11
Р Е Ш Е Н И Е
№ 108
гр. София, 21.10.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1287 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 3042 от 28.12.2018г. по гр. дело № 724/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 6932 от 18.10.2017г. по гр. дело № 13764/2015г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „г“ КЗ /отм./ всеки от тях за разликата над 100 000 лв. до сумата 160 000 лв. – обезщетение на претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. Н. К., настъпила на 18.02.2015г. при ПТП; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288, ал. 1. т. 2, б. „г“ КЗ /отм./ за разликата над 160 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. за ищцата Д. И. К. и до 180 000 лв. за ищците М. С. К. и Н. С. К.; 3/ частта, с която след частична отмяна на решението на СГС относно част от разноските е осъдил Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. поотделно да заплатят на ответника Гаранционен фонд на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК държавна такса в размер 1 066,66 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер 150 лв.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат становище, че обезщетението е определено в занижен размер, като не са обсъдени събраните гласни и писмени доказателства в пълнота, а критериите за прилагане на чл. 52 ЗЗД са обсъдени формално. Излагат и съображения, че лимитът на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не е отчетен като критерий. Поддържат становище, че въззивният съд неправилно е приел, че е доказано съпричиняване, не е съобразил разстоянието и скоростта на увреждащия автомобил и не е направил пълен и обоснован анализ на доказателствата за механизма на процесното ПТП. Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и ответникът да бъде осъден да заплати на Д. И. К. останалата част от обезщетението до 200 000 лв., на М. С. К. и Н. С. К. на всеки от тях останалата част от претендираното обезщетение до 180 000 лв., както и направените разноски.
Ответникът Гаранционен фонд чрез юрисконсулт Т. Д. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение като постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и обоснованост. При определяне размера на обезщетението въззивният съд се е съобразил с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е отчел в съвкупност и поотделно всички факти и обстоятелства, и правилно е преценил размера на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец в нарушение на чл. 113 ЗДвП. Ответникът моли въззивното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач Д. С. С. не изразява становище по касационната жалба.
С определение № 165 от 25.03.2020г. по т. дело № 1287/2019г. на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос, посочен в раздел IV от изложението към касационната жалба - „длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на вьззивното решение, предвид факта, че е инстанция по същество, и длъжна ли е да се произнесе но спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство“; по правните въпроси, относими към прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, и по правните въпроси, относими към предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса на увреждането от страна на пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпилото ПТП /деликтното поведение на водача и на пострадалия/.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
По процесуалноправния въпрос:
Съгласно Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
В конкретния случай в насрещната въззивна жалба на ищците са въведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно обсъждане на събраните гласни и писмени доказателства и допускане само на един свидетел при двама поискани. Правилно въззивният съд е допуснал поискания от въззивниците – ищци свидетел, но при постановяване на въззивното решение и установяване на фактическата обстановка съобразно въведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания в нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не е обсъдил събраните в двете инстанционни производства свидетелски показания.
По материалноправните въпроси относно прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди:
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г. в ППВС 4/25.05.1961г., ППВС № 4/23.12.1968г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият съдебен състав напълно споделя, понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди и свързаните с тях болки и страдания е обусловено от съобразяване на указаните в постановленията общи критерии – момент на причиняване на уврежданията, възраст и обществено положение на пострадалия, като извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 266 КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е приложил неточно и в противоречие с постоянната практика на ВКС въведения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, тъй като при установяване на правнорелевантните факти и обстоятелства, обуславящи вредите, не е обсъдил събраните в двете инстанционни производства гласни доказателства – показанията на разпитаните в двете производства свидетели.
По материалноправните правните въпроси, относими към предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса на увреждането от страна на пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпилото ПТП /деликтното поведение на водача и на пострадалия/:
В множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 117/08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. д. № 36/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 91/27.07.2017г. по т. д. № 1099/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/27.07.2017г. по т. д. № 817/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове/ е посочено, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и на водача на увреждащото моторно - превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както изискванията за правоспособност на водачите на пътните превозни средства и нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението, включително на пострадалия. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта.
При определяне на съотношението между водача на лекия автомобил и пешеходеца /в размер 60% за водача и 40% за пешеходеца/ за настъпване на процесното ПТП и причиняване на вредите решаващият съдебен състав е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като не е отчел тежестта на допуснатите от всеки от участниците в движението нарушения и не е провел разграничение между конкретното поведение на делинквента и на пострадалия с оглед на тяхното значение за настъпване на вредите.
По правилността на въззивното решение:
Предвид допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът трябва да бъде разрешен от касационната инстанция.
По делото е установено естеството на настъпилото на 18.02.2015г. ПТП, реализирано от Д. С. /трето лице помагач/, който противозаконно е отнел лек автомобил „Ауди А4“ с рег. [рег.номер на МПС] от своя баща с намерение да го ползва - престъпление по чл. 346, ал. 2 НК, и при управлението му е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, установени с чл. 5, ал. 3, чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 150 ЗДвП, в пияно състояние /с концентрация на алкохол в кръвта 1.81 промила/ и след употреба на наркотични вещества, със скорост от 102 км/ч. при максимално разрешена от 50 км/ч. е причинил смъртта на пешеходеца С. Н. К., след което избягал от местопроизшествието - престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ във връзка с ал. 1, б. „в“ НК. Видно от влязлата в сила присъда и заключенията на първоначалната и повторната автотехническа експертиза, водачът на автомобила е карал със скорост над допустимата, в пияно състояние и след употреба на наркотични вещества, загубил е контрол върху управлението на МПС, вследствие на което автомобилът първоначално се ударил в десния бордюр на булеварда и намиращото се на това място дърво, след което се занесъл и блъснал с дясната си страна пресичащия пътното платно пешеходец С. Н. К.. В момента на излизане на пешеходеца във видимата част на пътното платно отляво надясно при косо пресичане предната част на процесния автомобил е отстояла на около 174 м. от мястото на удара при спокоен ход на пешеходеца. Водачът е можел да не допусне процесното ПТП, като предприеме своевременно спиране на автомобила при забелязване пресичащия отляво надясно пешеходец на пътното платно. Ударът е настъпил на около 23 м. след пешеходната пътека тип „зебра“ на [улица]/по дължина на платното/ и на около 7 м. вдясно от левия край на пътното платно /по широчина на платното/, считано по посоката на движение на автомобила. Пешеходецът при наблюдение на пътното платно и движението на автомобила е могъл да възприеме движещия се лек автомобил от около 100 м.
При определяне на конкретния принос за причиняване на съответното ПТП и настъпване на вредоносните последици настоящият съдебен състав отчита завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, правото на водача да управлява съответното МПС, ако притежава свидетелство за управление на МПС от съответната категория, и задължението му да го носи със себе си, забраната на водача да управлява съответното МПС под въздействие на алкохол, наркотични вещества или други упойващи вещества, задължението на водача да контролира непрекъснато управляваното МПС и да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя. В конкретния случай водачът на процесния лек автомобил /третото лице помагач/ е нарушил множество разпоредби на ЗДвП – чл. 150, чл. 5, ал. 3, чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, докато пострадалият С. Н. К. е нарушил само разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ГПК - не е пресякъл платното за движение по близката пешеходна пътека тип „зебра“ и не се е съобразил с приближаващия се лек автомобил. Съпоставяйки поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитайки тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за причиняване на съответното ПТП и вредоносните последици на всеки един от участниците и в размер, както следва: за делинквента /водача на лекия автомобил/ Д. С. – 3/4; за пострадалия С. К. – 1/4.
По отношение на претърпените от ищците /настоящи касатори/ неимуществени вреди настоящият съдебен състав въз основа на показанията на разпитаните в двете инстанционни производства свидетели К. И. К. и П. И. Ц., които възприема като обективно дадени и изградени въз основа на директни възприятия, приема за установено, че между починалия С. К., съпругата му и децата му са съществували отлични отношения, той е бил грижовен баща, добър съпруг, помагал е на децата и съпругата си, като след пенсионирането си като миньор е продължил да работи на различни места. Съпругата и децата му страдат от загубата на техния съпруг и баща и често си спомнят за него с тъга. Отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди - възрастта на пострадалия и ищците /към датата на ПТП пострадалият е бил на 59 години, съпругата му - почти на 52 години, дъщеря му – на 25 години, а синът му – на 24 години/, отношенията между пострадалия, съпругата и децата му, емоционалните болки и страдания от загубата на грижовния съпруг и баща, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност по чл. 266 КЗ /отм./ към този момент, настоящият състав намира, че паричният еквивалент на претърпените от ищците неимуществени вреди, са в определения от въззивния и първоинстанционния съд размер – по 160 000 лв. на всеки ищец.
Предвид приетия размер съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ГПК - 1/4, се налага извод, че дължимото от Гаранционния фонд обезщетение за търпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на починалия С. К. е по 120 000 лв. на всеки. Поради изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта му, с която са отхвърлени исковете на тримата ищци за разликата над 100 000 лв. до 120 000 лв. всеки и вместо това Гаранционният фонд да бъде осъден да заплати на всеки от ищците по 20 000 лв. заедно със законната лихва върху сумите, считано от 28.05.2015г. – денят, следващ изтичането на предвидения в разпоредбата на чл. 288, ал. 7 КЗ /отм./ срок за произнасяне по заявената претенция, до окончателното им плащане. В частта за присъдените на Гаранционния фонд разноски в размер 1 066,66 лв. – държавна такса, въззивното решение не следва да бъде отменено, тъй като дължимите от ищците на Гаранционния фонд разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са в размер 2 400 лв., представляващи платена държавна такса за въззивната жалба, изчислена съразмерно на основателната част на въззивната жалба общо за 120 000 лв. /40 000 лв. + 40 000 лв. + 40 000 лв./. Въззивното решение в частта за присъденото юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер 150 лв. също не следва да бъде отменено, тъй като същото е определено в минимален размер.
Въззивното решение в останалата обжалвана от касаторите част е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора ответникът трябва да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ВКС държавна такса в размер 2 400 лв., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – на касаторите направените разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част на касационната жалба, както следва: на Д. К. – 800 лв., на М. К. и Н. К. – по 625 лв.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения - на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство общо в размер 2 605,20 лв. /847,20 лв. по иска на Д. К., 879 лв. по иска на М. К. и 879 лв. по иска на Н. К./, изчислено съразмерно на уважената част от исковете и правния интерес за съответното производство. Настоящият съдебен състав не присъжда допълнително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, тъй като дължимото на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. адвокатско възнаграждение, изчислено съразмерно на уважената част от исковете и предявените им размери, е общо 12 189,60 лв. /3 981,60 лв. по иска на Д. К., 4 104 лв. по иска на М. К. и 4 104 лв. по иска на Н. К./. При влязло в сила решение за присъдено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер 12 708 лв. при дължима сума 12 189,60 лв. липсва основание за присъждане на допълнително възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗПрП връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторите трябва да заплатят на ответника сума в размер 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховвния касационен съд, Търговска колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 3042 от 28.12.2018г. по гр. дело № 724/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 6932 от 18.10.2017г. по гр. дело № 13764/2015г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „г“ КЗ /отм./ всеки от тях за разликата над 100 000 лв. до сумата 120 000 лв. – обезщетение на претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. Н. К., настъпила на 18.02.2015г. при ПТП, и вместо това постановява:
ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на Д. И. К. с ЕГН [ЕГН], М. С. К. с ЕГН [ЕГН] и Н. С. К. с ЕГН [ЕГН], тримата с адрес [населено място], [улица] на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „г“ КЗ /отм./ по 20 000 лв. /по двадесет хиляди лева/ на всеки един от тях, представляващи останалата част от обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на С. Н. К., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено на 18.02.2015г. в [населено място] от Д. С. С. при управление на лек автомобил „Ауди А4“ с рег. [рег.номер на МПС] , заедно със законната лихва, считано от 28.05.2015г. до окончателното плащане на сумите, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част на касационната жалба, както следва: на Д. И. К. – 800 лв. /осемстотин лева/, на М. С. К. и Н. С. К. – по 625 лв. /по шестстотин двадесет и пет лева/.
ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на адвокат П. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сума в размер общо 2 605,20 лв. /две хиляди шестстотин и пет лева и двадесет стотинки/ - адвокатско възнаграждение с включен ДДС за въззивното производство.
ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ВКС държавна такса в размер 2 400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3042 от 28.12.2018г. по гр. дело № 724/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. И. К. с ЕГН [ЕГН], М. С. К. с ЕГН [ЕГН] и Н. С. К. с ЕГН [ЕГН], тримата с адрес [населено място], [улица] да заплатят на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, [населено място], [улица], ет. 4 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 150 лв. /сто и петдесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач Д. С. С. с ЕГН [ЕГН].
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|