Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 173   София,  30.10.2009 година   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и девета година в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ   КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА     при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 455/2009г.     Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания “Български имоти” АД, гр. С. срещу решение от 22.12.2008 г. по гр. д. № 1093/2008 г. на Софийски градски съд, ІV „Г” състав, с което след отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 70 състав решение от 19.12.2007 г. по гр. д. № 23608/2006 г. в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от Застрахователна компания „Български имоти” АД срещу „Д” АД, гр. С. иск по чл. 402 ТЗ /отм./ във връзка с чл. 407 ТЗ /отм./ за заплащане на сумата 1 305.73 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди от пътно-транспортно произшествие от 11.10.2001 г. С определение № 420 от 14.07.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че въпросите, които са от значение за делото, са: за момента, от който започва да тече погасителната давност за вземането на застрахователя по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ за платеното на застрахования застрахователно обезщетение и относно формата за упълномощаване на виновния за пътно-транспортното произшествие водач от страна на собственика на автомобила, с който е реализирано произшествието. Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което моли същото да бъде отменено, а предявеният иск - уважен. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу извода на решаващия състав за погасяване на иска по давност, като е застъпено становището, че по отношение погасяването на процесното вземане е приложима общата разпоредба на чл. 110 ЗЗД, а не разпоредбата на чл. 392 ТЗ /отм./. Несъгласие е изразено и с приетата от въззивната инстанция липса на упълномощаване на виновния за процесното пътно-транспортно произшествие водач да управлява автомобила, с който са причинени вредите. Ответникът по касация - „Д” АД, гр. С. не заявява становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е основателна. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Застрахователна компания „Български имоти” АД срещу „Д” АД, гр. С. иск по чл. 402 ТЗ /отм./ във връзка с чл. 407 ТЗ /отм./, въззивният съд е приел, че отговорността на ответния застраховател за обезщетяване на вредите от процесното пътно-транспортно произшествие не следва да бъде ангажирана, тъй като плащането на застрахователното обезщетение от страна на ищеца е извършено без да са налице предпоставките на чл. 5 от действащата към датата на застрахователното събитие Наредба за задължителното застраховане /сега отм./ и по-конкретно - че виновният за пътно-транспортното произшествие водач не е от кръга на лицата по чл. 5, ал. 1 от посочената наредба, нито са ангажирани доказателства за изричното му упълномощаване от тези лица. Освен това, като основателно е преценено и релевираното от ответника възражение за погасяване на процесното вземане по давност съгласно чл. 392 ТЗ /отм./. Приложимостта на посочената норма по отношение на процесното вземане, и по-конкретно за началото на давностния срок, е обоснована с еднаквия обем на отговорността на ответника по застраховка „Гражданска отговорност” както спрямо увреденото лице, така и спрямо неговия застраховател, който се е суброгирал в правата на увредения. Решението е неправилно. Основателно е оплакването на касатора за допуснато нарушение на материалния закон - чл. 5 от Наредбата за задължителното застраховане /отм./, явяваща се приложим към конкретния случай нормативен акт. Изводът на въззивния съд за необходимостта от ангажирането на изрични доказателства за упълномощаването на виновния за пътно-транспортното произшествие водач е в противоречие с трайната практика по този въпрос, установена от касационната инстанция. В поредица свои решения, в т. ч. и постановени при действието на новия Граждански процесуален кодекс от 2007 г. и имащи задължителен за съдилищата характер /решение № 22 от 01.04.2009 г. по т. д. № 328/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 113 от 01.10.2009 г. по т. д. № 227/2009 г. на І т. о.; решение № 147 от 06.10.2009 г. по т. д. № 85/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 161 от 13.10.2009 г. по т. д. № 198/2009 г. на ІІ т. о. и др./, Върховен касационен съд последователно приема, че не е необходимо винаги упълномощаването на водача за управление на автомобила да е изрично и че то може да бъде извършено и с конклудентни действия, каквито представляват фактическото предоставяне на регистрационния талон и ключовете на автомобила, както и предоставянето на застрахователната полица по застраховка „Гражданска отговорност”. В случая въззивният съд не е взел предвид данните, съдържащи се в представения по делото протокол за пътно-транспортно произшествие, чиято истинност не е оспорена по реда на чл. 154 ГПК /отм./ и по-конкретно - не е отчел факта, че водачът на увреждащия автомобил е разполагал както с ключовете за автомобила, така и с документите за регистрацията и застраховката на същия. Този безспорен факт, преценен с оглед липсата на доказателства за противозаконно отнемане на автомобила, налага логичния извод, че е налице упълномощаване на водача, причинил процесното пътно-транспортно произшествие, което упълномощаване е извършено с конклудентни действия. Следователно, изискването по чл. 5 от Наредбата за задължителното застраховане /отм./ следва да се приеме за доказано. Като е достигнал до извод, противоположен на горния, въззивният съд е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна. Доколкото по делото е безспорно установено наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество за заплащане на застрахователното обезщетение, в т. ч. и размерът на претърпените имуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие, предявеният суброгационен иск от Застрахователна компания „Български имоти” АД за присъждане на сумата 1 305.73 лв., се явява напълно доказан и основателен и следва да бъде уважен. С оглед изричното искане на ищеца, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, върху посочената сума следва да бъде присъдено и обезщетение за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба -10.11.2006 г. - до окончателното й изплащане. Освен по въпроса за упълномощаването на виновния за произшествието водач, настоящият състав счита за неправилен и изводът на въззивния съд във връзка с възражението на ответника по иска за изтекла погасителна давност. Не може да бъде споделено становището, че по отношение на регресните суброгационни искове по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ е приложима разпоредбата на чл. 392 ТЗ /отм./, според която правата по застраховка „Гражданска отговорност” се погасяват с петгодишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие. Не е съобразено обстоятелството, че регресното право на суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка, а от самия закон, което автоматично отрича приложимостта на цитираната норма. Същата намира приложение единствено при исковете, основани на правата, породени от застрахователното правоотношение, какъвто е прекият иск на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. По отношение обаче на регресните искове, в т. ч. суброгационните искове, основание за които е не застрахователният договор, а извършеното плащане на застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя на делинквента, т. е. плащането на едно чуждо задължение, приложима е общата норма на чл. 110 ЗЗД - както за размера на давностния срок, така и за неговото начало. Следователно, вземането на суброгиралия се застраховател се погасява с 5-годишен срок и този срок започва да тече от момента на изплащането на застрахователното обезщетение. В посочения по-горе смисъл е и разрешението, дадено в т. 14 от Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Върховен съд - задължителна съдебна практика, която е запазила своето значение и при действието на чл. 392 ТЗ /отм./. В същия смисъл е и постановеното по новия процесуален ред решение № 53 от 16.07.2009 г. по т. д. № 356/2008 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение. С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че плащането на застрахователното обезщетение е извършено на 14.03.2002 г., а искът е предявен на 10.11.2006 г., следва да се приеме, че петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Ето защо, направеното в тази връзка възражение от страна на ответника „ застраховане” АД е неоснователно.   Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение от 22.12.2008 г. по гр. д. № 1093/2008 г. на Софийски градски съд, ІV „Г” състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „Д” АД, гр. С., ул. „Б” № 3, да заплати на Застрахователна компания „Български имоти” АД, гр. С., ул. „А” № 56, на основание чл. 402, ал. 1 във връзка с чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, сумата 1 305.73 лв. /хиляда триста и пет лева и седемдесет и три стотинки/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба - 10.11.2006 г. - до окончателното й изплащане.     ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ: