Р Е Ш Е Н И Е № 175 гр. София, 20.11.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 466/2017 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу въззивно решение № 311 от 19.10.2016 г., постановено от Апелативен съд П. по т. д. № 414/2016 г. С определение № 387 от 15.06.2017 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в частта, с която след частична отмяна на решение № 119 от 12.04.2016 г. по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора е осъдено [фирма] да заплати на основание чл.534, ал.1 ТЗ на [фирма] сумата 13 476.48 евро, с която [фирма] се е обогатило във вреда на [фирма] поради изгубване на исковете по запис на заповед № 83818, издаден за сумата 116 024.76 евро на 20.06.2008 г., ведно със законната лихва от 16.07.2015 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, присъдени съразмерно на уважения иск за сумата 13 476.48 евро. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна и за отхвърляне на иска по чл.534, ал.1 ТЗ с присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.268, ал.1 ГПК като не е докладвал въззивната жалба и отговора, в резултат на което е постановил решение с непълен диспозитив, без да се произнесе по искането на обжалвалия ищец за отмяна на първоинстанционното решение и в частта, с която са отхвърлени главните искове по чл.538, ал.1 ТЗ. Навежда оплакване за нарушение на материалния закон и за отклонение от практиката на ВКС при формиране на решаващия извод на съда, че вземането по записа на заповед съществува, въпреки установеното в хода на делото погасяване по давност на обезпечените с него каузални вземания, произтичащи от договор за финансов лизинг. Според касатора, при основателност на възражението за изтекла погасителна давност по отношение на обезпечените каузални вземания за лизингови вноски, ищецът - лизингодател няма правна възможност да реализира правата си по издадения с обезпечителна функция запис на заповед, включително чрез иск по чл.534, ал.1 ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване, поради което искът следва да бъде отхвърлен. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Подробни съображения излага в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК и в писмени бележки от 20.09.2017 г., представени от процесуалния му представител по делото. Обосновава становище, че изтичането на погасителната давност за вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, погасява само възможността за искова защита, но не погасява самото материално право и съответстващото му менителнично задължение, респ. задължението за неоснователно обогатяване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : За да отмени решението по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният като евентуален от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за сумата 13 476.48 евро, и да уважи иска, Апелативен съд П. е приел, че в качеството на поемател по запис на заповед № 83818, издаден на 20.06.2008 г. за сумата 116 024.76 евро с падеж на предявяване, ищецът [фирма] има ликвидно и изискуемо вземане към ответника [фирма] за сумата 13 476.48 евро /част от задължението по записа на заповед/, с която ответникът се е обогатил неоснователно във вреда на ищеца като последица от изтичане на тригодишната давност по чл.531, ал.1 ТЗ за реализиране на правата по записа на заповед. Въззивният съд се е произнесъл по евентуалния иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ, след като е констатирал, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен предявеният като главен от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.538, ал.1 ТЗ иск за осъждане на ответника да плати претендираната по делото част от обещаната с менителничния ефект парична сума. При разрешаване на спора по чл.534, ал.1 ТЗ съставът на Апелативен съд П. е възприел установените от първоинстанционния съд факти, че записът на заповед с № 83818 от 20.06.2008 г. е издаден от [фирма] за обезпечаване на задължения на дружеството по сключен с [фирма] договор за финансов лизинг на превозно средство № 83818/20.06.2008 г.; че исковата сума от 13 476.48 евро е формирана като сбор от неплатени лизингови вноски по договора, дължими от ответника за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г.; че дължимите лизингови вноски не са платени от ответника нито на падежа, нито в по-късен момент; че записът на заповед е предявен за плащане на 20.07.2009 г., когато е настъпил падежът му, а исковата молба е постъпила в съда на 16.07.2015 г. След преценка на посочените факти въззивният съдебен състав е направил извод, че щом като възникналото от договора за лизинг вземане на ищеца - кредитор съществува и страните предварително са се съгласили да обезпечат събирането му чрез редовно издаден запис на заповед, обективираното в записа на заповед вземане не е несъществуващо и с оглед прескрибирането на менителничния ефект предявеният срещу издателя иск по чл.534, ал.1 ТЗ е основателен. В съответствие с изложеното съставът на Апелативен съд П. е уважил иска като изрично е посочил в диспозитива на решението си, че сумата 13 476.48 евро представлява стойността, с която ответникът се е обогатил във вреда на ищеца поради изгубване на исковете по издадения на 20.06.2008 г. запис на заповед с № 83818, като същата е идентична с вземането на [фирма] към [фирма] по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83818/20.06.2008 г. и е равна на неплатените по договора лизингови вноски за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г. По повод възражението на ответника, че искът по чл.534, ал.1 ТЗ е неоснователен поради погасяване по давност на обезпечените със записа на заповед вземания за лизингови вноски до размер на исковата сума, въззивният състав е изразил становище, че при безспорно установения факт на дължимост на лизинговите вноски, макар и като естествени задължения на ответника, лишени от възможност за съдебна реализация (чл.118 ЗЗД), изследването дали те са погасени по давност е юридически безсмислено. В зависимост от така изразеното становище е определен като неправилен извода на първата инстанция, че изтичането на погасителната давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, приложима за лизинговите вноски в качеството им на периодични плащания, има погасителен ефект по отношение на дължимите за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г. лизингови вноски и обуславя неоснователност на иска по чл.534, ал.1 ТЗ. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради установено противоречие между въззивното решение и влязлото в сила решение № 38 от 29.01.2016 г. по т. д. № 1210/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора при разрешаване на правния въпрос, обусловил изхода на конкретното дело : „Погасяването по давност на вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със запис на заповед, води ли до неоснователност на иска за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ, когато приносителят на записа на заповед е загубил възможността да реализира преките си менителнични права срещу платеца”. След допускане на касационното обжалване е постановено решение № 131 от 30.08.2017 г. по т. д. № 557/2016 г., с което по реда на чл.290 ГПК /в редакцията преди изменението от ДВ бр. 86/227.10.2017 г./ състав на ВКС, І т. о., е отговорил на идентичен правен въпрос в следния смисъл : „Когато приносителят на записа на заповед е пропуснал да предяви менителничния си иск в сроковете по чл.531, ал.1 във вр. с чл.537 ТЗ срещу издателя на записа на заповед, платец по заповедната книга, предявеният на основание чл.534, ал.1 ТЗ иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено поради непредявяването му в предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане”. Отговорът на въпроса е даден в хипотеза, при която в защита срещу предявен иск по чл.534, ал.1 ТЗ за неоснователно обогатяване вследствие прескрибиран запис на заповед ответникът - платец е извел недължимостта на менителничното вземане за неоснователно обогатяване от погасяването по давност на каузалното вземане, обезпечено със записа на заповед. В тълкувателната част на решението са изложени съображения, че доколкото предпоставка за уважаване на специалния иск по чл.534, ал.1 ТЗ е и доказването от ищеца на причинена вреда, съдът е задължен да обсъди всички релативни възражения на ответника във връзка с каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, вкл. и възражението за изтекла погасителна давност за вземанията, за обезпечаване изпълнението на които е издаден прескрибираният запис на заповед; Ако поемателят на записа на заповед разполага с иск за събиране на вземането по каузалната сделка, за длъжника няма да има обогатяване поради прескрибиране или преюдициране на менителничния ефект; Когато менителничният иск е погасен поради прескрибиране или преюдициране и е едновременно с това е погасен по давност гражданският иск /за вземането по каузалното правоотношение/, ако настъпи обогатяване за издателя на записа на заповед и вреда за поемателя, то ще е поради бездействието на кредитора да упражни правата си по обезпечената със записа на заповед каузална сделка, а подобно обогатяване не се счита за незаконно. Решението е съобразено с трайната практика на ВКС по приложението на чл.534, ал.1 ТЗ и в частност с решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна, и на вземането, предмет на записа на заповед, с оглед връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение на страните; Доказването на релативните възражения на длъжника срещу приносителя на записа на заповед, основани на каузалната сделка, ще има за последица освобождаване на длъжника от менителнична отговорност и ще е основание за отхвърляне на иска по чл.534, ал.1 ТЗ, тъй като за ищеца няма да има вреда, въпреки невъзможността да упражни правата си по менителничния иск поради погасяването му по давност. Настоящият състав на ВКС възприема разрешението, дадено в решение № 131 от 30.08.2017 г. по т. д. № 557/2016 г. на ВКС, І т. о., и препраща към него за отговора на поставения в определението по чл.288 ГПК въпрос. Предвид отговора на релевантния за изхода на делото правен въпрос, оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част са основателни. Въззивният съд е приел за установено по несъмнен начин, че записът на заповед с № 83818 от 20.06.2008 г. е издаден за обезпечаване на вземанията на [фирма] към [фирма] по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83818/20.06.2008 г. и че претендираната с иска по чл.534, ал.1 ТЗ сума от 13 476.48 евро съответства на сбора от дължимите, но неплатени от ответника лизингови вноски по договора за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г. Преди да разреши спора съдът е констатирал, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен прекият менителничен иск на [фирма] по чл.538, ал.1 ЗЗД за плащане на сумата по записа на заповед с мотив, че е предявен след изтичане на тригодишната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ. С влизане в сила на решението за отхвърляне на иска по чл.538, ал.1 ТЗ е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно прескрибирането на записа на заповед като последица от изтичане на давностния срок по чл.531, ал.1 ТЗ. В отговора на исковата молба ответникът [фирма] - издател на записа на заповед, е направил възражение за неоснователност на иска за менителнично неоснователно обогатяване поради изтекла погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД за обезпечените с менителничния ефект лизингови вноски, дължими за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г. При въведено възражение за погасителна давност и установено прескрибиране на записа на заповед, обезпечаващ изпълнението на задълженията за лизингови вноски, за въззивния съд е съществувало задължение да изследва дали каузалните вземания действително са погасени по давност, за да може да прецени дали за ищеца е възникнала вреда като предпоставка за успешното провеждане на иска по чл.534, ал.1 ТЗ. В нарушение на материалния закон - чл.534, ал.1 ТЗ, въззивният съд е приел, че изследването на погасителната давност за обезпечените със записа на заповед каузални вземания е „юридически безсмислено” и е уважил иска, без да обсъди възражението на издателя на записа на заповед за погасяване по давност на вземанията за лизингови вноски до размер на исковата сума. Необоснован и незаконосъобразен е изводът на въззивния съд, че след като лизинговите вноски не са платени, задължението за тях съществува като естествено и предварителното му обезпечаване със записа на заповед по обща воля на страните е достатъчно за уважаването на иска по чл.534, ал.1 ТЗ. Предвид обезпечителната функция на записа на заповед и неговото прескрибиране като последица от пропускането на срока по чл.531, ал.1 ТЗ погасяването по давност на обезпечените със записа на заповед каузални вземания на ищеца - поемател изключва наличието на вреда по смисъла на чл.534, ал.1 ТЗ и е пречка за уважаване на специалния иск по чл.534, ал.1 ТЗ. По делото е прието за безспорно, че исковата претенция се съизмерява с дължимите по договора за лизинг, но неплатени от ответника лизингови вноски за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г. Според формираната по реда на чл.290 ГПК практика в решение № 65/23.05.2015 г. по т. д. № 904/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски имат характер на периодични плащания и се погасяват с кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Между страните не е съществувал спор, че договорът за финансов лизинг с № 83818/20.06.2008 г. е прекратен и лизинговата вещ е върната на ищеца - лизингодател на 18.03.2010 г. Искът по чл.534, ал.1 ТЗ е предявен на 16.07.2015 г. и дори да се приеме, че най-късният момент, от който е започнала да тече тригодишната погасителна давност за неплатените лизингови вноски, съвпада с датата на прекратяване на договора, давността е изтекла преди 16.07.2015 г. и вземанията на ищеца са погасени на основание чл.111, б.”в” ЗЗД. Погасяването по давност на обезпечените със записа на заповед каузални вземания и прескрибирането на менителничен ефект поради пропускане на срока по чл.531, ал.1 ТЗ са последица от бездействието на ищеца - кредитор, поради което искът по чл.534, ал.1 ТЗ е неоснователен и подлежи на отхвърляне. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част и спорът да бъде разрешен по същество с отхвърляне на иска по чл.534, ал.1 ТЗ за сумата 13 476.48 евро. С касационната жалба касаторът е въвел оплакване за неправилност на въззивното решение поради пропуск на въззивния съд да се произнесе по доводите във въззивната жалба на насрещната страна за неправилно отхвърляне от първоинстанционния съд на главния иск по чл.538, ал.1 ТЗ. Обжалването на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.538, ал.1 ТЗ е право на ищеца по този иск, на когото принадлежи и правото да поиска допълване на въззивното решение в случай, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по редовно подадена от него въззивна жалба срещу отхвърлителното решение на първата инстанция. В случая въззивният съд е констатирал, че не е бил сезиран с жалба от ищеца срещу отхвърлянето на главния иск по чл.538, ал.1 ТЗ, и по делото няма данни в срока по чл.250 ГПК ищецът да е искал допълване на решението с произнасяне по този иск, с оглед на което поддържаното от касатора оплакване не може да обоснове неправилност на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част. В зависимост от изхода на делото въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски за първоинстанционното и за въззивното производство, съразмерно на иска за сумата 13 476.48 евро, а именно - за разликата над 1 509.60 лв. /разноски, дължими съразмерно на уважения с влязлата в сила част на въззивното решение иск за сумата 6 519.27 евро/ до присъдените 4 630.20 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора разноски върху уважения от касационната инстанция иск в размер на 4 868 лв., от които 936.80 лв. за производството пред първата инстанция, 1 934.06 лв. за въззивното производство, и 1 997.15 лв. - за производството пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 311 от 19.10.2016 г. по т. д. № 414/2016 г. на Апелативен съд П. в частта, с която след частична отмяна на решение № 119 от 12.04.2016 г. по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора е осъдено [фирма] да заплати на основание чл.534, ал.1 ТЗ на [фирма] сумата 13 476.48 евро, ведно със законната лихва от 16.07.2015 г. до окончателното плащане и разноски за разликата над 1 509.60 лв. до 4 630.20 лв., и вместо това постановява : ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], против [фирма] с ЕИК[ЕИК] - съдебен адрес [населено място], [улица], иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 13 476.48 евро, претендирана като стойност, с която [фирма] се е обогатило във вреда на [фирма] поради изгубване на исковете по запис на заповед № 83818, издаден на 20.06.2008 г. за сумата 116 024.76 евро. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 868 лв. /четири хиляди осемстотин шестдесет и осем лв./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :