизата, но въпреки това съдът е подчертал, че ще го цени „ при преценка на някои обстоятелства от значение за делото за величината на съпричиняване, както и за преценка на отделни действия и поведението на лицата, управлявали автотранспортните средства.” И тук съдът проявил отново вече констатираната непоследователност и противоречивост в разсъжденията. На л.58 той е приел , въпреки цитираното експертно становище, че водачите на двете моторни превозни средства са имали техническата възможност да се възприемат взаимно от 90-100 метра и не е направил корекции на това разстояние във връзка с цитираната част от разясненията на вещите лица за „по-добра възможност” за един от тях.. Така възниква въпросът приел ли е въззивния съдебен състав, че пострадалият Д. е забелязал по - късно лекия автомобил”Ауди” и станал ли е последният видим за него в по-късен момент. Това е много важно обстоятелство предвид обещанието на съда да съобрази казаното от вещите лица при оценка на съпричиняването на резултата и изобщо при коментар на действията на двамата участници в произшествието. Най-сетне, единствено с дидактична цел, настоящият състав отбелязва, че при позоваване на теоретични разработки коректността изисква да се посочат автора и източника, особено при въвеждане на термин, който няма легална база ,какъвто е използваният в решението „квалификация от втора степен”. За пълнота на изложението настоящия съд намира, че твърдението на защитата за предубеденост и пристрастност на съдебния състав е неоснователно. Разгледаните данни не водят до основателно съмнение Вж. Kiprianou с/у К. 2005-ХIII, ЕСПЧ, че съдът е формирал предварително негативно отношение към подсъдимия. Описаните процесуални нарушения , ползваният език и разсъждения не могат да се свържат с убедителни съмнения за безпристрастност от страна на тримата съдии, участвали в разглеждане и решаване на делото. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 194 от 18.07.2016 г. по внохд № 32 по описа на Пловдивския апелативен съд за 2016 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.