Р Е Ш Е Н И Е
№ 127
гр. София,18.10.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2835 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Гаранционен фонд /ГФ/, гр. София срещу решение №2162 от 13.08.2018г. по т.д. №2753/2018г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №1517 от 18.09.2015г. по т.д. №1318/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав, с което е отхвърлен предявеният от Гаранционен фонд срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск по чл.74 вр. чл.288, ал.12 КЗ /отм./ за плащане на сумата 565 533.76 лева, представляваща 1/2 от платеното от фонда на третите увредени лица обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 06.03.2009г., като Гаранционен фонд е осъден да заплати на „Дженерали застраховане“ АД сумата 300 лева юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство и сумата 11 719.74 лева разноски за водене на делото във ВКС.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навежда доводи, че съдът неправилно е приел датата на деликта като начална дата, от която започва да тече давността, респ. е направил незаконосъобразен извод за погасяване по давност на вземането на Гаранционния фонд, изплатил обезщетения на увредените лица на основание чл.288, ал. 1 КЗ /отм./, по отношение на ответника. Сочи, че съдът не е отчел, че са налице основанията по чл.127, ал.2 ЗЗД. Претендира обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго за уважаване на предявения иск.
Ответникът в касационното производство „Дженерали Застраховане“ АД оспорва касационната жалба и излага подробни доводи за неоснователността й.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл.294 ГПК - след като с решение №28 от 17.05.2018г. по т.д. №1212/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. е обезсилено решение №15 от 12.01.2017г. по в.т.д. №447/2016г. на Софийски апелативен съд в частта за присъждане на законната лихва върху сумата 565 533.76 лева за периода 04.03.2014г. – 27.03.2014г. и е прекратено производството по делото в обезсилената част и е отменено посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение №1517 от 18.09.2015г. по т.д. №1318/2014г. на Софийски градски съд и „Дженерали Застраховане“ АД е осъдено да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.127, ал.2 ЗЗД сумата 565 533.76 лева, ведно със законната лихва от 28.03.2014г. до окончателното й изплащане, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
При повторното въззивно разглеждане на делото съдебният състав на Софийски апелативен съд приема за установено, че с присъда от 18.03.2011г. по нохд № 628/2009 г. Окръжен съд- Стара Загора е признал А. С. за виновен в това, че на 06.03.2009г. в гр. Стара Загора, при управление на автобус е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил смъртта на повече от едно лице, сред които и П. П., И. Е., П. Т. и Т. Ч.. С цитирани във въззивния акт влезли в сила съдебни решения Гаранционният фонд е осъден да заплати на наследниците на И. Е., П. Т. и Т. Ч. обезщетения за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта им, заедно със законната лихва от момента на съответното увреждане. С преводно нареждане от 02.12.2013 г. Гаранционният фонд заплатил сумата 377 591.88 лева /50 000 лева главници и 105 706.18 лева лихви/ по сметка на ЧСИ по образуваното изпълнително дело за събиране на вземанията на наследниците на Е.. На 17.01.2014г. фондът заплатил главници, общо в размер на 250 000 лева, както и законните лихви – 108 969.03 лева, или общо – 376 429.48 лева по изпълнителното дело за събиране на вземанията на наследниците на Т.. Гаранционният фонд изпълнил съдебно признатите задължения към наследниците на Ч. на 30.09.2013г. в размер на 250 000 лева – главници и 101 609.26 лева – законни лихви, както и разноски в размер на 13 200 лева, или общо сумата 277 467. 69 лева чрез превод по сметка на ЧСИ. В решението е посочено, че липсва спор, че между ответника „Дженерали Застраховане“ АД и собственика на лекия автомобил, с който е причинено увреждането, е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със срок на действие от 01.01.2009г. до 31.12.2009г. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза е прието за установено, че ПТП на 06.03.2009г. е настъпило при сблъсък на управлявания от А. С. автобус и управлявания от П. П. лек автомобил, като водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати произшествието, ако е спрял на стоп линията /същият не е спрял на знак „Стоп“/, а водачът на автобуса – ако се е движил със скорост 50 км/ч съгласно действащия знак /същият се е движил със скорост от 108 км/ч/ или ако е запазил праволинейното си движение в лентата, предназначена за направо.
При така установените факти въззивният съд излага аргументи, че в случая липсва солидарна отговорност между ищеца Гаранционен фонд и ответното застрахователно дружество, тъй като такава не е нито договорена, нито е установена в закона – чл.121 ЗЗД. При действието на приложимия КЗ /отм./ застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи /за разлика от действащия КЗ – чл.499, ал.7/, но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – за всички вреди и в целия им размер. Решаващият съдебен състав приема, че вредоносният резултат е настъпил като последица от поведението на двамата водачи – А. С. и П. П., като е налице твърдяната равноценност на приносите им в съпричиняването на този резултат. След като по закон Гаранционният фонд има задължението да изплати обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за търпени вреди /имуществени и неимуществени/ от увредените лица в хипотезите на чл. 288 КЗ /отм./, той разполага с признато право да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението – ал.12 на цитираната разпоредба.
Въззивният съд излага доводи, че основателността на исковата претенция в заявения й размер е следствие от безспорния по делото факт на удовлетворяване на увредените лица, изцяло и единствено от Гаранционния фонд, въпреки че вредоносният резултат е настъпил и от същото такова виновно поведение на друго лице, тоест налице е съпричиняване в еднакъв обем. Поради това половината от изплатената от фонда сума общо в размер 1 131 067.52 лева /включваща обезщетения и разходи за тяхното определяне и изплащане/ или сумата 565 533.76 лева се дължи от ответника като застраховател на другия делинквент – съпричинител- водачът П. П..
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.74 вр. чл.288, ал.12 КЗ /отм./ срещу конституирания по реда на чл.228, ал.3 ГПК застраховател, въззивният съд счита, че направеното възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца е допустимо и основателно. Приема, че в случая намира приложение нормата на чл.197 КЗ /отм./, като давностният срок тече от датата на настъпване на събитието, тъй като ответният застраховател дължи плащане в качеството му на застраховател на „Гражданската отговорност“ на другия причинител на вредата. Процесното ПТП е настъпило на 06.03.2009г. и до 28.03.2014г. /датата на постъпване в съда на исковата молба срещу ответника/ петгодишният срок по посочената норма, с оглед вида на сключената имуществена застраховка, е изтекъл, което е наложило извод за отхвърляне на иска като погасен по давност.
С определение №189/17.04.2019г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „За погасителната давност за упражняване на правото на Гаранционния фонд да встъпи в правата на увреденото лице срещу застрахователя на „Гражданската отговорност“ на причинителя на вредата след заплащането на обезщетението по чл.288 КЗ /отм./, аналогично на суброгационното право на застрахователя, и за началния момент, от който тече давностният срок.“.
За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното:
Правото на Гаранционния фонд, след изплащане на обезщетението по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените имуществени и неимуществени вреди в хипотезите на чл.288, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./, да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението, е регламентирано с разпоредбата на чл.288, ал.12 КЗ /отм./. Регресното право на ГФ да иска от причинителя на вредата това, което е платил на увреденото лице, както и суброгационното му право да встъпи в правата, които увреденото лице има срещу причинителя на вредата са аналогични на регресното и суброгационно право на застрахователя по чл.213 КЗ /отм./. Основание за встъпване в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата е изпълнението на законово регламентираното задължение на ГФ за плащане на застрахователно обезщетение на третите увредени от ПТП лица в лимитативно предвидените случаи, а не наличието на застрахователно правоотношение.
По въпросите за погасителната давност спрямо регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционния фонд съществува задължителна практика, обективирана в т.14 от ППВС №7/77г. Тези въпроси се разрешават непротиворечиво и в постановени по чл.290 ГПК решения на ВКС - решение №178 от 21.10.2009г. по т.д. №192/2009г., II т.о., решение №173 от 30.10.2009 г. по т.д. №455/2009г., II т.о., решение №53 от 16.07.2009г. по т.д. №356/2008 г., I т.о., решение №2 от 02.02.2011г. по т.д. №206/2010г., II т.о., решение №15 от 04.02.2011г. по т.д. №326/2010г., II т.о. и др. ВКС приема, че регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционния фонд се погасяват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от момента, в който застрахователят, съотв. Гаранционният фонд изплати обезщетенията на правоимащите лица.
По основателността на касационната жалба:
Предмет на спора е иск с правно основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ , като независимо от неточната правна квалификация на предявения иск /чл.74 ЗЗД/, решаващият съдебен състав е обсъдил обстоятелствата, въведени с исковата молба като основание на иска и се е произнесъл с оглед търсената от ищеца защита. Предвид изложеното ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Въведеното в касационната жалба основание за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3, пр.3 ГПК /необоснованост/ не е налице. Правилни са изводите на въззивния съд, че при безспорно установения факт на изплащане на увредените от процесното ПТП лица на обезщетение за претърпените вреди, изцяло и единствено от ГФ, при доказване по делото, че вредоносният резултат е настъпил при независимо съизвършителство, т.е. не само от противоправното поведение на водача на МПС с чужда регистрация А. С. /без сключена гранична застраховка „Зелена карта“/, а и от противоправното поведение на другия водач- участник в произшествието, ГФ има правото да получи половината от изплатената от него сума /общо в размер 1 131 067.52 лева - обезщетения и разходи за тяхното определяне и изплащане/ от ответника в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на другия делинквент – съизвършител- водачът П. П., като основанието е законово регламентираното му регресно право срещу причинителя на вредата и суброгация в правата на увредените лица съгласно чл.288, ал.12 КЗ /отм./.
При постановяване на решението съдът е съобразил, че няма основание за възникване на солидарна отговорност между ищеца ГФ и ответното застрахователно дружество, тъй като такава не е нито договорена, нито е установена в закона /чл.121 ЗЗД/. Изложил е правилни аргументи, че при действието на приложимия КЗ /отм./, независимо от солидарната отговорност между съпричинителите на вредата /чл.53 ЗЗД/, застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи, но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – за всички вреди и в целия им размер. Това принципно разбиране, съответстващо на възприетото от ВКС в трайната му съдебна практика, е довело и до обоснованото приемане за неоснователни на доводите на ищеца, че в качеството му на солидарно отговорен длъжник, платил повече от своята част, има право да получи от ответника- съдлъжник разликата съгласно чл.127, ал.2 ЗЗД.
Правилни са изводите на решаващия съдебен състав, че правото на ГФ да претендира половината от изплатеното от него обезщетение не намира своето основание в наличието на солидарна отговорност между него и ответника /застраховател по застраховка ГО на другия водач, виновен за ПТП/, а в плащането на цялото дължимо застрахователно обезщетение на увредените лица и встъпването в техните права срещу причинителя на вредите, а в хипотезата на съизвършителство- и срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на другия делинквент.
Неоснователни са възраженията в отговора на касационната жалба за необоснованост на въззивното решение, предвид липсата на доказателства за извършено противоправно деяние от водача на МПС- застрахован по застраховка ГО в ответното дружество, както и за размера на претърпените от увредените лица вреди и причинно-следствената връзка между деянието и вредите. След анализ на доказателствата по делото, вкл. заключението на автотехническата експертиза, според която процесното ПТП на 06.03.2009г. е настъпило при сблъсък на управлявания от А. С. автобус и управлявания от П. П. лек автомобил, като водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати произшествието, ако е спазил знака „Стоп“ , а водачът на автобуса – ако се е движил със скорост 50 км/ч съгласно действащия знак или ако е запазил праволинейното си движение, съдът е стигнал до обоснования извод, че вредоносният резултат е настъпил като последица от поведението на двамата водачи – А. С. и П. П., като е налице равноценност на приносите им в съпричиняването на този резултат. Следва да се отбележи, че механизмът на произшествието, вкл. фактът за съпричиняване на вредите от двамата водачи, нарушили ЗДП, приет за установен от първоинстанционния съд, не е оспорен от страна на ответника в качеството му на въззиваема страна, поради което и въззивният съд не би могъл при инстанционния контрол да излезе извън въпросите, поставени в жалбата и отговора й /чл.269, изр.второ ГПК/.
При съвкупната преценка на доказателствата по делото, вкл. влезлите в сила съдебни решения, с които са уважени претенциите на увредените лица срещу ГФ на основание чл.288, ал.1, т.2, б.“в“ КЗ вр. чл.226 и чл.288, ал.7 КЗ и доказателствата за плащане на присъдените обезщетения, ведно със законните лихви, въззивният състав обосновано е приел, че се установява и размерът на причинените неимуществени вреди. По делото са събрани и гласни доказателства за установяване на преживените от пострадалите лица болки и страдания, като изплатените обезщетения за неимуществени вреди в размер от по 125 000 лева на всеки пострадал /родител на загинало в процесното ПТП лице/ са определени по справедливост при спазване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Обосновани и законосъобразни са изводите на съда относно правото на ГФ да претендира и половината от платените на увредените лица законни лихви върху обезщетенията за неимуществени вреди, дължими съгласно чл.288, ал.7 КЗ /отм./. Задължението на ГФ да обезщети увредените лица и регресното му право срещу делинквента възникват по силата на закона и са в корелативна връзка. Задължението на основание чл.288, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./ е вторично – произтича от задължението на делинквента да обезщети причинените вреди съгласно чл.45 и сл. ЗЗД, поради което и отговорността на фонда покрива отговорността на прекия причинител на увреждането. За разлика от делинквента, който изпада в забава и дължи обезщетение за забава съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД от датата на непозволеното увреждане, ГФ дължи обезщетение за забава от по-късен момент- след изтичане на срока по чл.288, ал.7 КЗ /отм./, т.е. отговорността на фонда по отношение на лихвите за забава е ограничена спрямо тази на прекия причинител на вредата. ГФ има право на регрес срещу причинителя на вредата за платените на увредените лица суми по чл.288 КЗ /отм./- обезщетението за вреди, лихвите за забава по чл.288, ал.7 КЗ /отм./, начислени за период по-кратък от периода, за който самият делинквент носи отговорност, както и за разходите по чл.288, ал.8 КЗ /отм./.
Основателно е възражението в отговора на касационната жалба за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че регресното право на ГФ включва и изплатените на увредените лица разноски в изпълнителните производства, образувани за принудително изпълнение на влезлите в сила съдебни решения по исковете на увредените лица на основание чл.288 КЗ /отм./. Регресното право на фонда обхваща платените разходи по чл.288, ал.8 КЗ /отм./, т.е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в изпълнителното производство /такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др./ са направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица на основание чл.288 КЗ /отм./, т.е. след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. В този смисъл тези разноски не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на ГФ.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира за правилни крайните изводи на въззивния съд, че в полза на ГФ е възникнало регресното суброгационно право да претендира от причинителя на вредата, респ. от неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ плащане на половината от изплатените на увредените от процесното ПТП лица обезщетения за неимуществени вреди и обезщетения за забава или за плащане на сумата 533 142.24 лева /1/2 от общо платена сума 1 066 284.47 лева/. Неправилни са изводите, че в полза на ГФ е възникнало правото да претендира от ответника и сумата 32 391.53 лева – половината от платените разноски за изпълнителни производства /общо 64 783.05 лева/.
Налице е въведеното от касатора основание по чл.281, т.3, пр.1 ГПК за отмяна на въззивното решение – неправилно приложение на закона по отношение института на погасителната давност.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ като погасен по давност, въззивният съд неправилно е счел, че в случая намира приложение нормата на чл.197 КЗ /отм./, като давностният срок тече от датата на настъпване на събитието. С оглед отговора на поставения правен въпрос, че регресните суброгационни искове на Гаранционния фонд се погасяват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от момента, в който фондът изплати обезщетенията на правоимащите лица, възражението на ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно. Плащането на обезщетенията на увредените лица е станало на 30.09.2013г., на 02.12.2013г. и на 17.01.2014г., т.е. до предявяването на иска на 04.03.2014г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок.
Като е приел обратното и е отхвърлил изцяло предявения иск на основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./, вкл. за дължимата сума в размер на 533 142.24 лева, въззивният съд е постановил частично неправилно решение.
Воден от горното, ВКС счита, че въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска с правно основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ за сумата 533 142.24 лева, както и в частта за разноските следва да се отмени, като бъде осъден ответника „Дженерали Застраховане“ АД да плати на Гаранционен фонд на основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ сумата 533 142.24 лева, представляваща 1/2 от платената от фонда на третите увредени лица сума в общ размер 1 066 284.47 лева /обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 06.03.2009г. и обезщетение за забава/, ведно със законната лихва от 28.03.2014г. до окончателното плащане. В останалата част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По разноските:
С оглед изхода на касационното производство и на основание чл.78, ал.1 ГПК касаторът Гаранционен фонд има право на разноски съответни на уважената част от иска /94.3%/. Представени са доказателства за направени разноски както следва : за първоинстанционното производство - 23 301.35 лева /държавна такса и депозити за вещо лице и свидетели/, като ищецът има право и на юриск.възнаграждение в размер от 450.00 лева; за въззивното производство - 11 310.68 лева /държавна такса/, като въззивникът има право и на юриск.възнаграждение в размер от 300.00 лева за първи въззив и 300.00 лева за втори въззив; за касационното производство – 11 340.68 лева /държавни такси/, като касаторът има право и на юриск.възнаграждение в размер от 300.00 лева за първа касация и 300.00 лева за втора касация или общо сумата 47 602.71 лева. С оглед изложеното фондът има право на сумата 44 889.36 лева /94.3% от 47 602.71 лева/.
С оглед изхода на касационното производство и на основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът „Дженерали Застраховане“ АД има право на разноски съответни на отхвърлената част от исковете /5.7%/. Представени са доказателства за направени разноски, както следва: за първоинстанционното производство- 450 лева юриск.възнаграждение, за въззивното производство- юриск.възнаграждение в размер от 300.00 лева за първи въззив и 300.00 лева за втори въззив; за касационното производство – 11 419.74 лева /държавни такси/, както и юриск.възнаграждение в размер от 300.00 лева за първа касация и 300.00 лева за втора касация или общо сумата 13 069.74 лева. Предвид изложеното и с оглед отхвърлената част от исковете на ответника следва да се присъди сумата 744.98 лева /5.7% от 13 069.74 лева/.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №2162 от 13.08.2018г. по т.д. №2753/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1517 от 18.09.2015г. по т.д. №1318/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Гаранционен фонд срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск по чл.74 вр. чл.288, ал.12 КЗ /отм./ за плащане на сумата 533 142.24 лева, представляваща 1/2 от платеното от фонда на третите увредени лица обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 06.03.2009г., както и в частта за разноските,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на Гаранционен фонд, гр. София на основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ сумата 533 142.24 лева, представляваща 1/2 от платената от ГФ на третите увредени лица сума в общ размер 1 066 284.47 лева /обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 06.03.2009г. и обезщетение за забава/, ведно със законната лихва от 28.03.2014г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на Гаранционен фонд, гр. София сумата 44 889.36 лева - разноски за всички инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК Гаранционен фонд, гр. София да плати на „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 744.98 лева - разноски за всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|