8 Р Е Ш Е Н И Е № 21 София, 03.08.2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Милена Даскалова при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 3994 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Й. против решение от 22.04.2021г., постановено по възз. гр.д.№ 24/2021г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което е отменено решение от 16.11.2020г., постановено по гр.д.№ 69/2020г. по описа на Районен съд – Берковица в частта му, с която не е допусната делба между С. И. Й., Т. С. П., А. Д. А. и Н. Д. П. по отношение на първи етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ...., със застроена площ от 67 кв.м. и едноетажна жилищна сграда с идентификатор ....., със застроена площ от 22 кв. м., намиращи се в ПИ с идентификатор .....по КК и КР на [населено място] и вместо него е постановено друго такова, с което е допусната делба на описаните обекти, между и при делбени части, както следва: С. И. Й.-12/36, Т. С. П.- 2/36, А. Д. А. -1/36 и Н. Д. П.- 11/36. С. И. Й. е обжалвала и решение от 02.07.2021г. по възз. гр.д.№ 24/2021г. по описа на Окръжен съд – Монтана, постановено в производство по чл.250 ГПК, с което е потвърдено решение от 16.11.2020г., постановено по гр.д.№ 69/2020г. по описа на БРС в частта му, с която не е допусната делба на втори етаж от двуетажната жилищна сграда с идентификатор ....., със застроена площ от 67 кв.м намираща се в ПИ с идент. .....по КК и КР на [населено място]. В касационната жалба се твърди, че решенията на въззивния съд /основно и допълнително/ са неправилни поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. За проведеното открито съдебно заседание са представени писмени бележки от пълномощника на касаторката, в които е направено искане обжалваното решение да бъде отменено и да бъдат присъдени направените разноски. Ответниците по касационната жалба, Т. С. П., А. Д. А. и Н. Д. П., с подадения отговор на жалбата, изразяват становище за неоснователност на същата. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. С определение № 60414/25.11.2021г., настоящият състав на Върховния касационен съд е допуснал касационно обжалване на решенията /основно и допълнително/ на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, да посочи защо приема едни доводи и възражения и защо не приема други и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях. По поставения правен въпрос : Според трайната практика на ВКС – т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. №1/2000 г., ОСГК; решение № 96/03.12.2020г. по гр.д.№ 1076/2020г., решение № 40/04.02.2015г. по гр.д.№ 4297/2014г., ІV г.о.; решение № 44/10.07.2020г. по гр.д.№ 1963/2019г., ІІ г.о. ,въззивният съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Настоящият състав напълно споделя тази практика. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл.12 и чл. 235 ГПК , според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. По съществото на жалбата : Производството пред районния съд е образувано по предявен от С. И. Й. против Т. С. П., А. Д. А. и Н. Д. П. иск за делба на наследствен недвижим имот – дворно място, ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 67 кв.м. и едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 22 кв.м. Ответниците са оспорили иска с твърдение, че не е налице съсобственост върху втория етаж от двуетажната жилищна сграда, тъй като е придобит по давност от прекия им наследодател Д. А. П. и съпругата му Т. С. П.. Поддържали са, че владението е установено след сключване на брака между Д. П. и Т. П. през 1987г. и от този момент е започнала да тече придобивна давност. От 1987г. никой не е оспорвал владението на Д. П. и на наследниците му. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че имотът е придобит от общия на страните наследодател А. Й. П., който построил в него двуетажна жилищна сграда. На първия етаж от тази сграда живеел със съпругата си неговият син С. А.. След смъртта на последния на този етаж продължила да живее преживялата съпруга- съделителката С. Й.. На втория етаж от жилищната сграда заживяло семейството на другия син на общия наследодател- Д. А., а след неговата смърт този етаж се ползва от неговите наследници. Тъй като отношенията между братята С. А. и Д. А. се влошили, двамата си разпределили и ползването на дворното място, като за всеки от тях обособили отделен вход. След смъртта на Д. А. негово семейство извършило редица ремонти, на които никой от останалите сънаследници не се е противопоставил. При така установеното, съдът е приел, че от 1987г. сънаследниците са си разпределили владението върху двата самостоятелни обекта- първия етаж за семейството на С. А., а втория етаж за семейството на Д. А.. Изложени са мотиви, че фактическото разделяне на наследствените имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Прието е, че ответниците са придобили собствеността върху обособеното жилище на втория етаж от къщата на основание давностно владение, поради което и не следва да бъде допусната делба върху същото, а до делба следва да се допусне първият етаж от двуетажната жилищна сграда и едноетажната сграда, която се намира в имота, като с оглед разпоредбата на чл. 38 ЗС поземленият имот не следва да се допусне до делба. Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение, като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила, следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изводът на въззивния съд, че от 1987г. сънаследниците са си разпределили владението върху двата самостоятелни обекта- първия етаж за семейството на С. А., а втория етаж за семейството на Д. А. и ответниците са собственици на втория етаж на основание давностно владение, е направен без да е извършен пълен и съвкупен анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели, ведно с приложените по делото писмени доказателства. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС. Съгласно приетото в ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. В отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, признава такава и на останалите съсобственици /показва съвладение/. В този случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Действията следва да се манифестират пред останалите съсобственици и да се доведат до знанието им, като при спор владеещият съсобственик носи доказателствената тежест да установи т. нар. преобръщане на владението, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Във всеки отделен случай тези обстоятелства, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно. В настоящия случай не е спорно, че към 1987г. имотът е бил съсобствен между С. Й., Д. П. и Н. Й. /синове и съпруга на общия наследодател А. П., починал през 1975г./. Установено е също, че след като сключили брак през 1987г. Д. П. и Т. П. заживели на втория етаж на сградата, а след смъртта на П. през 1999г. там продължили да живеят съпругата и децата му /ответници по делото/, като на този етаж са правени ремонти, изградена е баня. На първия етаж останали да живеят Н. Й., С. Й. и съпругата му С. Й.. От показанията на свидетелите Р. Т. и М. А., се установява, че между съпругите на С. и Д. е имало конфликт и това наложило Д. П. да се отдели на втория етаж, а С. Й. да направи втори вход на дворното място. След като се установили да живеят по този начин, братята не са имали спорове помежду си. От анализа на свидетелските показания, се налага извод, че през 1987г. е извършено разпределение на ползването на съсобствения имот, а упражняваната въз основа на постигнатото съгласие за разпределение на ползването фактическа власт, не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Свидетелите не са установили факти, от които да се заключи, че между двамата братя е постигнато съгласие за взаимно предаване на владението на сънаследствените части. Същевременно през 1998г. С. Й. е декларирал целия имот като съсобствен, от което и следва, че той не е имал съзнанието, че с постигнатото през 1987г. съгласие брат му да живее на втория етаж, е предал владението на своите идеални части от този етаж. Наред с това до 2013г. съсобственик на имота е била и Н. Й. /майка на Д. П. и С. Й./, като по делото не се установява, че тя е предала владението на своите идеални части от спорния етаж. Следователно от 1987г. в полза на наследодателя на ответниците не е започнала да тече придобивна давност. Същият е бил владелец на своите идеални части и държател на частите на останалите съсобственици. За да се приеме, че е била установена самостоятелна фактическа власт върху ползвания обект е необходимо да се докаже, че наследодателят на ответниците е предприел конкретни действия по своене на идеалните части на останалите съсобственици. Доказателства, че след 1987г. Д. П., а впоследствие и неговите наследници, са извършвали действия, сочещи на такава промяна в намерението, която да е доведена до знанието на останалите съсобственици, не са събрани. Направените ремонтни работи и изграждането на баня на втория етаж, не обосновават извод за установяване на самостоятелна фактическа власт, тъй като тези действия са осъществени с оглед мотивите и целта на извършеното разпределение на ползването /семействата да живеят отделно, за да се преустановят възникналите конфликти/. Във връзка с горното решенията на въззивния съд /основно и допълнително/ следва да се отменят и вместо тях следва да се постанови решение, с което да се допусне делба на дворното място, ведно с изградените в него сгради. По делбените части съдът дължи произнасяне, тъй като се касае за приложение на императивна материалноправна норма. В тази връзка Върховният касационен съд намира следното : Имотът е придобит от А. П. и Н. Й. в режим на съпружеска имуществена общност, която е прекратена със смъртта на А. П., починал на 25.09.1975г. и по силата на чл. чл. 14, ал.3 от СК от 1968 /отм./ преживялата съпруга Н. Й. е получила 1/ 2 от придобитото през време на брака имущество. На основание чл. 14, ал.7 от СК от 1968 /отм./ низходящите на А. П. – синовете му Д. П. и С. Й. са получили по 1/ 2 ид. ч. от частта му от спорния имот. Следователно след смъртта на А. П. имотът е станал съсобствен между Д. П., С. Й. и майка им Н. Й., при части по 1 /4 за първите двама и 2/ 4 за Н. Й.. Д. П. е починал на 16.11.1999г. и на основание чл. 9, ал.1 от ЗН наследниците му /съпруга и две деца - ответници по делото/, са получили равни части – по 1/3 от притежаваната от него1 /4 от спорния имот . Н. Й. е починала на 17.03.2013г. Синът й С. Й. е получил половината от притежаваните от нея 2/4 от спорния имот. Останалата половина от наследството на Н. Й. е преминала на основание чл.10, ал.2 от ЗН във внуците й – ответниците А. А. и Н. П. /деца на починалия й преди нея син Д. /, при равни части. С. Й. е починал на 18.10.2013г. Бракът между него и ищцата С. Й. е продължил повече от 10 години /сключили са брак на 28.11.1976г./, като С. Й. не е имал деца, предвид на което и на основание чл.9, ал.2 от ЗН ищцата С. Й. получава 2/3 от наследството на С. Й., което се равнява на 8/24 от делбеното имущество. От останалите 4/24 от наследството на С. Й. ответниците А. А. и Н. П. /деца на починалия му брат/ получават равни части или по 2/24. Следователно делбата следва да се допусне при делбени части, приравнени под общ знаменател, както следва : за С. И. Й. – 8/24; за Т. С. П.- 2/24; за А. Д. А.- 7/24 и за Н. Д. П.- 7/24. С. Й. е направила искане за присъждане разноски по делото, включващи следните суми : 130 лв. държавна такса за касационното производство; 1 400 лв. адвокатско възнаграждение за изготвяне на две касационни жалби /против основното и допълнителното решение на въззивния съд/, 700 лв. адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС и 1 400 лв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Ответниците по касация са направили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в производството пред въззивния съд и пред касационната инстанция. Неоснователно е възражението за намаляване на заплатеното за касационното производство адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение за изготвяне на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, без процесуално представителство, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 600 лв. Имайки предвид, че по силата на чл.7, ал.4 от Наредба № 1, минималното възнаграждение по делата за делба е не по-малко от 600 лв. за всяка фаза, то и следва изводът, че заплатеното възнаграждение за изготвяне на двете касационни жалби от общо 1 400 лв. не надвишава съществено минималния размер от 1 200 лв., както и не е прекомерно възнаграждението от 700 лв. за процесуално представителство пред ВКС. Видно от приложените договори за правна защита и съдействие, представени пред въззивната инстанция, С. Й. е заплатила общо 1 400 лв., от които 700 лв. за защита по нейната въззивна жалба и 700 лв. за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна. От значение за определяне размера на адвокатското възнаграждение е обстоятелството, че предмет на обжалване е било решението на районния съд, с което искът за делба е отхвърлен изцяло и съответно предметът на спора пред въззивната инстанция е един - налице ли е съсобственост между страните върху имота, за който е предявен искът, предвид на което и възнаграждението за въззивното производство следва да се намали на 700 лв. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение от 22.04.2021г., постановено по възз. гр.д.№ 24/2021г. по описа на Окръжен съд – Монтана и решение от 02.07.2021г. по същото дело, постановено в производство по чл.250 ГПК И ВМЕСТО ТЯХ ПОСТАНОВЯВА : ДОПУСКА да се извърши съдебна делба между С. И. Й., Т. С. П., А. Д. А. и Н. Д. П. на следния недвижим имот : поземлен имот с идентификатор .....по кадастралната карта на [населено място], с площ от 309 кв. м., ведно с намиращите се в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор ....., със застроена площ от 67 кв. м. и едноетажна жилищна сграда с идентификатор ....., със застроена площ от 22 кв. метра, при делбени части, както следва : С. И. Й. – 8/24 Т. С. П.- 2 /24 А. Д. А.- 7 /24 Н. Д. П.- 7/24 ОСЪЖДА Т. С. П., А. Д. А. и Н. Д. П. да заплатят на С. И. Й. на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 2 930 лв., представляващи разноски по делото във въззивното и в касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: