1 Р Е Ш Е Н И Е № 108 София, 28 февруари 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети февруари 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............И. ИЛИЕВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Явор. Гебов.................., като изслуша докладваното от съдия П. Панова. наказателно дело № 1/2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на гражданския ищец и частен обвинител Р. И. А. срещу нова въззивна присъда № 110, постановена от Окръжен съд –гр.Пловдив] на 30.09.2010 г. по ВНЧХД № 1251/2010 г., с която е била отменена първоинстанционна присъда №12/26.02.2010 г., постановена по НЧХД № 134/09г. по описа на А. РС, с която подс. В. Й. К. е била призната за виновна по обвинението по чл. 148 ал.1 т.1 вр. чл. 146 ал.1 от НК за това, че на 26.09.2008 г. в[населено място] е казала нещо унизително за честта и достойнството на Р. А. в негово присъствие, като обидата е нанесена публично, за което на осн. чл. 78А от НК е била освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба в размер на 500 лв., като е бил уважен и граждански иск в размер на 500 лв. за претърпени от частния тъжител неимуществени вреди. С въззивната присъда подсъдимата е била оправдана по обвинението и гражданският иск срещу нея е бил отхвърлен . Касационната жалба релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т. 2 тъй като съдът не бил направил вярна оценка на доказателствата, вследствие на което е стигнал до неверен извод по отношение на невиновността на подсъдимата. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивната присъда и постановяване на решение, с което делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Преди съдебното заседание на ВКС по делото е постъпило допълнително изложение от частния тъжител, в което се конкретизират доводите за допуснати в хода на въззивното производство съществени процесуални нарушения. Като такива се изтъкват нарушения на принципите на чл.14, 18 и на чл. 107 от НПК, липса на мотиви, тъй като въззивният съд не е анализирал противоречивите доказателства по делото, неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда с оглед позоваване на показания на свидетели, които не са събрани по надлежния процесуален ред. Изразява се несъгласие с приетите фактически положения, тъй като са направени въз основа на доказателствени източници, които са неотносими към предмета на доказване по делото. Преди съдебното заседание е постъпила молба от подсъдимата К., подадена от неин защитник, с която се заявява процесуалната й позиция по делото с искане за оставяне в сила на присъдата на въззивния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция не се явява нито жалбоподателят, нито подсъдимата. Пред касационната инстанция представителят на ВКП намира жалбата на частния обвинител за основателна, доколкото въззивният съд некоректно е обсъждал доказателства, събрани по друго дело. Счита, че останалите доводи са неоснователни, а несъгласието за приетите фактически положения – за твърдение за необоснованост, което не е касационно основание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на въззивната присъда, установи следното: Жалбата е неоснователна. В нея се твърди допуснато нарушение на закона, тъй като според жалбоподателите събраните по делото доказателства сочат на осъдителни изводи по повдигнатото срещу подсъдимата В. К. обвинение. По същество в допълнението към нея се развиват доводи за допускане на нарушение на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, което би представлявало нарушение на процесуалните правила. Такъв съществен порок на въззивната присъда не се констатира от настоящата инстанция. По същество е частично основателно твърдението на частния тъжител, че въззивният съд е използвал съдържанието на обяснения и показания на свидетели по делото, които са дадени по друго дело – това от досъдебното производство № 1351/2008 г. на Р. – А., което е било образувано по повод жалба на подс. К. срещу частния тъжител А. за престъпление по чл.319 от НК. Междувпрочем материалите от досъдебното производство са били ползвани и от първоинстанционния съд /стр.5 от мотивите/, който е изискал и приложил същото към настоящото дело. При това положение, след като въззивният съд е счел, че изложените мотиви на първоинстанционния съд не следва да бъдат подкрепени, е имал правото да обсъди някои от материалите по досъдебното производство, с които да обоснове своята теза относно фактите, приети от районния съд, с които изразява несъгласие. В конкретния случай въпросът се свежда до това какви материали от приложеното досъдебно производство са могли да използват съдебните инстанции. Доколкото приобщеното дознание касае друго наказателно производство, то съдилищата не биха могли да ползват приложените в него протоколи с оглед съдържащата се в тях информация. Единствено могат да черпят сведения за това кога и какви процесуални действия са извършвани, кои лица са разпитвани като свидетели, но не биха могли да ползват техните показания, тъй като в НПК липсва такъв процесуален ред. Въз основа на данните, които могат да почерпят от приложеното дознание, съдебните инстанции биха могли да преценят, че съществуват доказателства, които да бъдат събрани в наказателния процес, който е висящ пред тях, като допуснат съответното доказателствено средство и лично и непосредствено съберат доказателства чрез него. Затова и законодателят не допуска приобщаване по реда на чл. 279 и чл. 281 от НПК обяснения на подсъдим и показания на свидетел, дадени по друго дело, а само на такива, които са депозирани по същото дело. Няма спор, че дознанието, водено срещу частния тъжител А., и настоящето производство, водено срещу подс. К., са две различни производства. Поради това е недопустимо приобщаването на доказателства от първото към второто производство. По настоящето въззивно производство не се констатира формално да са били приобщавани показания на свидетели от досъдебното производство по дознание № 1351/08г на Р. – А.. От мотивите обаче е видно, че съдебният състав е ползвал съдържанието на някои материали – обяснения от проверката и показания на свидетели. Това обаче не се е отразило съществено на изграждане на неговото вътрешно убеждение, тъй като самият съд е извършил въззивно съдебно следствие. В хода на същото е разпитал свидетелите А. А., Е. П., А. Н. и Е. Николова, съдържанието на протоколите за разпит от дознанието на които е ползвал. В хода на тези разпити съдът е изяснил обстоятелства, за които те са давали показания на цитираното дознание. По този начин въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение е ползвал депозираните пред него показания на тези свидетели и тези, които те са дали пред първоинстанционния съд. За това пречка в закона няма. Видно от самите мотиви към въззивната присъда, съдът е проявил особена прецизност в желанието си да обективира процеса на формиране на своето вътрешно убеждение по фактите и по достоверността на показанията на свидетелите, като е цитирал части от свидетелските показания, депозирани пред двете съдебни инстанции. Сред тях не се откриват такива, които да са показания на същите лица, дадени в хода на приложеното дознание. Поради това не се констатира да е било допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК с оглед игнориране на принципите на чл. 14 и 18 от НПК. Фактическите констатации за инкриминираното деяние, залегнали в новата въззивна присъда, се основават на задълбочена цялостна оценка, както изисква чл. 107 ал.5 от НПК, на събраните в процеса две групи противоречиви доказателства, релевантни към предмета на доказване. Извършената проверка на тяхната достоверност и надеждност, както и относимост към периода на деянието, е довела въззивния съд до законосъобразно извършване на извода, че не следва да се кредитират показанията на свидетелите А., Николова и П., на които е дал вяра първоинстанционния съд и е постановил осъдителната си присъда. Както се посочи, тези свидетели на обвинението са били разпитани и в хода на въззивното съдебно следствие. Съставът на окръжния съд е констатирал съществени противоречия между техните показания и тези на останалите свидетели по делото- П., И., Р., Н. Н., К., А. Н., както с обясненията на подсъдимата. Съпоставката на показанията им от първоинстанционното съдебно следствие и това, което въззивният съд е провел, е позволило на последния да констатира и съществени вътрешни противоречия в показанията на всяка от трите свидетелки, а така също и между самите тях. Те подробно са изложени в мотивите /стр.12 – 17/. Изводът на П. окръжен съд за недостоверността на показанията на свидетелите на обвинението е защитен в мотивите на съда от анализа на доказателствата. Право на съда е да прецени на кои доказателства да даде вяра и въз основа на кои да постанови съдебния си акт, стига да не допуска процесуални нарушения при допускането, събирането и проверката им. По делото въззивният съд не е допуснал такива. Той е дал убедителен и аргументиран отговор при новата оценка на доказателствата по реда на чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 от НПК, както по отношение на събраните от първоинстанционния съд доказателства, така и на тези, събрани на съдебното следствие, което сам е провел. Документирани по надлежния ред са изводите и начина на достигане до тях, че по делото е останало недоказано обвинението спрямо подс. К., тъй като не е установено по несъмнен и категоричен начин тя да е отправила инкриминираните обидни изрази спрямо частния тъжител Р. А.. Анализът на доказателствена съвкупност напълно разколебава обвинението срещу подсъдимата, защото води до изводи, на които не може да почива една осъдителна присъда, която трябва да се основава на вътрешното убеждение на съда, почиващо на факти, които по категоричен начин изясняват авторството и механизма на извършване на деянието по начин, изискуем от чл. 303 ал.2 от НПК. При тези доказателствени източници правилно и в изпълнение на процесуалното си задължение по чл. 304 от НПК въззивния съд е приел, че единственият законосъобразен изход е било оправдаването на подс. В. К. по обвинението по чл. 148 ал.1 т.1 вр. чл. 146 ал.1 от НК. С оглед на това ВКС, извършвайки собствена проверка на целия доказателствен процес с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.3 във вр. чл. 305 ал.3 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на решаващия съд да кредитира определени от тях. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивният съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите към присъдата Л. окръжен съд е дал изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на обвинението и е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. Ето защо твърденията в касационната жалба за наличие на съществени процесуални нарушения, допуснати при постановяване на въззивната присъда, са напълно необосновани. При липсата на допуснати съществени процесуални нарушения на процесуалните правила касационната инстанция не би могла да отправи упрек към въззивната относно приетите фактически положения от нея, тъй като няма такава компетентност. Необосноваността /каквото по съдържание в по-голямата си част е допълнението към касационната жалба/ не е касационно основание и за него ВКС не дължи произнасяне. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 110/30.09.2010 г. на Пловдивски окръжен съд, постановена по ВНЧХД № 1251/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.