Р Е Ш Е Н И Е № 431 София, 06 март 2015 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н.д № 1381/2014 год. Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане от защитника на задочно осъдения Х. Х. Х. за отмяна по реда на възобновяването на присъда № 63 от 05.12.2002 г. постановена по н.о.х.д. № 277/2002 г. по описа на Шуменския окръжен съд. Основанието за направеното искане е по чл. 423, ал. 1 от НПК - осъденият не е участвал в наказателното производство, съдът не е положил необходимите усилия за уведомяването и призоваването му, не са били и налице основанията за приложение на чл. 269, ал. 3 НПК, тъй като присъствието му е било необходимо за разкриване на обективната истина. Направено е и алтернативно искане за възобновяване на производството на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Посочва се, че присъдата на Шуменския окръжен съд е постановена при съществени нарушения на процесуалните правила и на закона, а наложеното наказание е явно несправедливо. Съобразно изложеното се иска отмяна на влезлия в сила съдебен акт и оправдаване на осъдения, връщане на делото за ново разглеждане, или алтернативно – изменяване на присъдата и намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание защитникът на осъдения поддържа искането по изложените в него доводи. В допълнение излага, че подзащитния му е доведен в България с гаранции, че има право на справедлив и честен процес, което е основание за възобновяване. Счита, че са допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК свързани с противоречие в мотивите и диспозитива на присъдата, тъй като инкриминираното деяние е извършено при условията на продължавано престъпление, а подзащитният му не е осъден за продължавано престъпление. На второ място, обвинителният акт не отговаря на чл. 246, ал. 2 НПК, тъй като не е посочено в какво се изразява заплашването на пострадалото лице. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че направеното искане следва да се остави без уважение, тъй като не са налице визираните в него основания за възобновяване на делото. В допълнение излага, че няма данни при какви условия е предадено осъденото лице с Европейската заповед за арест. Върховният касационен съд, като съобрази доводите на страните, направените искания и провери присъдата, за да се произнесе в пределите на правомощията по чл. 425 вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 от НПК, съобрази следното: С посочената влязла в сила присъда искателят е бил признат за виновен в това, че на 27.06.2001 год. в съучастие като съизвършител с друго наказателноотговорно лице е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, на което основание и чл. 54 НК и осъден на шест години и шест месеца лишаване от свобода, като му е определен първоначален ”строг” режим за изтърпяване на наказанието. С решение от 14.04.2003 год. по в.н.о.х.д. № 32/2003 г. на Варненския апелативен съд първоинстанционната присъда на Шуменския окръжен съд е потвърдена, като двамата подсъдими са оправдани по обвинението във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Въззивното решение не е обжалвано по касационен ред и е влязло в сила на 29.04.2003 г. По отношение на Х. Х. присъдата е постановена в производство по чл. 268, ал. 3, т. 3 предл. 1 от НПК /отм./ По искането за възобновяване на основание чл. 423, ал. 1 от НПК. В Разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК, са посочени две кумулативни основания при наличието, на които може да бъде допуснато възобновяване на наказателното производство: искането да бъде направено в шестмесечен срок от узнаването на влязлата в сила присъда и осъденият да не е участвал в наказателното производство срещу него. От данните по делото най-ранната дата, от която може да се направи извод, че осъденият е узнал за постановената срещу него и влязла в сила присъда на 29.04.2003 г., е датата на задържането му на Летище Лайпциг във връзка с изпълнение на издадена ЕЗА – 28.06.2014 г. Затова, съставът на Върховния касационен съд приема, че искането за възобновяване на наказателното дело е подадено в срока по чл. 423, ал. 1 от НПК, но по същество то е неоснователно. На първо място, неверни са доводите на защитата, че съдът е предприел процедура по разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия без да положи необходимите усилия за уведомяването и призоваването му, респективно, че са липсвали основания за приложение на чл. 268, ал. 3, т. 3 предл. 1 от НПК /отм./ /неточно посочен в искането като чл. 269, ал. 3 НПК/. Първоинстанционният съд е изпълнил прецизно процедурата, която е действала към 2002 г., даваща му правото да започне разглеждането на делото в отсъствие на осъдения Х.. Видно от призовка № 103/17.07.2002 г. на 18.07.2002 год. осъденият лично е получил обвинителните книжа и призовка да се яви като подсъдим в съдебно заседание на 10.09.2002 г. На тази дата Х. не се е явил. Това е станало причина разглеждането на делото да бъде насрочено за друга дата. С протоколно определение в същото заседание съдът е обявил подсъдимия за местно и национално издирване и е изискал справка от сектор КИАД при РДВР – [населено място] дали, кога и през кой ГКПП лицето е напуснало пределите на Република България. С писмо с изх. № 70р-09-07/24.09.2002 г. кметът на [населено място] е уведомил Шуменския окръжен съд, че по данни на бащата на подсъдимия последният е заминал на работа в Република Турция и е с неизвестен адрес. Същата информация е отбелязана и върху призовката за съдебно заседание с № 121/27.09.2002 г., с която Х. се уведомява за насроченото на 04.12.2002 г. заседание. На 04.12.2002 год. при условията на чл. 268, ал. 3, т. 3, предл. 1 от НПК/отм./ по отношение на Х., в присъствието и със съгласието на назначения му служебен защитник, съдът е продължил разглеждането на делото, като в мотивите на определението посочил, че са налице предпоставките за приложението на горната разпоредба, тъй като са налице безспорни доказателства, че към датата на съдебното заседание подсъдимият не се е завръщал в страната. Решаващо условие за отмяна на присъда по реда на чл. 423, ал. 1 и сл. НПК, постановена по реда на задочното производство е осъденият да не е знаел за образуваното, проведено и завършило с постановяване на осъдителна присъда наказателно производство. Незнанието следва да се дължи на причини, които не са свързани с укоримо процесуално поведение на осъдения, като страна в процеса. Когато сам се е поставил в такова положение, защото се е укривал или редовно призован, не е пожелал да участва в производството, искането на осъденият за отмяна по реда на възобновяването на постановената присъда не може да бъде уважено като основателно. Приемането на противната теза води до злоупотреба с правото на защита, каквато цел законодателят не е имал при създавате на института по глава ХХХІІІ НПК. Посочените изисквания на закона не са налице по отношение на присъдата, предмет проверка по реда на възобновяването. Установено е, че по времето, след като е получил препис от обвинителния акт и призовка за явяване в съдебно заседание, Х. е преминал границата на Република България, без да уведоми за това първоинстанционния съд, въпреки наложената му мярка за неотклонение „подписка”. От изложеното следва, че продължаването на започналото съдебно производство в отсъствие на искателя не е станало, поради нарушаване на процесуални задължения от страна на съда, разгледал делото и постановил присъдата. Незнанието за този стадий от наказателния процес от страна на Х., завършил с постановяване на присъда, се дължи единствено на избраното от него процесуално поведение. Затова обстоятелството, че сам се е поставил в невъзможност да реализира правата си по чл. 51 от НПК/отм./, като организира защитата си, чрез лично участие в съдебната фаза на процеса, за който несъмнено е бил наясно, че се води, не може да бъде основание за отмяна на постановения съдебен акт по реда на възобновяването по чл. 423, ал. 1 от НПК. Направеното възражение, че подсъдимият е предаден в България с гаранции, че ще има право на справедлив и честен процес, доколкото с него се има предвид основанието за възобновяване по чл. 423, ал. 5 НПК, е неоснователно. От представените справки от Министерство на правосъдието – Главна дирекция „Изпълнене на наказанията” и отдел „Международен” при ВКП се установява, че подобна гаранция за възобновяване не е предоставяна, което е съобразено с изменената редакция на чл. 41, ал. 1 от ЗЕЕЗА. Колкото до правото на справедлив и честен процес, извън хипотезата на чл. 423, ал. 5 НПК, същото се обезпечава с реализирането на настоящото производство. По искането за възобновяване на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Както беше посочено по-горе, най-ранната дата от която може да се направи извод, че подсъдимият е узнал за постановената и влязла срещу него в сила присъда е 28.06.2014 г. Настоящото искане е отправено на 13.08.2014 г. и съгласно разпоредбата на чл. 421, ал. 3, изр. 2 НПК е в срок. Доколкото първоинстанционната присъда е била обект на въззивен контрол предмет на проверка по реда на възобновяването следва да бъде въззивният съдебен акт. Направеното оплакване за нарушение на закона, тъй като осъденият не е осъществил състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 2 НК е неоснователно. Същото се отнася и до направеното допълнение в съдебно заседание, че подсъдимият Х. не може да носи наказателна отговорност по тази квалификация, тъй като тя предполага две лица, които са се сговорили предварително. При приетите за установени фактически положения и от въззивният съд, които не подлежат на контрол в настоящото производство, с оглед ограничителните основания по чл. 426 вр. чл. 348 НПК, изводът, че подс. Х., е осъществил състава на престъплението след като се е сговорил предварително с Х. Б. М., правилно квалифицирано по чл. 199, ал. 1, т. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 198, ал. 1 НК, е напълно законосъобразен. Той се подкрепя изцяло от събраните по делото доказателства – обясненията на подс. М. дадени в съдебно заседание, показанията на свидетелите - У., В., О., И., Д., приетата дактилоскопична експертиза, на които обосновано и законосъобразно е дадена пълна вяра. Следователно вътрешното убеждение на съда, не се основава на произволно възприети фактически положения, а на задълбочен и всестранен анализ на събраните доказателства. Установените данни от доказателствените средства, правилно оценени и от двете предходни съдебни инстанции, при спазване на процесуалното изискване по чл. 303, ал. 2 НПК. Законосъобразно са ги мотивирали да приемат, че съставът на престъплението, при квалификацията по чл. 199, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 198, ал. 1 от НК, е осъществен от подсъдимия, действайки при пряк умисъл. След пълна и точна преценка на данните от всички доказателствени средства, относими към главния факт от предмета на доказвне в процеса, законосъобразно е било прието, че може да се направи еднозначен извод по отношение авторството на деянието. В тази насока въззивният съд не може да търпи упрек, защото е изложил съображения върху какво се гради направения извод за виновността на подсъдимия. Следва да се посочи, че въззивната инстанция е приела за установена фактическа обстановка такава, каквато е изложена в мотивите на решаващия съд. При това положение, след като не приема нова такава, на базата на същите доказателства, въззивният съд не е бил длъжен подробно да обсъжда това, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда. Не е задължение на този съд да анализира подробно доказателствата събрани при съдебното следствие от първата инстанция, след като на тяхна основа не се правят различни фактически констатации. Само когато постановява нова присъда, въззивният съд следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 301 НПК, тъй като на практика при тази хипотеза встъпва в правомощията на първоинстанционният съд. Ето защо, настоящия съдебен състав счита, че не е налице нито едно от бланкетно посочените в искането нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3 НПК, за да възникне задължение за настоящата инстанция, за отмяна на съдебния акт. Направените оплакваня за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК свързани с противоречие в мотивите и диспозитива на присъдата, тъй като инкриминираното деяние е извършено при условията на продължавано престъпление, а подс. Х. не е осъден за продължавано престъпление и на второ място, че обвинителният акт не отговаря на чл. 235, ал. 2 НПК /отм/ /неправилно посочен като чл. 246, ал. 2 НПК/, тъй като не е посочено в какво се изразява заплашването на пострадалото лице, са неоснователни. В диспозитива на присъдата е посочено, че искателят Х. е осъден за деяние извършено при условията на продължавано престъпление, същото е посочено и в мотивите към нея /стр. 7, абз. 1/. Непосочването цифрово на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от НК при изписване на привръзките в състава на престъплението, в случая не е съществено нарушение по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Това е така, защото е ясна волята на съда изразена в диспозитива на присъдата по приетата квалификация на деянието, което от своя страна е в съответствие с измененото и своевременно предявено по реда на чл. 285, ал. 1 НПК/отм./ от прокурора обвинение пред първоинстанционния съд, в рамките на което той се е произнесъл. Относно претендираното нарушение на чл. 235, ал. 2 НПК /отм./ следва да се отбележи, че пострадали от престъплението са пет лица. След проверка на внесения обвинителен акт се установи, че употребената принуда по отношение на всяко едно от тях е психическа и това е посочено в обстоятелствената му част. Доколкото няма достатъчно конкретика по отношение на кое от тях е направено оплакването, тъй като в съдебно заседание защитникът е използвал определителен член посочвайки „пострадалото лице” без да индивидуализира неговите имена, настоящият състав не е в състояние да изложи повече аргументи. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е основателно. При определяне размера му въззивният съд не е отчел в достатъчна степен смекчаващите отговорността обстоятелства. Младата възраст на подсъдимия /19 г./ и чистото му съдебно минало към датата на извършване на деянието, направените частични самопризнания на фазата на досъдебното производство, ниската стойност на отнетото имущество /115 лв./, фактът, че е упражнената само психическа принуда спрямо всеки един от пострадалите обуславят наказанието определено към предвидения в разпоредбата на чл. 199, ал. 1 НК минимум. В останалата част първостепенният съд и въззивният съдебен състав са отчели правилно конкретиката на инкриминираното деяние, обективните съставомерни признаци, упоритостта при извършване на отделните деяния в състава на продължаваното престъпление, както и процесуалното поведение на подсъдимия. Поради изложеното в първия абзац са налице предпоставките за изменение на размера на наложеното на осъдения Х. наказание, който от ШЕСТ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА следва да бъде намален на ПЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода. Водим от гореизложените съображения, на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 във връзка чл. 354, ал. 2, т. 1 и 3 НПК Върховният касационен съд, състав на 3-ро наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по в.н.о.х.д. № 32/2003 г. по описа на Варненския апелативен съд. ИЗМЕНЯВА решение от 14.04.2003 г., постановено по в.н.о.х.д. № 32/2003 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 63 от 05.12.2002 г. по н.о.х.д. № 277/2002 г. по описа на Шуменския окръжен съд, в частта относно размера на наложеното на подсъдимия Х. Х. Х. наказание, като НАМАЛЯВА същия от ШЕСТ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода на ПЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода. В останалата част, оставя искането на осъдения без уважение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: